Определение № 657 от 11.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2490/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, комисията) и касационна жалба на прокурора, участващ в производството съгласно чл. 30, ал. 1, изр. 2 от ЗОПДИППД (отм.), срещу решение № 260000/09.04.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 131/2021 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 424/21.11.2016 г. по гр. дело № 457/2015 г. на Хасковския окръжен съд (ХОС), е отхвърлен предавеният от комисията-касатор срещу А. С. С. иск с правно основание чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) за отнемане в полза на държавата на следното имущество (подробно описано): апартамент и гараж, находящи се в [населено място]; лек автомобил „ситроен”; сумите 55 лв., 14 032.12 лв., 5 867.49 лв. и 5 438.23 лв., първите две от които – внесени на каса по, третата – постъпила по, а последната – преминала през банкови сметки на ответника; сумата 918.09 лв., намерена при обиск в жилището на ответника; сумите 2 600 лв., 1 800 лв., 5 100 лв. и 2 500 лв., получени от продажбите на леки автомобили, съответно – „рено“, „БМВ“, „ауди“ и „форд“; сумата 1 700 лв., представляваща разликата между пазарната стойност към датата на отчуждаване на лек автомобил „шкода“ и пазарната стойност към датата на придобиване на лекия автомобил „ситроен”; и сумата 300 лв., получена при бракуването на товарен автомобил „мерцедес“; в тежест на комисията-касатор са възложени разноски по делото. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби (почти идентични по съдържание) се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на двамата касатори (също почти идентични по съдържание), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд при повторно разглеждане на делото да изпълни указанията, дадени с решение № 232/23.02.2021 г. по гр. д. № 4458/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; 2) срокът по чл. 11 от ЗОПДИППД (отм.), дали е възможният, в който може да се извърши проверката от комисията по конкретната престъпна дейност и обстоятелства, от които се прави предположение за връзка с придобиване на имуществото, и затова в случая релевантният период до 31.05.2015 г. ли е; и 3) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и чрез необсъждането им, включително на различните варианти на назначените комплексни счетоводно-икономически експертизи, допуснал ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила; допуснато ли е същото нарушение, след като не са обсъдени в пълнота писмените бележки на страна по делото – КОНПИ. Двамата жалбоподатели навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: по първия въпрос – с решение № 246/15.01.2014 г. по гр. д. № 3417/2013 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 164/01.07.2013 г. по гр. д. № 1238/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 80/08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ІV-то гр. отд.; и по другите два въпроса – с тълкувателно решение (ТР) № 7/2013 от 30.06.2014 г. на ОСГК, решение № 191/15.02.2021 г. по гр. д. № 4768/2019 г. на ІV-то гр. отд., решение № 133/20.07.2021 г. по гр. д. № 3123/2018 г. на ІV-то гр. отд., решение № 50221/08.02.2023 г. по гр. д. № 4789/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 208/12.03.2021 г. по гр. д. № 983/2020 г. на ІV-то гр. отд. В изложението на комисията-ищец е формулиран и следният въпрос: проведено ли е от ответната страна по делото в достатъчна степен доказване относно законното придобиване на имуществени активи, когато те се основават на получени доходи в чужбина, ако е доказан само размерът и произходът на получените средства в чужбина, но не е установено тяхното прехвърляне/трансфериране в друга страна (в случая България), в която са придобити въпросните активи. КОНПИ сочи, че този въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 225/02.12.2015 г. по възз. гр. д. № 516/2015 г. на ПАС, „потвърдено“ с определение № 515/08.06.2016 г. по гр. д. № 1574/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Ответникът А. С., в отговора си на двете касационни жалби излага съображения, че не са налице наведените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване, както и подробни доводи за неоснователност на иска и на касационните жалби. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел в мотивите към него следното: С решение № 156/07.08.2017 г. по възз. гр. д. 17/ 2017 г. на ПАС първоинстанционното решение по делото е потвърдено. С решение № 232/23.02.2021 г. по гр. д. № 4458/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС това въззивно решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане, като ВКС е приел в отменителното решение, че предходният въззивен състав е допуснал процесуални нарушение като не е отговорил на нито едно от оплакванията във въззивната жалба, излагайки декларативни аргументи, без анализ на доказателствата, както и че е налице ноебходимост от ново заключение на вещо лице относно наличието на средства от законен източник към момента на придобиване на активите, предмет на отнемане (процесното имущество). Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че с определение от 27.12.2001 г. по н.о.х.д. № 133/ 2001 г. на Самоковския районен съд ответникът е признат за виновен за извършени на 22.01.1998 г. и 26.01.1998 г. престъпления по чл. 244, ал. 1, пр. 2 от НК, за които му е определено общо наказание ,,глоба“ в размер на 300 лв., както и че с определение № 155/ 28.08.2008 г. по н.о.х.д. № 183/2008 г. на ХОС ответникът е признат за виновен за извършено в периода месец януари – месец юли 2007 г. престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 244, ал. 1, с чл. 243 и с чл. 308, ал. 2 и 3, във вр. с ал. 1 от НК, за което е осъден на лишаване от свобода за срок от 3 години и 6 месеца. Съдът е приел и че тези престъпления попадат в приложното поле на чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.). Като неоспорен с въззивната жалба на ищеца, апелативният съд е споделил извода на първостепенния съд, че придобитото от ответника имущество за периода от началото на престъпната дейност – 22.01.1998 г. до 24.06.2013 г., когато е закупен последният актив в рамките на проверявания период, и което имущество е и предмет на исканото отнемане – процесните недвижими имоти, автомобил (МПС), паричната равностойност на закупени в този период и продадени 6 броя МПС, а също и парични суми – налични и преминали през банковите сметки на ответника, и открити в дома му при обиск, е на обща стойност 757.32 минимални работни заплати (МРЗ), което е на „значителна стойност“ по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗОДИППД (отм). В тази връзка въззивният съд е споделил и становището на жалбоподателя-ищец, че понятието „значителна стойност“ касае придобитото имущество като цяло и се определя от сбора на пазарната стойност на неговите компоненти. Съдът е изложил принципни съображения, че предпоставка за уважаване на разглеждания иск и за постановяване отнемане на имуществото на ответника, придобито по време и след престъпната дейност, е липсата на законен източник на доходи, като доказателствената тежест за установяване наличието на законен изотчник е за ответника. В тази връзка, както и предвид „отменителните“ указания на ВКС за установяване на законен източник на доходи на ответника, въззивният съд е приел, че при преценката на имущественото състояние на ответника следва да вземе предвид всички доходи и разходи, включително тези за придобиване на имуществото, предмет на отнемане, за периода от началото на проверявания период – 01.06.1990 г., до 24.06.2013 г., когато е закупен последният актив от имуществото. Апелативният съд е изтъкнал, че за тази цел, при новото разглеждане на делото от него са изслушани основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ), извършена от вещото лице Т. Р., като съдът е възприел и кредитирал основното заключение на тази експертиза, тъй като то дава най-ясни отговори относно приходите и разходите на проверяваното лице (ответника). Обсъждайки данните от това заключение, за несъмнени, доколкото са признати от ищеца, съдът е приел следните реализирани доходи от ответника през релевантния за спора период от време: доходи от дейността му като едноличен търговец – в размер 14.99 МРЗ; доходи от работата му в затвора при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ – в размер 7.41 МРЗ; приходи от продажбата на недвижим имот – парцел в местност „К.“ в землището на [населено място], придобит преди началото на престъпната дейност – в размер 54 МРЗ. Приел е, че тук следва да се включат и доходи от продажбата на автомобилите – както на лек автомобил (л.а.) „фолксваген“, продаден преди началото на пресъпната дейност, така и на всички МПС, които ответникът е продал през релевантния период, като същевременно, от установените от експертизата приходи по това перо, съдът е изключил продажбата на л.а. „ситроен“ и „форд“, с които ответникът се е разпоредил, съответно – през 2015 г. и през 2014 г. – след ревелвантния период; в обобщение е приел, че общата стойност на доходите от продажба на МПС възлиза на 134.46 МРЗ. Също в обобщение въззивният съд е приел, че признатите от ищеца приходи на ответника за релевантния период са в размер 210.86 МРЗ. За безспорно установено от събраните по делото доказателства съдът е приел обстоятелството, че през периода месец март 1991 г. – месец юли 1993 г. ответникът е работил в Г., като сервитьор в хотел-ресторант „Дванадесетте апостола“ в [населено място], както и че съгласно заключението на ССЕ, за този период той е реализирал нетен доход от трудова дейност в размер 57 218.7 германски марки (ДМ), с равностойност 82 844.33 лв., или 1 045.36 МРЗ. Въззивният съд е приел, че този доход от законен източник следва да бъде зачетен при формиране на приходите на ответника, като не е споделил мотивите на първостепенния съд, че само част от него следва да бъде взет предвид, а имено – сумата 29 818.12 ДМ, преведени по банков път по сметка на ответника в „М.“, заедно с начислените лихви върху нея от 1 181.88 ДМ, както и фактически внесената в България сума 3 150 ДМ, за които парични суми има данни да са внесени в страната. В тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че няма никакво съмнение, че ответникът от работата си като сервитьор в Г. е реализирал посочения по-горе нетен доход в размер 1 045.36 МРЗ, като липсва каквото и да е основание същият да бъде частично изключен при формиране на приходите му, тъй като е без значение кога и как тези негови парични средства са постъпили в страната. На следващо място, като приход от законен източник съдът е отчел, полученото от ответника през 1993 г. обезщетение за безработица в размер 24.99 МРЗ, както и възстановен през 1992 г. данък в размер 27.63 МРЗ. Апелативният съд е посочил, че принципно и доколкото е безспорно установено, че на ответника са изплатени осигурителни вноски в размер 8 374.36 ДМ, същите следва да бъдат включени в общия размер на доходите, но е приел, че е възпрепятстван да направи това, тъй като липсват данни тази сума на колко МРЗ се равнява. Към приходната част въззивният съд е отнесъл и доходът от продажбата на наследствен недвижим имот, извършен с представен по делото нотариален акт от 11.01.1995 г., като от показанията на свидетелката А. С. (сестра на ответника) е приел за установено, че този имот е продаден за сумата 20 000 ДМ; съдът е кредитирал свидетелските показания, предвид установената от изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-оценителна експертиза, пазарна стойност на имота към момента на разпоредителната сдела – 18 764 ДМ. От показанията на същата свидетелка, кредитирани и в тази им част, съдът е установил, че получената продажна цена е била разпределена между свидетелката и ответника, като последният е получил 15 000 ДМ, а сестра му – 5 000 ДМ, като за уравнение на дела й е била надарена от майка им с друг имот – апратамент в[жк]. В обобщение съдът е приел за установено, че от тази разпоредителна сделка ответникът е реализирал доход в размер 15 000 ДМ, или 305.14 МРЗ. На следващо място, като доходи със законен източник въззивният съд е приел и доходите на ответника от наем. В тази връзка съдът е обсъдил най-напред представените по делото писмени договори за наем, както следва: договор от 15.01.2004 г., с който ответникът е предоставил под наем за срок от 3 години на К. С. Д. собствения си (процесния) апартамент в [населено място], при месечен наем от 150 лв.; договор от 25.06.2007 г., с който ответникът е предоставил под наем също процесния апартамент за срок от 6 месеца, считано от 01.07.2007 г., на Ю. Я. П., при месечен наем от 140 лв.; договор от 16.02.2009 г., с който ответникън е предоставил под наем за срок от 1 година на ЕТ „Н. 74 А. П.” друг свой собствен недвижим имот – помещение за бързи закуски в [населено място], при месечен наем от 100 лв.; договор от 22.02.2012 г., с който ответникът е предоставил под наем за срок от 1 година на ЕТ „Д. – Л. Б.” същото помещение за бързи закуски, при месечен наем от 100 лв. На следващо място съдът е обсъдил и оспорването на тези писмени договори от страна на ищеца – като неистински – относно подписите на лицата, посочени за наематели, като е приел, че в откритото производство по чл. 193 от ГПК наемателите по тези договори, разпитани като свидетели, всички те установяват, че именно те са подписали договорите, че са ползвали под наем собствените на ответника апартамент и помещение за бързи закуски, както и периода, в който реално са ги ползвали, и заплащаната от тях наемна цена. С оглед това съдът е достигнал до изводите, че оспорването на писмените договори, като неистински документи, е останало недоказано, както и че същите се явявят годни доказателства и при съвкуната им преценка с показанията на разпитаните свидетели, установяват, че ответникът е реализирал доходи от наем – така, както е твръдял. В тази връзка въззивният съд е зачел и устния договор за наем, сключен с разпитания като свидетел С. С., който установява, че през периода 01.07.2009 г. – 30.06.2011 г. е бил наемател на процесния апратамент, при месечен наем от 200 лв. Съдът е посочил, че съгласно приетото заключение при новото разглеждане на делото, доходите от наем са в размер 98.42 МРЗ, но е изключил от тях дохода за 2014 г., тъй като е извън релевантния период, като е приел, че доходите от наем на ответника са в размер на 92.47 МРЗ. Апелативният съд е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищеца за недоказаност на тези доходи, тъй като получаваните наеми не са данъчно декларирани и нямало писмена следа за получавани такива доходи. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че действително липсват писмени доказателства за получените наемни суми, но събраните гласни доказателства са в достатъчна степен убедителни, за да приеме този факт за напълно доказан. В обобщение въззивният съд е приел, че горният анализ сочи реализирани от ответника доходи от законен източник за ревлевантания период в общ размер на 1 706.45 МРЗ. По отношение на разходите на ответника, на първо място съдът е взел предвид разходите за издръжка, чиято база за изчисления са данни от НСИ, като е посочил, че съгласно приетата ССЕ тези разходи, изчислени при съобразяване броя на членовете на домакинството на ответника – едночленно до 31.12.1995 г., двучленно от 01.01.1996 г. до 07.05.2000 г. и тричленно след това, без периода на задържане и престоя в затвора, са в размер на 962.15 МРЗ. От тях съдът е изключил изцяло издръжката за 1992 г. и частично – в размер 1/2 – издръжката за 1991 г. и 1993 г., тъй като за периода месец март 1991 г. – месец юли 1993 г. ответникът е живял и работил в Г., а от показанията на свидетеля К. Д. – близък приятел на ответника, с когото заедно са работили и живели в Г., съдът е установил, че по време на престоя си там са имали осигурени квартира и прехрана, като са поемали само разходите за вода и електроенергия; съдът е кредитирал показанията на този свидетел, тъй като същият установява факти, за които има непосредствени впечатления. С оглед това съдът е изключил разходите в размер 18.68 МРЗ за 1992 г. и половината за 1991 г. и 1993 г., съответно – 8.35 МРЗ и 9.59 МРЗ. В тази връзка апелативният съд е изложил и съображения, че житейски е нелогично ответникът да не е имал никакви разходи в този период, но доколкото липсва база, на която да бъде изчислена издръжата в Г., без перата „храна“ и „жилище“, то тези разходи следва да бъдат изключени. Въззивният съд е приел за безспорни обстоятелствата, че от 1996 г. ответникът е заживял на семейни начала с Г. Д., като през 2000 г. се е родило и тяхното дете. Въз основа на разпита като свидетел на Д., съдът е установил, че същата е маникюристка, работила е като такава, имала е ателие, както и че за период от време с ответника са развивали търговия – имали са щанд за дрехи и парфюми. Предвид така установеното и доколкото разходите за издръжка по данни на НСИ са определени за домакинство, а не на човек, съдът е приел, че считано от 1996 г. до 24.06.2013 г. разходите за издръжка на ответника следва да бъдат редуцирани до 1/2, тъй като е устнаовено, че издръжката на семейството се е поемала общо със свидетелката Д.. От разходите за идръжка апелативният съд е изключил и тези за 2015 г., 2014 г. и половината за 2013 г., тъй като са извън релевантния период. В обобщение съдът е приел, че за периода 1996 г. – 24.06.2013 г. разходите за издръжка на домакинството – първоначално двучленно в този период, а впоследствие – тричленно, без двете години престой на ответника в затвора, възлизат на 758.68 МРЗ, които – редуцирани до Ѕ, за ответника са 379.34 МРЗ. Съдът е приел, че за периода 1990–1995 г. включително, разходите за едночленно домакинство възлизат на 49.30 МРЗ, от които, предвид приетото по-горе, е изключил разходите в размер 18.68 МРЗ за 1992 г., половината за 1991 г. и 1993 г., съответно – 8.35 МРЗ и 9.59 МРЗ, като е намерил, че същите възлизат на 12.68 МРЗ. Отново в обобщение, въззивният съд е приел, че обичайните разходи на ответника за издръжка, изчислени на база данни от НСИ, и съобразно гореказаното, за ревенатния период са в размер 392.02 МРЗ. Към разходите на ответника съдът е прибавил тези за закупаване на всички МПС, придобити за периода, които съгласно ССЕ и на база заключението на автотехническата експертиза, извършена от вещото лице Г. М., са на стойност 234.66 МРЗ. Прибавил е и разходите за закупуването на всички придобити за периода недвижими имоти, които съгласно заключението на ССЕ и на база заключението на тричленната СТЕ, са на стойност 535.85 МРЗ. Съдът е включил и разходите за вноски и такси по банкови сметки в размер 1.61 МРЗ, разходите за задгранични пътувания в размер 15.18 МРЗ, както и разходите за патентен данък в размер 4.75 МРЗ. Предвид разясненията на вещото лице Т. Р. при изслушването му в съдебното заседание на 20.06.2022 г. (проведено при новото въззивно разглеждане на делото), че внасянето на суми по сметки е разход, а изтеглянето им – приход, към разходната част на анализа си съдът е включил и процесните парични средства, предмет на исканото отнемане, част от които – налични или преминали през банковите сметки на ответника, както и откритата в дома му процесна парична сума при извършеното претърсване и изземване, които са в размер на 252.61 МРЗ. В обобщение апелативният съд е приел, че за релевантния период разходите на ответника са в общ размер на 1 436.68 МРЗ. Предвид така извършения от него анализ, въззивният съд е приел, че по делото са установени за релевантния период доходи от законен източник на ответника в размер на 1 706.45 МРЗ, превишаващи разходите на същия, включващи и тези за придобиването на имуществото, предмет на отнемане – процесните недвижим имоти, МПС и парични суми, което е обусловило и решаващия извод на съда, че несъмнено не е налице имущество, придобито от престъпна дейност, а оттам – и крайния му извод по делото, че искането на КОНПИ за неговото отнемане е неоснователно и следва да се отхвърли. По наведените от двамата жалбоподатели основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение настоящият състав на ВКС намира следното: Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1 от ГПК) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията и доводите за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да е ясно, точно и абстрактно формулиран от страна на касатора и трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК, се произнася дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Поради това, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните съображения и изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания и доводите на жалбоподателя по съществото на материалноправния спор по делото, дори и да са формулирани като въпроси в изложението към касационната жалба, не съставляват основания за допускане на касационното обжалване. В случая и трите въпроса, формулирани в изложенията и на двамата касатори, не отговарят на горните изисквания и не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Първият от тези въпроси изисква настоящият състав на касационната инстанция да даде отговор дали въззивният съд е бил длъжен да изпълни и дали е изпълнил конкретно дадените му указания с постановеното по делото отменително касационно решение № 232/23.02.2021 г. по гр. д. № 4458/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Вторият въпрос също изисква конкретен отговор, който е такъв по съществото на материалноправния спор – дали в случая релевантният (процесният) по делото период е до 31.05.2015 г. Третият въпрос изисква отговор, дали въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила чрез необсъждане на всички релевантни обстоятелства по делото, включително на различните варианти на експертните заключения, както и чрез непълно обсъждане на писмените бележки на комисията-ищец. Така поставените въпроси не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а формулирани във въпросителна форма касационни оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения (първия и третия въпрос) и фактически и правни доводи на касаторите по съществото на спора (втория въпрос), на които отговор може да бъде даден от настоящия съдебен състав единствено с решение, постановено по реда на чл. 290 и чл. 295, ал. 1 от ГПК, т.е. едва и само ако вече е допуснато касационното обжалване на въззивното решение по реда на чл. 288 от ГПК – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. При така формулираните от касаторите въпроси настоящият съдебен състав не би могъл да извърши и дължимата в случая по реда на чл. 288 от ГПК, преценка и съпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като сочената от жалбоподателите практика на ВКС (ТР № 7/2013 от 30.06.2014 г. на ОСГК и множество решения по чл. 290 от ГПК) очевидно не съдържа и не би могла да съдържа конкретни отговори на поставените от тях въпроси – дали въззивният съд по настоящото дело е допуснал сочените във формулировките на въпросите конкретни процесуални нарушения и дали те са съществени, както и кой е крайният момент на релевантния (процесния) период за спора по настоящото дело, респ. – дали това е датата 31.05.2015 г. Както вече беше посочено, за да отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК, правният въпрос, поставен от касатора, трябва да е ясно, точно и абстрактно формулиран и да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. Правният въпрос, поставен само в изложението на комисията-касатор (проведено ли е от ответната страна по делото в достатъчна степен доказване относно законното придобиване на имуществени активи, когато те се основават на получени доходи в чужбина, ако е доказан само размерът и произходът на получените средства в чужбина, но не е установено тяхното прехвърляне/трансфериране в друга страна (в случая България), в която са придобити въпросните активи), е формулиран с достатъчна степен на абстрактност, обуславящ е правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е от значения за изхода на правния спор, поради което удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на този правен въпрос обаче не е налице наведената от КОНПИ допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото посоченото във връзка с този въпрос, влязло в сила въззивно решение № 225/02.12.2015 г. по възз. гр. д. № 516/2015 г. на ПАС не съставлява практика на ВКС и не може да обуслови наличие на противоречие в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито пък попада в приложното поле на действащата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като въззивното решение на апелативния съд не е и акт на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз. Соченото от комисията във връзка с този въпрос определение № 515/08.06.2016 г. по гр. д. № 1574/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, с което по реда на чл. 288 от ГПК не е допуснато касационното обжалване на това въззивно решение, също не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно подробните разяснения, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. ВКС може да допусне касационно обжалване и независимо от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но единствено в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. В случая обаче не е налице такава хипотеза, при която касационната инстанция служебно да допусне до касационен контрол обжалваното въззивно решение (също т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Двамата касатори също не навеждат подобно основание, като изложените от тях касационни оплаквания и доводи, намерили израз и във формулираните от тях въпроси, както и позоваването им на сочената от тях практика на ВКС, не биха довели до промяна на постановения от въззивния съд краен резултат по материалноправния спор по делото, дори и касационното обжалване да бъде допуснато. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Независимо от изхода на делото, в полза на ответника не следва да се присъждат претендираните от него разноски за настоящата инстанция, тъй като не се установява той да е направил такива разноски. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение