Определение № 20 от 07.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3345/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2299/03.05.2023 година, подадена по пощата на 02.05.2023 година, от Р. И. Ж., срещу част от решение № 47/29.03.2023 година на Апелативен съд Велико Търново, трети граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 290/2022 година. С касационната жалба въззивно решение се оспорва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 51/14.07.2022 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 80/2021 година, в частта с която е отхвърлен предявения от Р. И. Ж. срещу „ЗД Евроинс“ АД гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 50 000.00 лева, представляващата обезщетение за претърпени от него вследствие на смъртта на дъщеря му И. Р. Ю., настъпила поради реализирано на 13.08.2017 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.09.2017 година до окончателното плащане. Посочената сума от 50 000.00 лева представлява частта от претендираното от Ж. обезщетение, която съдилищата по същество са приели за неоснователна (разликата между присъдената сума от 40 000.00 лева, която е част от сумата 150 000.00 лева, която според съдилищата представлява размера на справедливото обезщетение, след приспадане на доброволно заплатеното от застрахователя обезщетение в размер на 110 000.00 лева и сумата от 90 000.00 лева, която е разликата между сумата от 200 000.00 лева, представляваща справедливия размер на обезщетението според касатора след приспадане на доброволно заплатеното от застрахователя обезщетение в размер на 110 000.00 лева). В станалата си част предявеният от Р. И. Ж. иск е уважен за сумата от 40 000.00 лева, като за разликата над същата до сумата от 150 000.00 лева е отхвърлен поради извършено от „ЗД Евроинс“ АД гр. София плащане. В подадената от Р. И. Ж. касационна жалба се излагат доводи за това, че решението на Апелативен съд Велико Търново в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново, с което предявения от касатора срещу „ЗД Евроинс“ АД гр. София иск, с правно основание чл. 432, ал. 1от КЗ, да бъде уважен за сумата от още 50 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. И. Ж. твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „ЗД Евроинс“ АД гр. София не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Р. И. Ж. е бил уведомен за обжалваното решение на 03.04.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 2299/03.05.2023 година, като е подадена по пощата на 02.05.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Велико Търново е изложил мотиви за това, че с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и направеното искане предявеният от Р. И. Ж. срещу „ЗД Евроинс“ АД гр. София иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди бил с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. Съгласно тази разпоредба увреденият, спрямо който застрахованият бил отговорен, имал право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380 от КЗ. При наличие на непозволено увреждане увреденият можел да търси обезщетение за причинените му вреди от застрахователя или от застрахования по свой избор. С договора за застраховка „гражданска отговорност“ застрахователят-в случая „ЗД Евроинс“ АД гр. София, се задължавал да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които били пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие-чл. 429, ал. 1, т. 1 от КЗ. В застрахователното обезщетение се включвали и лихви за забава, когато застрахованият отговарял за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 от КЗ (чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ). Не било спорно, че за лек автомобил „Б.", модел „“ с рег. № било имало валидно сключена застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите при „ЗД Евроинс“ АД гр. София към датата на инцидента-13.08.2017 година. От заключението на вещите лица доктор Н. Х. В.-ортопед, и инженер Н. С. К., което съдът приемал за законосъобразно и обосновано, се установявало, че пътнотранспортното произшествие било станало между няколко моторни превозни средства. Първият удар бил осъществен между предна лява част на лек автомобил „Б., модел „“ с рег. № и задната дясна част на товарен автомобил „М.“ автотехническа експертиза. В писмото било отразено, че към момента „ЗД Евроинс“ АД гр. София нямало основание да изплати обезщетение за неимуществени вреди. До предявяване на прекия иск от Р. И. Ж. (08.11.2021 година) дружеството-застраховател не било изплатило обезщетение за претърпените вреди. По реда на чл. 106, ал. 3 от КЗ застрахователят можел да изисква единствено доказателства за обстоятелства, които били относими към основанието и размера на претенцията. Същите трябвало не само да са от значение за основателността и размера на претенцията, но и да съществувала обективна възможност за тяхното представяне от увреденото лице. Искането на застрахователя за представяне на акт, с който било приключило наказателното производство във връзка с пътнотранспортното произшествие, станало на 13.08.2017 година, било неизпълнимо-присъда № 15/19.06.2019 година, постановена по н. о. х. д. № 533/2018 година по описа на Окръжен съд Ловеч била влязла в сила на 28.09.2021 година, когато било постановено решение № 92/28.09.2021 година по н. д № 371/2020 година по описа на Върховен касационен съд на Република България-значително време след изтичането на 28.12.2017 година на тримесечния срок за застрахователя по чл. 496, ал. 1 от КЗ за произнасяне по претенцията. Изготвените в наказателното производство експертизи имали доказателствено значение само за нуждите на наказателния процес и не обуславяли произнасянето на застрахователя по претенцията. Съгласно чл. 499, ал. 1 от КЗ застрахователят определял обезщетението по застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите при смърт или телесни увреждания на физически лица с помощта на застрахователна експертна комисия при него. Искането на застрахователя за представяне на изготвени в наказателното производство експертизи и на акта за неговото приключване не представлявало такова по реда и при условията на чл. 106, ал. 3 от КЗ. В този случай забавата на застрахователя настъпвала в съответствие с чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ с изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ за произнасяне по претенцията. При непредставяне на доказателства от увреденото лице поради някое от следните обстоятелства: застрахователят не ги бил поискал; поисканите от застрахователя доказателства не отговаряли на условията по чл. 106, ал. 3 от КЗ, срокът по чл. 497, ал. 1, т. 1 от КЗ бил неприложим. В посочените хипотези се прилагал тримесечния срок по чл. 497, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 496, ал. 1 от КЗ, който течал от предявяване на претенцията към застрахователя (началният му момент бил е обусловен от представяне на доказателства по чл. 106, ал. 3 от КЗ). Условие за прилагане на този срок било към момента на неговото изтичане да не било налице непредставяне на доказателства от увредения във връзка с надлежно искане за това от дружеството-застраховател по чл. 106, ал. 3 от КЗ. Отрицателната предпоставка в изброените две хипотези не можела да намери проявление-при тях или липсвало искане на застрахователя по чл. 106, ал. 3 от КЗ или имало неизпълнение от увреденото лице на ненадлежно искане по чл. 106, ал. 3 от КЗ, приравнено по последици на липса на искане по чл. 106, ал. 3 от КЗ. В тези случаи при преценка на началния момент на забавата за застрахователното дружество нямало конкуренция между двата срока по чл. 497, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КЗ. Такава била налице само при представяне от увреденото лице на доказателства, поискани от застрахователя. С оглед на това в случая застрахователят изпадал в забава на 29.12.2017 година след изтичане на 28.12.2017 година на тримесечния срок по чл. 497, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 496, ал. 1 от КЗ. Не била налице причинна връзка между неплащането на обезщетението и непосочването на сметка от увредения, тъй като причина за неплащането била становището на „ЗД Евроинс“ АД [населено място] за недължимост на обезщетението. Не без значение било обстоятелството, че нормата на чл. 380, ал. 1 от КЗ не изисквала представяне на доказателства за банкова сметка, а единствено посочване на пълните и точни данни за нея. С платежно нареждане от 17.02.2022 година „ЗД Евроинс“ АД гр. София било изплатило на Р. И. Ж. 60 000.00 лева, а с платежно нареждане от 18.02.2022 година-50 000.00 лева. За периода 28.09.2017 година–19.01.2018 година „ЗД Евроинс“ АД гр. София законната лихва върху сумата 60 000.00 лева била в размер на 1900.00 лева. За времето от 28.09.2017 година до 19.01.2018 година „ЗД Евроинс“ АД гр. София дължало на Р. И. Ж. законна лихва върху сумата 50 000.00 лева в размер на 1583.33 лева. Дружествотодължало на Ж. законна лихва върху присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000.00 лева от 28.09.2017 година. Пред въззивната инстанция процесуалният представител на Ж. бил заявил, че „ЗД Евроинс“ АД гр. София било заплатило на доверителя му 40 000.00 лева–обезщетение за неимуществени вреди, но нямало данни кога е сторено това. По тези съображения, въззивният съд намирал, че „ЗД Евроинс“ АД гр. София дължало на Р. И. Ж. законна лихва върху: сумата 60 000.00 лева за периода 28.09.2017 година-19.01.2018 година в размер на 1900.00 лева; сумата 50 000 лева за времето от 28.09.2017 година до 19.01.2018 година в размер на 1583.33 лева. Началният момент на дължимост на законна лихва върху присъденото от състава на Окръжен съд Ловеч обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лева бил 28.09.2017 година. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. И. Ж. е поискал обжалваното решение на Апелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно установените лимити по застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка в и инфлационните процеси?; за това следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между страдалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошаване на психичното здраве?; за това освен изброяване на релевантните обстоятелства, при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли съдът да посочи и тяхното значение при конкретно установените факти?; за това следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът да отчита инфлацията и да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?; за това следва ли в мотивите си съдът да посочи, кои факти приема за установени и въз основа на какви доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката им е в една или друга посока?; за това когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, като отговори на всички оплаквания и доводи в жалбата? и за това следва ли да бъдат взети предвид всички доказателства, преценени в тяхната съвкупност и взаимосвързаност, като съдът обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спора правни факти, счита за установени и кои намира за недоказани? Последният от поставените от в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново до касационно обжалване. При постановяването му е съобразено установеното от закона и конкретизирано в съдебната практика задължение на съда по чл. 235, ал. 2 от ГПК да основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства, които са от значение за делото. Затова той е задължен да въз основа на твърденията на страните да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. В случай че съдът постанови решението си, без да обсъди събраните по делото доказателства или част от тях, то задължението му по чл. 235, ал. 2 от ГПК няма да бъде изпълнено. Затова по силата на чл. 12 и чл. 235 от ГПК при постановяване на решението си съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт, от значение за спорното право, се е осъществил или не при наличието на противоречиви доказателства в тази насока той ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Съдът е задължен да отрази дейността си по извършването на преценката на доказателствата в изискуемите се от чл. 236, ал. 2 от ГПК мотиви към съдебното решение, в което трябва да посочи кои факти е приел за установени и въз основа на кои доказателства, а също така и при наличието на противоречиви доказателства за определен факт до посочи, кои от тях приема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните и отхвърля другите. Неизпълнението на задължението на съда за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им, а също така и едностранно обсъждане представлява съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановеното по спора решение. Доколкото при постановяване на обжалваното въззивно решение тази практика е съобразена то не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване по този въпрос. Въпросът относно установените по делото факти, също не обосновава допускането на решението на Апелативен съд Велико Търново до касационно обжалване. Решението е съобразено с установеното от закона и конкретизирано от съдебната практика задължение на съда да установи действителните отношения между страните по повод на спорното право, като с оглед преклудиращата сила на пресъдено нещо вземе предвид всички надлежно въведени в процеса от страните факти, включително и тези настъпили след предявяването на иска до момента на приключване на съдебното дирене, а също така и служебно известните му такива. Преценката на тези факти се извършва въз основа на събраните по делото доказателства, които съдът е длъжен да прецени както поотделно така и в тяхната съвкупност, а не избирателно, както и без да дава предимство на едни от тях пред останалите. Тази дейност на съда трябва да намери отражение в мотивите му към решението, като при наличието на противоречиви доказателства в тях следва да бъде отразено и това на кои от тях се дава вяра и защо, а също така и защо другите доказателства не се кредитират. Дейността на съда по преценката на доказателствата е свързана с изводите, които съдът трябва да направи относно това дали и кои от наведените от страните релевантни за спора факти са доказани и кои не, поради което в мотивите към решението си съдът следва да посочи кои от тези факти приема за доказани и кои не, както и поради какви причини и въз основа на кои доказателства. Фактите са от значение както за съществуването или не на спорното право, така и за направените от страните доводи и възражения на страните, които намират отражение върху това право. За да установи действителните отношения между страните по спора съдът е длъжен не само да подложи на преценка за доказване наведените в производството правно релевантни факти, но и да свърже същите и с направените от страните доводи и възражения, като с оглед на това приеме едни за доказани, а други отхвърли. Тъй като мотивите към решението отразяват дейността на съда по разрешаването на спора, то те трябва да съдържат и изложение за това кои от доводите и възраженията се приемат за доказани и кои не, както и причините, поради което съдът прави този извод. Това се отнася до всички наведените от страните доводи и възражения, а не само за част от тях като не игнорират останалите. Тъй като въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново е съобразено с посоченото не са налице предпоставките за допускането му до касационно обжалване по този въпрос. Въззивният съд е отчел и това, че задължението му да мотивира решението си може да бъде изпълнено и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, в случаите по чл. 272 от ГПК, като по този начин съдът превърне мотивите на първоинстанционния съд в свои. Тази възможност обаче не освобождава въззивният съд от задължението да изложи и свои мотиви по съществото на спора, като обоснове извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а също така и от задължението да изложи собствени мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, а също така и по наведените от страните във въззивното производство твърдения и доводи. Предвид на това и поставения във връзка с това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Р. И. Ж. не обуславя допускането на исканото касационно обжалване. Останалите поставените от Р. И. Ж. въпроси са свързани с определянето на обезщетението за неимуществени вреди от съда при спазване на правилото на чл. 52 от ЗЗД. Отговорът на същите се съдържа в т. 11 от диспозитива и раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година. които са запазили действието си и след приемането на Решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 г. на Пленума на ВС. Съгласно тях размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Тъй като така посочените в мотивите на ППВС 4/23.12.1968 г. обстоятелства не са изброени изчерпателно, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдилищата трябва да извършват конкретна преценка кои от установените по делото обстоятелства са от значение за това и да ги преценяват в съвкупност с останалите такива. В съдебната практика като такива обстоятелства са утвърдени икономическото положение в страната, към момента на настъпването на увреждането и размерът на присъдените при сходни случаи обезщетения за неимуществени вреди. Когато искът за обезщетение е насочен не срещу прекия причинител на вредите, а срещу неговия застраховател по риска „гражданска отговорност“ съдилищата могат да вземат, като ориентир нормативно определените лимити по застраховката, което обаче не означава, че трябва да определят размерът на обезщетението с оглед на посочения в тях размер. При определяне на размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. Въззивното решение е съобразено с така установената съдебна практика, поради което не са налице предвидените в закона предпоставки за допускането му до касационно обжалване по тези въпроси. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. И. Ж. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Р. И. Ж. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 47/29.03.2023 година на Апелативен съд Велико Търново, трети граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 290/2022 година, по подадената срещу него от Р. И. Ж. касационна жалба с вх. № 2299/03.05.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение