Определение № 2395 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1257/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. К., чрез адв. Н. П. от АК – В., против въззивно решение № 300/19.11.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 568/2025 г. по описа на Окръжен съд – Габрово, с което е потвърдено решение № 283/02.07.2025 г. по гр. д. № 57/2025 г. на Районен съд – Габрово, с което на основание чл. 127, ал. 2 СК /по предявен иск от П. М. и насрещен иск от М. К./ упражняването на родителските права върху общото на страните дете К. М. К. е предоставено на майката П. Д. М.; определено е местоживеенето на детето при майката; определен е режим на лични контакти на бащата М. К. К. с детето К., както следва: До навършване на 7 години от детето - всяка първа и трета събота и неделя от месеца - за времето от 18:00 ч. на петъчния ден до 17:00 ч. на неделния ден, с преспиване; един ден за времето от 10:00 ч. до 19:00 ч. по време на Великденските празници, като за точният ден родителите следва да се уговорят предварително; един ден за времето от 10:00 ч. до 19:00 ч. по време на Коледните празници, за който родителите следва да се уговорят предварително; един ден за времето от 10:00 ч. до 19:00 ч. по време на Новогодишните празници, за който родителите следва да се уговорят предварително; две седмици през летните месеци, когато майката не се намира в платен годишен отпуск. След навършване на 7 години от детето - всяка първа и трета седмица от месеца - за времето от 18:00 ч. на петъчния ден до 17:00 ч. на неделния ден, с преспиване; един ден за времето от 10:00 ч. до 19:00 ч. по време на Великденските празници, като за точният ден родителите следва да се уговорят предварително; един ден за времето от 10:00 ч. до 19:00 ч. по време на Коледните празници, за който родителите следва да се уговорят предварително; един ден за времето от 10:00 ч. до 19:00 ч. по време на Новогодишните празници, за който родителите следва да се уговорят предварително; четири дни с преспиване по време на пролетната ваканция /1-10 април/, за които родителите следва да се уговорят предварително; един месец през летните месеци, когато майката не се намира в платен годишен отпуск. За осъществяване на режима на лични отношения бащата следва да взема детето от дома на майката и да го връща пак там.; осъден е М. К. К. да заплаща на месечна издръжка за детето К. в размер на 300 лв., считано от 10.01.2025 г. до настъпване на законни причини за нейното изменение или прекратяване. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1. „Детето, въпреки че не е нито страна, нито участник в процеса, то какъв субект е то спрямо решението: активен или пасивен?“; 2. „Следва ли съдът да изследва с оглед на най-добрия интерес на детето отношението на детето спрямо пастрока, след като в съдебното дирене се установи, че то трябва да живее и спи съвместно с пастрока си в една стая?“. Сочи се противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 60208 от 03.12.2021 г. по гр. д. № 3523/2020 г. на IV г.о. на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от ответната страна. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че М. К. К. и П. Д. М. са родители на малолетното дете К. М. К. / [дата на раждане] /, като след раздялата на страните през 2025 г. детето живее с майка си, в жилище под наем. От изготвения социален доклад по делото е установено, че към момента основните грижи за детето се полагат поравно от родителите – детето прекарва по една седмица с всеки от тях. Двамата родители вземат пряко участие в ежедневното обгрижване на детето, запознати са с неговите потребности и проявяват заинтересованост към образованието му. К. познава роднините си както по майчина, така и по бащина линия и е привързана и към двамата си родители, всеки от които разполага с жилищни условия съобразно нуждите й към момента. Двамата родители са изслушани от въззивния съд по реда на чл. 59, ал. 6 СК. Ищцата е заявила, че детето при нея е спокойно и щастливо и не иска да се отделя от нея. Не е спирала К., когато е искала да отиде при баща си и не си е позволявала да говори лоши неща за него или родителите му пред детето. Посочила е, че детето има нужда да го вижда, но при установения до сега режим е трудно и К. не знае къде е домът й. Бащата М. К. също е изразил желание да отглежда детето, както и да бъде постановено съвместно упражняване на родителските права върху него. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е споделил извода на районния съд, че упражняването на родителските права върху детето К. следва да се възложи на майката, при която да бъде определено местоживеенето му. Този извод се налагал с оглед пола и възрастта на детето (4 години и половина). Изложени са мотиви, че както в житейската, така и в съдебната практика е възприето становището, че майката е по-пригодна от бащата да отглежда и възпитава децата от женски пол, особено по отношение на децата в ниска възраст /както в случая/, които се нуждаят от непосредствена майчина грижа. Въззивният съд е посочил, че предоставянето на упражняването на родителските права на майката не лишава бащата от родителски права. Неговите права и задължения по отношение на детето се запазват. Приел е, че на бащата следва да се осигури възможността да осъществява контакт с детето, като се определи режим на лични отношения, който в най-голяма степен да запази отношението родител-дете. Съдът е счел, че определеният от първата инстанция режим на лични отношения дава възможност на бащата за редовни контакти с детето, с цел да се осигури неговото правилно и хармонично развитие, да се избегне отчуждение и се запази духовната връзка между тях. Относно задължението за издръжка на детето, съдът е посочил, че същото има абсолютен характер, тъй като разпоредбата на чл. 143, ал. 2 СК е императивна, като е приел, че определеният от първоинстанционния съд размер на месечна издръжка от 300 лв. е съобразен с нуждите на детето и възможността на бащата. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси, които, обобщени и уточнени от настоящия състав, касаят задължението на въззивния съд да следи за интереса на детето и критериите, които съдът следва да съблюдава при определяне на кой от двамата родители да се предостави упражняването на родителските права с оглед цялостната защита интереса на детето. Съгласно приетото в ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът е задължен служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца, когато се произнася относно упражняването на родителските права, местоживеенето, издръжката и личните отношения на детето с неупражняващия родителските права родител. Конкретната преценка, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за това какъв е най-добрият интерес на детето, следва от редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно в част II на Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г., Пленум на ВС: родителски качества, полагани грижи и умения за възпитание, подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др., морални качества на родителя, социално обкръжение и битови условия, възраст и пол на децата, привързаност между деца и родители и между децата, помощ на трети лица и др. Тези постановки са възприемани и последователно прилагани в съдебната практика. Преценката на конкретните обстоятелства по чл. 59, ал. 4 СК относно родителския капацитет следва да се извършва при зачитане на водещия висш интерес на детето, като тя включва изследване и на социалното обкръжение на родителите - лицата, с които детето ще бъде отглеждано и възпитавано и ще оформя своите житейски мироглед и навици, след изслушване на двамата родители по реда на чл. 59, ал. 6 СК, както и при съобразяване на становищата на компетентната дирекция "Социално подпомагане". Съдът е длъжен да изследва бита, нравите, мирогледа и ценностната система на лицата, които влизат в обкръжението на родителите, в това число членове на семейството, в което живее или ще живее детето с родителя. Важни за преценката са всички релевантни обстоятелства в тяхната съвкупност, като те могат да бъдат от най-разнообразно естество, а не само отделни факти. Съдът не може да основе решението си само на някои от тях, а да игнорира други. Той е длъжен да мотивира защо дава приоритет на едни или други от обстоятелствата, като се ръководи единствено от интереса на детето /напр. решение № 158/28.06.2016 г. по гр. д. № 3316/2015 г. на ВКС, III г.о./. В настоящия случай съдът е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, измежду които личностните характеристики и родителските качества на всеки от родителите, полът и възрастта на детето, материално-битовите условия, които всеки от тях може да осигури на детето, както и тяхното желание да се грижат за него. Въз основа на преценката на всички тези обстоятелства, съдът е направил извод, че и двамата родители имат родителски капацитет да отглеждат детето К., могат да задоволят жилищните му нужди и за заинтересовани от възпитанието и развитието на детето. Съобразил е, че детето е привързано и към двамата си родители. Приел е обаче, че майката е родителят, който следва да поеме преимуществено грижите за детето предвид пола и възрастта му, в която все още се нуждае от непосредствената майчина грижа, като е отчел също, че след раздялата на страните през 2025 г. то живее при майката, която не е негативизирала у детето образа на бащата. Взел е предвид, че детето има изградена близка връзка и с бащата, за съхраняването на която способства определеният режим на лични контакти с този родител. За да направи тези изводи въззивният съд е обсъдил всички релевантни доказателства по делото, като мотивите на съдебния акт съдържат отговор на важните и съществени, поставени за решаване въпроси, свързани с предоставяне на упражняването на родителските права. Не се констатира и поддържаното противоречие на въззивното решение с решение № 60208/03.12.2021 г. по гр. д. № 3523/2020 г. на IV г.о. на ВКС, в което е прието, че съдът не може да откаже да прецени твърдение на страна или да допусне доказателствено искане, независимо, кога са направени, щом са от значение за установяване най-добрия интерес на децата, поради което за страните и във въззивна инстанция не съществуват преклузии да сочат обстоятелства и доказателства, както и да представят доказателства. Видно от протокола от съдебното заседание на 21.10.2025 г. на ОС – Габрово, въззивният състав е оставил без уважение доказателствените искания на М. К., като е приел, че същите са неотносими към спора, а не с аргумент, че са преклудирани. Следва да се посочи, че по въпроса под №2 в изложението няма решаващо произнасяне на въззивния съд. Същият е поставен общотеоретично, и е повдигнат в контекста на собственото виждане на процесуалния представител на касатора за установени в процеса факти /каквито въззивният съд не е приемал за установени от представените по делото доказателства/ и изводите, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. След като по въпросите, за задължението на въззивния съд да следи за интереса на детето и критериите, които съдът следва да съблюдава при предоставянето упражняването на родителските права, съществува трайна и непротиворечива практика, която няма нужда от промяна или осъвременяване, не следва да се допуска касационно обжалване и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. Предвид изхода на делото разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 520 евро, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение