Определение № 707 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 566/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 394 от 17.12.2019 г. по в.т.д. № 472/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 232 от 07.05.2019 г. по т.д. № 246/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което касаторът е осъден да заплати на Многопрофилна болница за активно лечение „Медицински комплекс Св.Иван Рилски“” ЕООД, [населено място] сумата от 176 838 лева-общо, от които 136 912 лева-сбор от главници, дължими за извършена болнична помощ по клинични пътеки по договор №241469 от 24.02.2015 г. и 7 бр. анекси към него, за периода: м.юли 2015 г.-м.септември 2015 г.и 39 936 лева-общо-дължимите мораторни лихви за съответните периоди на забава, както и в частта за присъдените разноски. Касаторът поддържа основанията по чл.281, т.3 ГПК. Позовавайки се на множество разпоредби от Закона за здравното осигуряване и очертаните с този закон предметни рамки на индивидуалния договор, сключван между НЗОК и съответния изпълнител на медицинска помощ, твърди, че даденото изрично съгласие в договора с НЗОК от страна на ищцовата болница за заплащане на извършената болнична помощ в обеми по Приложение № 2, са израз на съобразяване на страните с изрично цитирани законови разпоредби, които изключват пълната свобода на договаряне като я ограничават с нормативно утвърдените финансови отношения между НЗОК като възложител и изпълнителите на медицинската помощ. По изложени в жалбата подробни съображения, касаторът моли за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на нов, с който да се отхвърлят изцяло исковите претенции на ищцовото лечебно заведение. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК. Касационният жалбоподател счита, че по въпроса: противоречат ли клаузите от процесния индивидуален договор от 2015 година с НЗОК, с който се ограничава броя на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности, в рамките на гарантирания от НЗОК пакет, до определена месечна сума, като максимален размер на дължимите от НЗОК плащания за реално извършени медицински дейности по отношение на здравноосигурени лица на чл.52 ал.1 от Конституцията на РБ, въззивният съд се е произнесъл с обжалваното решение в противоречие с Решение №2 от 22.02.2007 г. на КС по к.д. № 12/2006 г. Твърди се, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са следните въпроси: Действителни ли са уговорките в сключения договор, с които задължението на НЗОК да заплаща осъществената от лечебното заведение медицинска помощ е ограничено до уговорения в Приложение № 2 към договора обем и следва ли НЗОК да заплаща стойността на извършените дейности над така договорените обеми, по оказана помощ по клинични пътеки и имало ли действие отмененото от АСС Решение от 27.01.2015 г. на НС на НЗОК за определяне на лимити за плащане на оказана помощ по клинични пътеки от страна на болнични заведения за 2015 г.; Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение, поради необсъждане на всички твърдения, доводи и възражения на жалбоподателя от страна на въззивния съд. В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор от ответника по КЖ е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното решение.Претендира се присъждане на разноските в касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно наличието на сключен договор №241469 от 24.02.2015 г. и 7 бр. анекси към него, по силата на който изпълнителят се е задължил да оказва на здравноосигурени лица, болнична медицинска помощ по клинични пътеки за периода: м.юли 2015 г. -м.септември 2015 г., а възложителят НЗОК - да заплаща договорената, извършена и отчетена дейност. За безспорно е прието, че НЗОК не е заплатила стойностите за извършени и отчетени дейности за процесния период, в посочените размери, които представляват стойност на оказаната от ищеца болнична помощ по клинични пътеки, надвишаваща утвърдената стойност на разходите за съответните отчетни периоди по Приложение № 2 към индивидуалния договор, както и че изпълнителят е представил пред РЗОК отчетните документи за това. По това, дали се дължи заплащане на изпълнената и отчетена надлимитна дейност, решаващият съдебен състав е изложил следното: При съобразяване на конституционно гарантираното право на гражданите на здравно осигуряване, на достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване, както и на приложимите законови разпоредби, са направени изводи за противоречие на договорните клаузи, ограничаващи правото на изпълнителя на медицинска помощ да получи насрещна престация, на императивни разпоредби от Закона за здравното осигуряване, както и на основни принципи на задължителното здравно осигуряване. Прието е, че договорите с изпълнители на медицинска помощ не могат да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с РЗОК. В мотивите към атакувания съдебен акт са изложени подробни правни съображения за липса на законова възможност за отказ, от страна на НЗОК, за заплащане на „надлимитна” медицинска дейност по клинични пътеки, оказана от изпълнители по индивидуални договори и основана на правото на здравноосигурените лица да получават медицинска помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и за избор на лекар. НЗОК е длъжна да осигури такива средства от предвиден допълнителен резерв, в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетните средства,което следва от чл.4 от ЗБ на НЗОК за 2015 г. както и на разпоредби от ЗЗО – чл.25 и чл.26 ал.2 ЗЗО. Настоящият съдебен състав на ВКС, Второ намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора два въпроси, за които касаторът се позовава, като основание за допускане до касация, на чл.280 ал.1,т.3 ГПК, се отнасят към материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение, относно извода за противоречие на клаузи от конкретния процесен договор за болнична медицинска помощ по клинични пътеки и Приложение № 2 към него, с които са били въведени стойности, в рамките на които е следвало да се заплаща на изпълнителя оказаната от него медицинска помощ на здравноосигурени лица, с цитираната нормативна уредба, гарантираща оказването на такава помощ на здравноосигурените лица. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, нито по твърдението на касатора, че е налице противоречие на решението на въззивния съд с посоченото решение на Конституционния съд на РБългария, съставляващо допълнителна предпоставка по т.2, пр.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице и поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация в хипотезата на чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност: Съобразно установените в практиката на ВКС критерии, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, касационният жалбоподател твърди основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по отношение на необсъждане на всички твърдения, доводи и възражения на страната, които обаче не би могло да се отнесе към критериите, трайно възприети от различни съдебни състави на ВКС, като очевидна неправилност, при които съдебният акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. В полза на ответника по касация не следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция, с оглед липсата на доказателства за направата на такива. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение