Определение № 4663 от 01.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3225/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Х. Д., чрез пълномощник адв. Д. С. против определение № 653/30.04.2026 г. постановено по в.ч.гр.д. № 405/2026 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 21/23.01.2026 г. по гр.д. № 432/2023 г. на Районен съд – Елена. Ответникът по частната касационна жалба В. П. Х., не взема становище. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С постановеното от Районен съд – Елена първоинстанционно решение по гр. д. № 432/2023 г. е отхвърлен иска по чл. 45 ЗЗД, предявен от Д. Х. Д. против В. П. Х. за заплащане сумата 5010.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на непозволено увреждане /публикувани негативни отзиви /коментари/ на 27.11.2023 г. и на 28.11.2023 г./, както и задължението й да премахне и унищожи коментари от профила на Д. Х. Д. в Google, като неоснователен и недоказан. При този изход съдът е осъдил ищеца да заплати на ответницата по иска сумата 1815.00 лв., представляваща направените от нея разноски по делото. Заявено е от ищеца Д. Х. Д. искане, с което моли съда да измени решението си от 11.11.2025 г. с въззивната жалба. Оспорва разноските като прекомерни и недобросъвестни поради неприлагане на документи за плащане на адвокатското възнаграждение. С определение № 21 от 23.01.2026 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд е отказал изменение на решението в частта за разноските. Посочил е, че при определяне дължимите и присъдени разноски по делото в полза на ответницата В. П. Х. е съобразил всички релевантни факти, нормативната база и съдебната практика по приложението на чл. 78 от ГПК. В съдебния си акт съдът е изложил подробни съображения за размера на разноските, които присъжда на ответницата. Дал е отговор на възражението на ищеца за прекомерност на заплатеното от ответницата възнаграждение на наетия от нея адвокат. Срещу това определение е подадена частна жалба от ищеца Д. Х. Д., която Окръжен съд – Велико Търново я е оставил без уважение. Прието е, че съдът не е ограничен от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но при заявено в срок възражение по чл.78, ал.5 ГПК, това което следва да съобрази са действителната правна и фактическа сложност на делото и извършената работа от адвоката, като се има предвид и че установената от законодателя възможност за намаляване поради прекомерност на тези разноски е израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие. В конкретния случай съдът е приел, че се касае за продължителен съдебен процес с множество открити и закрити с.з., усложнен доказателствен процес, множество документи, процедури по обезпечение и настоящата по изменение. Съобразена е от съда и правната и фактическа сложност на делото, която предполага възнаграждение значително над минимума, като се има предвид и заложеното в Наредба № 1/09.07.2004 г. допълнително възнаграждение от 100 лева за всяко открито с.з. след второто, без да се изисква лично явяване в него, което за 10 с.з. е точно 1000 лв. - допълнително договорения хонорар към минимума от 800 лева. Касаторът обжалва определение на въззивен съд, което не е в отклонение от правилата, гарантиращи валидност и допустимост на съдебните актове. Касационното обжалване може да бъде допуснато ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обаче повдигнатите въпроси са неотносими, защото е съобразена задължителната практика на ВКС, включително и посочената от жалбоподателя, както и решение от 25.01.2024 г. по дело №С-438/22 г. на СЕС. Според тях посочените в Наредба № 1/2004 г. минималните размери на адвокатски възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК изисква да се прецени съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като се изложат мотиви относно вида, предмета и сложността на спора; да се отчетат конкретните за случая факти и доказателства, дължимото правно разрешение по повдигнатите правни въпроси, различно по сложност при всеки отделен случай. При преценка на тези обстоятелства и при констатирано несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права съдът намалява адвокатския хонорар. В случая съдът е съобразил тези си процесуални задължения – изградил е преценката си, като е отчел вида и предмета на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди; фактическата и правна сложност на спора; вида и обема на извършената от пълномощника на ответника работа по делото; множеството открити и закрити о.з; изготвените отговори, писмени становища, ангажиране на доказателства, процедури по обезпечение и др. Като на тази база е приел, че дължимото адвокатско възнаграждение не е прекомерно и не са налице основания за намаляването му. Въпросите относно размерът на адвокатското възнаграждение за осъществената защита, неговата прекомерност и обсъждането на това възражение, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и не водят до наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационното обжалване. Водим от горното, състав на ВКС