Определение № 87 от 25.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 1077/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. А. против решение № 129/19.02.2021 г. по гр.д.№ 3069/2020 г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която, след частична отмяна на решение № 4345/20.07.2020 г. по гр.д.№ 9481/2019 г. на Софийски градски съд, предявеният от същата иск против ЗК „ Лев Инс „ АД, с правно основание чл. 432 ал.1 КЗ - за осъждане застрахователното дружество да заплати обезщетение за неимуществени вреди, търпими от ПТП, настъпило на 22.06.2018 г. по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите при ответното дружество лек автомобил, за разликата между присъдените 30 000 лева и до размера от 50 000 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД - при определянето на справедлив размер на обезщетението. Преценява го като занижен спрямо високия интензитет на претърпените болки и страдания в първите 30 дни от травмата и продължителния период на лечение и възстановяване – 6 месечен, съпътстван от трайно затруднение в движението на крайника. Не са отчетени, според страната, при определяне на размера на обезщетението остатъчните видимите оперативни белези по предната част на ставата и мишницата на пострадалата, с дължина от 18 см., както и обстоятелството, че не е възстановен обема на движение на крайника – повдигане до 110 градуса при норма 180 градуса, което ограничение ще остане необратимо. Съдът не е съобразил, според касатора, преживеният силен психически шок и стрес, изразили се в тревожност, депресивност и социална изолация. Страната намира недостатъчно оценени конкретните икономически условия към момента на увреждането, ориентир за които са лимитите на застрахователно покритие. Ответната страна - ЗК „Лев Инс „ АД - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Намира, че въззивното решение кореспондира с формираната практика на касационната инстанция по приложението на чл.52 ЗЗД. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да определи справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от 30 000 лева, въззивният съд е съобразил: 1/ вида на претърпените увреди – кръвонасядания на десен горен и долен клепач, оток, кръвонасядане и разкъсно- контузна рана на дясна скула, охлузване на десен и ляв лакът, кръвонасядане и оток на дясно бедро, разкъсно-контузна рана на лява пета, кръвонасядане на корема, многофрагментно счупване на главата на дясната раменна кост - от които последното е счцетено като тежко и с най-голям принос към претърпените от ищцата болки и страдания, реализиращо медикобиологичния признак „ трайно затруднение в движението на десен горен крайник за период по-голям от 30 дни „ / т.е. – една средна и множество леки телесни повреди /; 2/ проведеното лечение на счупването - три оперативни намеси, първата от които за открито наместване и фиксиране с плака и винтове, втората – за поставяне на допълнителни винтове и третата – за отстраняване на метална плака и винтове / металната остеосинтеза /; 3/ периода на имобилизация на крайника - 60 дни; 4/ продължителност на възстановителния период - 6 месеца; 5/ ограничен обем в движението на крайника и към момента – повдигане до 110 градуса при норма от 180,вкл. необратимост на ограничението; 6/ изпитван за продължителен период след ПТП силен стрес и страх вследствие преживяното ;7/ възрастта на пострадалата – 51 г.; 8/ икономическата конюнктура към момента на увреждането. Съдът е приел за справедлив размер от 30 000 лева, вместо приетия от първоинстанционния съд размер от 50 000 лева, предвид което частично уважил въззивната жалба на застрахователя. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Задължен ли е съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на претърпените от пострадалия болки и страдания ? и 2/ Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „ Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси ? Първият от въпросите е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК - с т.11 ППВС № 4/1968 г., а вторият - с решенията по т.д.№ 795/2008 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 299/2011 г. на ІІ т.о. на ВКС. Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване. Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като мотивите на въззивния съд изчерпват всички относими, релевантни за определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства ,вкл. изброените във въпроса – вида и степента на травматичните увреждания, проведеното лечение и интензитета на претърпените болки и страдания. В решаващите мотиви действително не е коментиран остатъчния козметичен белег върху раменната става, но в исковата молба ищцата не е посочила търпими от съществуването му емоционални страдания. Твърденията за психически проблеми, провокирани от травмата, не са установени със свидетелски показания или специализирана психиатрична експертиза, съответно сочените им в исковата молба проявления – неспокоен сън, страх от излизане, срив на самочувствието, раздразнителност. Поради това въззивният съд не е имал основанието да ги съобрази, с цялото им твърдяно от ищцата съдържание, ограничавайки се до установен силен стрес и страх от преживяното, макар и неясно въз основа на какво доказателство по делото. Видно е, че ищцата е недоволна от съвкупната оценка на съобразените обстоятелства в обосноваване на присъденото обезщетение. Последното, обаче, не е относимо към съдържанието на формулирания въпрос, отнасящ се до съобразяването на релевантните обстоятелства, а не до приложението на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, въз основа на така установените. При това, определеният размер от 30 000 лева, за увреждане претърпяно през 2018 г. и с гореупоменатите съдържание и последици, не е в драстичен разрив с присъдимите от съдилищата в сходни случаи на увредена раменна става / за сравнение т.д.№ 774/2021 г. на І т.о. ВКС – при това в съвкупност и с други сериозни увреждания, т.д. № 121/2021 г. на І т.о. ВКС, т.д. № 2319/20 г. на ІІ т.о. ВКС, т.д.№ 621/2021 г. на І т.о. на ВКС и др. /. Вторият от въпросите също не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като въззивното решение не се отклонява драстично от присъдимите обезщетения в сходни случаи, съгласно цитираната в предходния параграф практика на касационна инстанция / макар определения, постановени в производства по чл. 288 ГПК, но съдържащи констатация за справедливост на присъдените обезщетения /. По начало касационният довод за несъобразяване на размера на обезщетението с икономическата конюнктура към момента на увреждането е обоснован с размера на лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, макар и със съзнанието, че същите са единствено ориентир, при значимост на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Точно затова индиция за тяхното неотчитане би било драстично противоречие на определеното обезщетение с присъдимите в сходни случаи на увреждане на раменна става, вкл. спрямо момента на увреждането – 2018 г., каквото не е налице. Ищцата - касатор не сочи параметри, спрямо които да се обоснове неправилност на правния резултат – несъразмерност на присъденото спрямо действително търпимите от нея вреди, съобразно доказаното им съдържание, интензитет и продължителност, в който смисъл е и формираната съдебна практика по реда на чл.290 ГПК – реш. № 1 /26.03.2012 год. по т.д.№ 299/2011 год. на ІІ т.о. ВКС, реш.№ 95/ 24.10.2012 год. по т.д.№ 916/2011год.на І т.о.на ВКС, реш.№ 155/11.12.2012 год. по т.д.№ 711/2011 год., вкл. цитираната от касатора. Лимитите на застрахователна отговорност по пар. 27 от ПЗР на КЗ /отм./ не биха могли да се съобразяват като пряко приложими конкретни стойности, поради което и проста съпоставка между същите и размера на присъдените обезщетения не обосновава неправилност на въззивния акт, поради несъобразяване на конкретните обществено-икономически условия. Определеното от съда обезщетение не дава основание за извод, че при прилагане критерия за справедливост, вкл. съобразно цитираната задължителна съдебна практика, относно начина на съобразяване застрахователните лимити, въззивният съд е вложил в нормата на чл.52 ЗЗД смисъл, различен от вложения от законодателя и така с ъ щ е с т в е н о се е отклонил в приложението на критерия за справедливост, въведен с нормата. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение