Определение № 824 от 04.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2813/2018 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], представляван от адв. Р. С., срещу решение №92 от 08.01.2018г по в.гр.д № 341/2017г на Видински окръжен съд, отменил в обжалваната от ищеца П. П. И. част решение №272/03.07.2017г по гр.д № 1752/2016г на Видински РС и потвърдил същото в обжалваната от касатора част. Въззивният съд е намерил за изцяло основателни предявените искове за обезщетение на имуществени вреди от трудова злополука в размер на 12057,20лв. ,представляващи разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът П. П. И. би получавал в предприятието на ответника, ако не бе претърпял трудова злополука и бе останал на работа и получавана от него пенсията за инвалидност и трудово възнаграждение при друг работодател за периода от 01.04.2015 г. до 31.07.2016 г. на основание чл. 200 КТ, съответното обезщетение по чл. 86 ЗЗД за ежемесечната разлика и иска за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства и изследвания в предявен пълен размер от 138 лв. Въззивният съд е приел ,че ищецът е работил в [фирма], [населено място] - праводател на ответника [фирма] по трудов договор № 5 от 10.06.1996 г. като „Оператор котелно ВОТ“, а с допълнително споразумение към трудовия договор от 01.09.2001 г. длъжността на ищеца е променена на „Оператор ГФИ“. На 13.09.2002 г.И. е претърпял злополука ,призната за трудова с разпореждане на НОИ от 16.09.2002г .След злополуката с ЕР на ТЕЛК от 29.07.2003 г., пострадалият е освидетелстван като работоспособен при състояние конквасация на долен крайник и функционален дефицит на лявото коляно.По предписание на здравните органи е преместен на длъжност „невъоръжена охрана“ за срок от 6 месеца, след което с допълнителни споразумения ищецът е останал на длъжност „Оператор ГФИ”(машинен оператор) до 12.03.2008г, когато е преместен на длъжност „невъоръжена охрана”. Предвид представена епикриза е признато за установено,че на 22.07.2008г ищецът е постъпил на лечение с диагноза:лезия на нн. тибиалис ет фибуларис син.–средно– тежка степен посттравматична; състояние след конваксация на левия долен крайник /трудова злополука/, със заключение за насочване към ТЕЛК. С решение № 009/06.01.2009 на ТЕЛК е призната трайно намалена работоспособност 58 % спрямо здравия човек (от общо заболяване 40 % и от трудова злополука 42 %) със срок до 01.01.2011 г. и като противопоказни условия за труд са посочени: запрашена среда, неблагоприятен микроклимат, натоварване на долните крайници Със споразумение от16.03.2009г ,считано от 15.01.2009 г.трудовото правоотношение между страните е прекратено, като работодателят е изплатил на ищеца обезщетение по чл. 331, ал. 2 КТ в 5 – кратен размер на последното му брутно трудово възнаграждение. Последвали са няколко освидетествания с ЕР на ТЕЛК и НЕЛК с различен процент призната трайно намалена работоспособност в които както трудовата злополука, така и общите заболявания са определени процентно. С решение от 18.03.2014 г. на НЕЛК по хирургични болести, постановено след като предходни решения са обявени за нищожни от административния съд при оспорването им, на ищеца е призната трайно намалена работоспособност 58% - 30% по причина общо заболяване и 52 % от трудовата злополука, за срок до 01.04.2015 г., с описана диагноза от трудова злополука ХВБ – лимфедем на ляв долен крайник; посттравматична периферно-нервна увреда на л.н. перонеус тежка ст. и н.тибиалис ср. ст. вт. гонартроза коксартроза посттравматично плоскостъпие в ляво. В прието по делото заключение на в.л.Д. заболяването е проследено хронологично. Ищецът има трайно увреждане в следствие на травмата от трудовата злополука и допълнителни усложнения, възникнали по-късно. Исковият период е свързан с освидетелстване по ЕР на ТЕЛК - Общи заболявания от 13.05.2015 г., което на ищеца е призната същата степен на нетрудоспособност (58%ТНР, 30% по причини общо заболяване и 52 % от трудовата злополука) със срок до 01.05.2017г. Ищецът е заявил претенцията си включително за м. април на 2015г. като е изтъкнал ,че по- късното явяване пред комисията не е по негова вина. С влязло в сила по гр. д. № 323/2012 на ВКС ІІІ г.о ответникът е бил осъден да обезщети ищеца за причинените неимуществени вреди, вследствие на получено от трудовата злополука заболяване при ексцес на състоянието след трудовата злополука,с оглед констатираните факти и обстоятелства в ЕР 009/06.01.2009 на ТЕЛК за общи и професионални болести към УБ – МБАЛ „Св. Иван Рилски София“. По настоящето дело въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответника за съпричиняване на трудовата злополука,за погасяване на иска по давност ,възраженията основани за споразумението като правоизключващ факт, включително възраженията ,че посочените в ЕР на ТЕЛК проценти във връзка с установено общо заболяване или по причина трудовата злополука са от значение за основанието или размера на претендираното понастоящем имуществено обезщетение. Във връзка с последното от поддържаните възражения на бившия работодател въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е ревизирал първоинстанционното решение в което обезщетението,представляващо разлика между трудовото възнаграждение, което ищецът би получавал в предприятието на ответника и получавана пенсията за инвалидност и трудово възнаграждение при друг работодател, е било присъдено намалено пропорционално на процента призната неработоспособност ,формирана поради общо заболяване. Докато първоинстанционният съд, за да уважи иска частично, е приел въз основа на експертното решение, че общото заболяване увеличава определената на ищеца обща намалена трудоспособност и е в причинна връзка с невъзможността му да полага труд, поради което част от вредата не е в причинна връзка с увреждането за което се следва обезщетение по чл.200 КТ, въззивният съд е отхвърли доводите за пропорционално намаляване и е подчертал,че работодателят отговаря имуществено за пълното обезвреждане независимо от процента трайна нетрудоспособност, а дължимото обезщетение е регламентирано в чл. 200, ал.3 КТ. В касационната жалба на на [фирма] и изложение към нея се поставят въпроси от процесуалноправно и материалноправно естество, като се сочат основанията по чл.280 ал.1 и 3 и ал. 2 ГПК .Като процесуалноправен въпрос се поставя задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните ,да изложи съображения по тях когато са относими към предмета на спора,при изграждане на фактическите и правни изводи да достигне до собствено решение и да го мотивира.Изтъква се противоречие с установената практика на ВКС по въпроса, основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, като са изтъкнати и приложени множество решения на които въззивното решение противоречи поради това,че не са изложени мотиви по възражението за съпричиняване и възражението на въззивния жалбоподател, че за част от исковия период при формиране на разликата следва да се отчита ползването на два месеца неплатен отпуск при другия работодател. Поставени са свързано формулирани материалноправни въпроси с изтъкване на основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК дали при определяне на обезщетение по чл. 200 КТ съдът следи за пропорционалното удовлетворяване на претенциите при наличие на процент общо заболяване и дали репарирането на вредите следва да се извърши като се вземат предвид само вредите настъпили в резултат на трудовата злополука ,при наличие на общ процент нетрудоспособност на лицето формиран от претърпяна трудова злополука и общо заболяване; следва ли съдът да намали обезщетението пропорционално на процента общо заболяване, участващ във формирането на общия процент нетрудоспособност. Въпросът е от основно значение за обхвата на вредите при обезщетяването им от работодател, като приетото от въззивния съд по въпроса означава да се наруши основния принцип при обезщетяването за наличие на причинно- следствена връзка На следващо място се поставят въпросите на каква база следва да се определи размерът на вредата като разлика между трудовото възнаграждение, което ищецът би получавал в предприятието на ответника, ако не бе претърпял трудова злополука и бе останал на работа и получавана от него пенсията за инвалидност и трудово възнаграждение при друг работодател – на база средномесечно възнаграждение за длъжността която ищецът е заемал, или на база възнаграждение на конретно лице ,работещо понастоящем на същата длъжност.Въззивният съд е въприел втория вариант без да изложи мотиви,не е обсъдил доводите ,че следва да се прилага като база средномесечното възнаграждение,защото възнаграждението на конкретен работник се определя индивидуално. Сочи се основание по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Формулират се въпросите за основанието на претенция за обезщетение по чл. 200 КТ за времеви период, който не е обхванат от ЕР на ТЕЛК, предхождащ датата на влизането на същото решение в сила, в случая са спорния м. април на 2015г .Въззивният съд не е изложил съображения защо приема иска за основателен и ревизира отхвърлянето му в тази част, не е обсъдил доводите на жалбоподателя ,че решението на ТЕЛК е елемент от фактическия състав на правото и обезщетение може да се дължи от взизането му в сила .Противоречието е с реш. № 365/2013г ІV г.о и реш. №374/2014г ІV г.о на ВКС. В отговор ответникът по жалбата П. П. И., представляван от адв.А. Ц., я оспорва като неоснователна Оспорва и сочените основания за допускане до обжалване. Изтъква че повдигнатите въпроси са теоретично формулирани, въззивният съд е изложил мотиви в оспорваните насоки и твърдението за липсата им не е вярно .На поставения на първо място материалноправен въпрос, свързан с тезата за пропорционално намаляване при наличие на процент общо заболяване въззивното решение е правилно и съответно на формиранапрактика на ВКС, която е отговорила отрицателно. Защитата изтъква ,че спорове между страните за обезщетение на същото основание за предходни искови периоди,по други водени дела са приключили с недопускане на въззивнине решения до касационно обжалване по същия въпрос. Като относима практика на ВКС се изтъкват реш. №47/2016г по гр.д № 3805/2015г ІV г.о ,реш. №2/2015г по гр.д №3402/2014г ІІІ г.о ,реш. №447/2011г по гр.д №1444/2010г ,реш. № 492/2010г по гр.д №1114/2009г ІІІ г.о и др, както и че подобно намаляване противоречи на т.8 от ППВС №4/1975г.Въззивното решение не противоречи на трайно формираната практика на ВКС и по останалите въпроси. В една част Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение намира касационната жалба за недопустима. Искът за обезщетение за имуществените вреди ,представляващи направени разноски за лекарства във връзка с предписано лечение на уврежданията от трудовата злополука е предявен за сумата 138 лева ,представлява обективно съединен иск с цена под размера на чл. 280, ал.3 т.1 ГПК и касационно обжалване не е допустимо. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че е налице основание за допускане до касационно обжалване в останалата част, по първия формулиран материалноправен въпрос ,произнесен от въззивния съд в решаваща за изхода на делото насока: за определяне на размера на обезщетението при имуществена вреда, представляваща разлика между трудовото възнаграждение, което ищецът би получавал в предприятието на ответника и получавана пенсията за инвалидност и трудово възнаграждение при друг работодател ,при наличие на определено в процентно отношение с влязло в сила ЕР на ТЕЛК или НЕЛК общо заболяване, наред с определения в процентно отношение принос на трудовата злополука ,при призната трайно намалена работоспособност. В практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК не е даван отговор на конкретния въпрос във връзка с този вид обезщетение, при влезли в сила ЕР на ТЕЛК с подобно съдържание. Правното значение не се свежда единствено до фактическия извод за наличие или липса на причинна връзка в конкретните случаи,а до съответното прилагане на принципа за пълно обезщетение на пострадали от трудова злополука или професионални заболявания в границите на обективната отговорност на работодателите по чл. 200 КТ .Сочената от ответника по жалбата съдебна практика на ВКС не съдържа правна анотация по въпроса, тъй решенията са постановявани или по искове за неимуществени вреди (реш. №2/2015г ІІІ г.о, реш. №477/2011г на ВКС и др) или по искове за остойностяване на медицински разходи (лекарства,здравни процедури) пряко свързани с увреждане от злополука или професионалното заболявяне (реш. №47/2016 по гр.д №3805/2015г ІV г.о и др), или при аналогична с настоящата претенция за обезщетение, установените с ЕР на ТЕЛК обстоятелства са били различни, или установеност по този вече задължителен ред не е била съобразявана за исковия период (реш. №492/2010г ІІІг.о,реш. №548/2010г ІІІ г.о и др) Останалите поставени въпроси в изложението не обосновават самостоятелно сочените по тях основания за допускане до касационно обжалване. Въззивният съд действително не е обсъдил всички доводи на настоящия касатор,но е обсъдил тези по двата въпроса,сочени в изложението към жалбата при обосновка на процесуалниправния въпрос. Не са обсъдени доводите на страните за спорния период на м. април 2015г, т.е след крайната дата по предходното решение на ТЕЛК и преди постановяването на следващото и не е ясно какво е приел въззивния съд от фактическа и правна страна, за да уважи иска за този месец включително. Въпросът е от значение за основанието и размера и на иска в тази част, не е бил решаващо обсъден от въззивния съд, но ще намери разрешение при разглеждане на делото по същество пред настоящата инстанция.Фактически по съдържание, или предмет на конкретно доказване са останалите въпроси формулирани като материалноправни. Изводите на съда за правопораждащите факти, свързани с размера на иска за времето през което ищецът е ползвал два месеца неплатен отпуск са конкретни, при съобразяване с причината, поради която тази отпуска е била ползвана,а оспорваното от касатора решение не изразява правно разбиране, че ако ищецът не е упражнявал труд за конкретен период по своя воля и избор, това е без значение за обезщетението. По останалите въпроси в изложението не е изпълнен общия селективен критерии за допускане до касационно обжалване. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.