Определение № 4122 от 04.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1657/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 348/11.08.2025 г. по гр.д. № 327/2025 г., с което Окръжен съд – Пазарджик, потвърждавайки решение № 1371/10.11.2024 г. по гр.д. № 1288/2021 г. на Районен съд – Пазарджик, е отхвърлил следните искове на Г. Д. Д. срещу А. И.: · за прогласяване нищожността на договор по н.а. № 14/29.09.2010 г., с който Д. Г. Д. и Е. К. Д. (наследодатели на ищеца) са продали на ответника един апартамент в [населено място] на цена 32 060.00 лв. до размер на ½ ид. части – наследствения дял на ищеца (чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. посл. ЗЗД), и · за връщане на апартамента също до размер на наследствения дял (чл. 34, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Решението се обжалва от Г. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправни въпроси, които могат да се поставят в три групи. В първата са въпросите, свързани с възможността по иск за прогласяване на нищожност на договор за покупко-продажба (чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. посл. ЗЗД) наследникът на продавачите, който не разполага с обратно писмо, да докаже със свидетелски показания привидността на изразеното съгласие в договора и за онази верига от косвени доказателства, при които съдът следва да приеме за доказан релевантния факт. Във втората група са въпросите за това е ли официален удостоверителен документ нотариалният акт за покупко-продажба на имот в частта, с която страните по договора са заявили пред нотариуса, че цената е платена, и как може да се опровергае верността на този факт. В третата трупа са въпросите, свързани със задължението на въззивния съд да анализира всички доказателства за релевантните факти и доколко е допустимо да препрати към мотивите на първата инстанция (чл. 272 ГПК). Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество обосновава всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира направените разноски по делото. Ответникът А. Д., ответник и по касация, възразява, че въпросите нямат претендираното значение и решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че заявеното с иска основание за нищожност по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. посл. ЗЗД е обосновано с твърдения, че в договора по н.а. № 14/29.09.2010 г. съпрузите Д. и Е. Д. са изявили съгласие да продадат един апартамент в [населено място], имуществена общност, а ответникът – да плати цена 32 060.00 лв., но в действителност не са имали воля да се обвържат. Приел е, че по правило симулацията се доказва с обратен документ, но след като ищецът не твърди такъв документ да е съставен, респ. не го представя, е допустимо релевантният факт, който е в тежест на ищеца, да бъде доказан с всички доказателствени средства по ГПК. Препращайки към мотивите на първостепенния съд, въззивният съд е възприел като свой извода, че свидетелските показания са допустими. В първоинстанционното решение те са обстойно анализирани, а обсъждането им във връзка с писмените и тези чрез заключенията на експертизи – ответникът ги е ангажирал, за да докаже, че към сключването на договора е разполагал със средства, за да плати цената (обратно – твърденията в исковата молба), категорично опровергават осъществяването на релевантния факт. След това въззивният съд се е концентрирал върху нотариалния акт и в частност – върху онази част, с която продавачите и купувачът са заявили пред нотариуса, че цената е платена. Намерил е това за необходимо, защото в исковата молба ищецът е твърдял обратното. Приел е в тази част нотариалният акт засвидетелства, че страните по договора са направили такова изявление пред нотариуса, а след като продавачите са го подписали, в тази част е с характеристика на разписка. Намерил е, че след като събраните по делото доказателства категорично опровергават твърденията на ищеца, че изразеното в договора съгласие за цената е привидно, това доказва и че засвидетелстваният факт с разписката е верен – цената е била платена на продавачите преди страните да се явят преди извръшеното нотариално удостоверяване. Това, че Е. Д. след смъртта на съпруга си, не е предявила иск за прогласяване на нищожността, включително при доказаните по делото обтегнати отношения с нейния внук и неговия баща, другият син на продавачите, е допълнителен аргумент за неоснователността на иска. При тези мотиви в решението в съответствие с практиката на Върховния касационен съд въззивният съд е приел, че: 1) ищецът обосновава основанието за нищожност по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. посл. ЗЗД с доводи за абсолютна обективна симулация на договора по н.а. № 14/29.09.2010 г. и 2) релевантен в установяването му и в тежест на ищеца е фактът на привидно изразено съгласие от страните по договора за цената на апартамента – основен елемент на покупко-продажбата (чл. 183 ЗЗД). В противоречие с практиката на ВКС обаче въззивният съд е приел, че след като ищецът не твърди да е съставен обратен документ, респ. не го представя, релевантният факт може да бъде установен с всички доказателствени средства по ГПК. Така част от преценката за обуславящия характер на първата група въпроси е установената практика на Върховния касационен съд по чл. 165, ал. 2 ГПК. Чрез препратката по чл. 272 ГПК въззивният съд така както първоинстанционният, е поставил в центъра на анализа в установяването, респ. изключването на релеватния факт събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетели. Обобщението на практиката налага следното последователно провеждано от ВКС казуално тълкуване: Изречение първо на чл. 165, ал. 2 ГПК установява общия режим на доказване на симулацията. Необходимо е обратно писмо, а когато страната по договора не разполага с такова, за да са допустими свидетелски показания в установяване на симулацията, е необходимо т.нар. „начало на писмено доказателство“. Изречение второ установява изключение. Ограничението в изр. 1 не се отнася до третите лица и до наследниците, когато сделката е насочена срещу тях. Самото качество на наследник на страна по делото, която се домогва да докаже, че изразеното съгласие от наследодателя е привидно, не е достатъчно, за да се приложи чл. 165, ал. 2, изр. 2 ГПК. Необходимо е наследникът да се намира в положението на трето лице спрямо привидната сделка. Това означава с позоваването на привидността да противопоставя собствено право, независимо от наследените права, което законът му признава, и което привидната сделка засяга (напр. носител на запазена част или кредитор на наследодателя). Когато наследникът, „се домогва да докаже“ привидността - твърди, че договорът е нищожен, а наследодателят не е отчуждил имота, т.е. обосновава привидността само с универсалното правоприемство, той упражнява същото материално право, с което е разполагал наследодателят. Тогава привидната сделка не е насочена срещу него и наследникът е ограничен в доказването на симулацията. Така както наследодателят не би могъл да я установи със свидетелски показания без начало на писмено доказателство – чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК, в същото положение е и наследникът. В обобщение, изключението по чл. 162, ал. 2, изр. 2, in fine ГПК не се определя от качеството на наследник, а от характера на защитаваното материално право при извършеното позоваване на привидността на сделката с иск или възражение. Наследникът може да се ползва от изключението, само когато действа като трето лице спрямо привидната сделка, а не когато защитава правата си на универсален правоприемник на страната по сделката. Да се приеме, че единствено поради универсалното правоприемство привидната сделка е насочена срещу наследника, означава да се обезсмисли правилото на чл. 162, ал. 2, изр. 1 ГПК, а на наследника да се признаят повече права – в доказването на симулацията, отколкото е разполагал наследодателят. Извършеното обобщение налага да се приеме, че в противоречие с практиката на ВКС по чл. 165, ал. 2 ГПК въззивният съд е приел за допустими всички събрани по делото доказателства за релевантния факт – привидност на изразеното съгласие за цената на апартамента в договора по н.а. № 14/29.09.2010 г. Свидетелските показания са недопустими без „начало на писмено доказателство“, каквото от решението не личи да е установено по делото. Въпреки това първата група повдигнати въпроси на обуславят решението. Макар да е обсъдил гласните доказателства, събрани чрез недопустимите свидетелски показания, въззивният съд е достигнал до извод, че съвкупната им преценка във връзка с писмените и събраните чрез заключения, не доказват релевантния факт. Същият би бил резултатът, ако въззивният съд бе отказал да обсъди недопустимите свидетелски показания. Обратна е тезата на касатора в обосноваване на първата група въпроси. Той счита, че изключението по чл. 165, ал. 2, изр. 2 ГПК се прилага, само защото е наследник на продавачите по договора по н.а. № 14/29.09.2010 г., включително предявява иска по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. посл. ЗЗД до размер на наследения дял в апартамента. Желаното от касатора казуално тълкуване настоящият състав не следва да проведе. Законът и трайно установената по него практика на ВКС са различни. Изложеното изключва както общата, така и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол, включително поради това, че т.нар. „система от косвени доказателства“, която въззивният съд бил отказал да съзре в установяване на изразеното в договора привидно съгласие, касаторът изгражда основно на недопустимите свидетелски показания. В съответствие с практиката на ВКС съдът е приел, че нотариалният акт засвидетелства заявеното пред нотариуса от страните по договора, че цената е платена – до тук се разпростира материалната доказателствена сила на нотариалния акт като официален удостоверителен документ (чл. 179 ГПК), но в тази част е с характеристика на разписка – подписан от продавачите, нотариален акт с такова съдържание засвидетелства извършеното плащане. В противоречие с правилата на логиката въззивният съд е намерил, че като последица от неуспешно проведеното доказване на симулативността следва да приеме също, че цената по договора е платена. Въпреки това и втората група въпроси не обуславят решението. Първо, въззивният съд не е приемал, че материалната доказателствена сила обхваща и съдържанието на нотариалния акт с характеристика на разписка – обратно тезата на касатора. Второ, без извършеното недопустимо обсъждане на свидетелските показания с решението, заявеното с иска основание по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. посл. ЗЗД се базира единствено на твърденията на ищеца/сега касатор, че ответникът и неговите родители не разполагали с необходимите средства, за да платят цената, респ. на събраните за това доказателства. Плащането, респ. неплащането на цената е релевантен факт за облигационните последици на договора за покупко-продажба, т.е. за искове, основани на неговото изпълнение или неизпълнение. Фактът, сам по себе си, е ирелевантен за предявения иск. Следователно резултатът по спора не би бил по-различен при допускане на касационния контрол при втората група въпроси. Третата група въпроси също не обуславят решението. Касаторът ги обосновава с тезата, че въззивният съд по различен начин е следвало да обсъди свидетелските показания и да приеме за доказани твърденията за неплатената цена. Както вече бе разяснено, обсъдените от въззивния съд свидетелски показания, са недопустими, а без тях фактът на плащането, респ. неплащането на цената е ирелевантен. Следователно и третата група въпроси не обуславят крайния изход на спора. При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора/на ищеца следва да се поставят направените разноски от ответника. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение по отговора на касационната жалба. При тези мотиви, съдът