Определение № 4391 от 19.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3953/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 47777/27.07.2022 г. на В. Р. Н. и Г. Н. И., чрез пълномощника адвокат А. Ч., срещу въззивно определение № 6383/05.07.2022 г. по ч. гр. д. № 6744/2022 г. на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по частната жалба Е. Л. Я. твърди в отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на сторените пред касационната инстанция съдебни разноски. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е отменено определение № 20000854/06.01.2022 г. по гр. д. № 3728/2021 г. на Софийски районен съд. Вместо него въззивният съд е постановил друго, с което е изменил определение № 20150040/01.07.2021 г. по гр. д. № 3728/2021 г. на Софийски районен съд в частта, с която е оставено без уважение искането на Е. Л. Я. за присъждане на разноски по делото и е осъдил В. Р. Н. и Г. Н. И. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да заплатят на Я. направените от нея разноски по делото в размер на 1280 лева. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл. 75, ал. 2 ЗН. След изтичането на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК на 26.03.2021 г. ответницата е подала писмен отговор, в който е взела становище по допустимостта и основателността на предявения иск, като е поискала присъждане на направените от нея разноски в размер на 1280 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. С определение от 01.07.2021 г. по гр. д. № 3728/2021 г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявения иск, предвид наличните на висящо дело за делба между същите страни във фазата на извършването й. Съдът е отказал да присъди на ответницата претендираните разноски, тъй като не е подала отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК. Без уважение е оставена и молбата на Я. по чл. 248 ГПК за изменение на съдебния акт в частта за разноските. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на направените разноски и при прекратяване на делото, при организиране на защита по предявения иск. Обстоятелството, че отговорът на исковата молба не е депозиран в срока по чл.131 ГПК е ирелевантно. След като ответницата е упражнила правото си на защита по предявения срещу нея иск и е представила доказателства за неговата недопустимост, както и доказателства за сторени разноски, същите следва да й бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената касационна жалба се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжлаване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, без обаче да са формулирани никакви правни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивната инстанция. При това положение следва да се приеме, че в случая липсва общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение. Изложението съдържа доводи за допуснати процесуални нарушения, но липсва формулиран правен въпрос.Следва да се има предвид, че депозирането на отговор след изтичане на срока по чл. 131 ГПК не води до извод, че ответницата не е извършила пертендираните разноски за организиране на защитата си по предявения недопустим иск. Тези изводи на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС, съгласно която разпоредбата на чл. 133 ГПК не следва да се тълкува и прилага буквално, а корективно, в духа на основните начала на гражданския процес - състезателно и служебно начало /чл. 7 и чл. 8 ГПК/, равенство на страните /чл. 9 ГПК/ и установяване на истината /чл. 10 ГПК/. Буквалното тълкуване на чл. 133 ГПК в смисъл, че пропускането на преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК лишава изобщо ответника от процесуалното право да оспори иска и наведените от ищеца фактически твърдения, респ. да изрази становище по иска, несъмнено води до недопустимо ограничаване на правото на защита на ответника. Неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на последния да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава /в този смисъл - решение № 27/16.04.2014 г. по т. д. № 1893/2013 г. на ВКС, ІІ т.о./. Съобразена е и практиката на ВКС, съгласно която правото на разноски е признато от закона имуществено право за възмездяване на страната за разноските по извършените процесуални действия и за защита по иницииран от или срещу нея съдебен процес. В случаите, когато образуваното срещу страната - ответник по иска производство е прекратено, законодателят й дава право да иска да бъде възмездена от ищеца - чл. 78, ал. 4 ГПК, без да конкретизира основанието за прекратяването на производството, което е без значение за реализирането на правото й на разноски. Щом ответникът е получил препис от исковата молба и е сторил разноски, за да подаде отговор, при прекратяване на производството за него възниква правото да бъде обезщетен за сторените разноски. Всички разноски, свързани с ползването на адвокатска помощ, се дължат на ответника при прекратяване на делото - достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл. 131 ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяването на производството /в този смисъл - определение № 500/05.07.2012 г. по ч. гр. д. № 282/2012 г. на ВКС, ІV г.о./. Предвид изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпреки изхода на настаящото производство, на ответника по частната касационна жалба - Е. Л. Я. не следва да се присъждат разноски. Производство по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. То е способ за защита срещу неправилно присъждане на разноски - чрез допълването на съдебния акт, когато те не са присъдени или чрез неговото изменение, когато са неправилно определени, без да се обжалва по същество съдебния акт. Интересът в това производство е материален, но не и самостоятелен като предмет на защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса относно разноските. Противното ще противоречи на целта за закона, както и на уредбата на института на разноските, уреден в чл. 78 и сл. ГПК. Това разрешение се отнася и до възможността за присъждане на разноски по подадените частни жалби срещу определения по чл. 248, ал. 3 ГПК /в този смисъл - определение № 437/20.11.2020 г. по ч. гр. д. № 3257/2020 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 162/28.04.2022 г. по ч. гр. д. № 5096/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 386/08.10.2020 г. по ч. гр. д. № 1931/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.