Определение № 143 от 23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 42/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. А. Н. срещу решение № 573 от 8.08.2022 г. по т. д. № 116/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което е потвърдено решение № 1455 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 6756/2017 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Проект контрол“ ООД, [населено място] иск за заплащане на сумата от 80000 лв., представляваща незаплатена част от продажната цена по договор от 14.05.2021 г. за продажба на дружествени дялове от капитала на „Енерджи груп БГ“ ЕООД, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 24 404,33 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 1.06.2014 г. - 31.05.2017г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че изводът на въззивния съд относно предмета на задължението на продавача по чл. 2, ал. 2 от договора на страните е направен, без да бъдат взети предвид съдържанието на договора и писмото за намерение, както и в нарушение на правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД. Оспорва извода на състава на САС, че продавачът е следвало да предостави пълен комплект одобрени строителни книжа, вкл. технически проекти, разрешителни и др. за реалното изграждане на двата МВЕЦ и то в такъв обем, че купувачът да няма задължения за никакви самостоятелни последващи действия по реализация на проекта. Аргументира становище, че предмет на задължението на продавача било предоставянето само на документи, които са били налични/издадени към 14.05.2012 г. Касаторът е изложил оплаквания, че решаващият състав е отказал да цени като извънсъдебно признание за изпълнение в цялост на задължението на продавача по чл. 2, ал. 2 от договора извършеното на 22.05.2012 г. от купувача плащане на част от предпоследната вноска с падеж 31.05.2012 г. Въвеждат се доводи, че въззивният акт противоречи на чл. 20а, ал. 2, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 183 ЗЗД, както и че съдът се е произнесъл по непредявено възражение за намаляване на цената. Касационният жалбоподател моли обжалваното решение да бъде отменено. Касаторът твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: 1. Може ли при тълкуване на договора съдът да извежда съдържание на задължение, което не е обективирано в договора и не е съответно на поведението на страните преди и след сключване на договора?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства?; 4. Следва ли съдът да извърши преценка каква е изпълнената част от едно задължение, за да прецени в каква част се дължи съответното на изпълнението възнаграждение?; 5. Кои обстоятелства следва да прецени съда и има ли значение процесуалното поведение на страната, за да приложи разпоредбата на чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 ГПК?; 6. Възможно ли е да се кредитират свидетелски показания, в случай че страната оспорва съществуването на даден документ, който е задължена да представи?“ Поддържа, че съдът се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по първи въпрос – на решения на ВКС по т. д. № 761/2008 г., I т. о., т. д. № 666/2010 г., I т. о. и гр. д. № 2007/2021 г., IV г. о., по втори въпрос – на ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК – по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., т. д. № 811/2012 г., II т. о., т. д. № 1544/2014 г., II т. о., т. д. № 2483/2014 г., II т. о. и др.; по трети въпрос – на решение на ВКС по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о. и на цитираната в него практика на ВКС; по четвърти въпрос – на решения по гр. д. № 747/2009 г., III г. о. и т. д. № 1938/2013 г., I т. о.; по пети и шести въпрос – на решения по гр. д. № 2732/2016 г., IV г. о. и гр. д. № 4079/2019 г. IV г. о. Касаторът поддържа, че е налице очевидна неправилност на въззивния акт, изразяваща се в явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Излага и доводи за вероятна недопустимост на атакуваното решение, като твърди, че съдът е разгледал и възражение за намаляване на цената на продадените дружествени дялове, каквото ответникът не бил релевирал с отговора на исковата молба. Ответникът по касация „Проект контрол“ ООД, [населено място] е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че от представените по делото писмо за намерение, протокол № 1 към същото и договор от 14.05.2012 г. се установява, че между страните е било постигнато съгласие ищецът П. Н. да продаде на ответното дружество притежаваните от него дялове, представляващи 100 % от капитала на „Енерджи груп БГ“ ЕООД. Съдът е констатирал, че в договора се предвижда, че дяловете ще бъдат прехвърлени срещу цена в размер на 600 000 лв., от които 55 000 лв. са платени предварително, 100 000 лв. ще бъдат платени към датата на подписване на договора, а сумата от 145 000 лв. - в срок до 31.05.2021 г. и последната вноска от 300 000 лв. - до 31.12.2012 г. Приел е, че съгласно договора втората и трета вноска от цената е следвало да бъдат заплатени след изпълнение на задълженията на продавача по чл. 2, ал. 2 от договора, включващи представянето на всички документи, доказващи правната, техническа и административна възможност за изграждането и въвеждането в експлоатация на МВЕЦ „В. чарк - 1“ и МВЕЦ „В. чарк - 2“. Посочил е, че документите са описани в писмото за намерение, като представляват всички необходими документи, становища и разрешителни за пълна и окончателна реализация на посочените проекти, включително и конкретно описани документи, сред които разрешение за строеж № 236/31.12.2003 г. Въз основа на удостоверение, издадено от [община], решаващият състав е установил, че към 14.05.2012 г. е била одобрена строителната документация за обект „Преустройство на съществуваща сграда в МВЕЦ „В. чарк - 2“, землище Велинград, като е имало издадено разрешение за строеж за същия обект, но не е имало одобрени строителни книжа за обект МВЕЦ „В. чарк - 1“; по одобрените проекти е било възможно да се изгради само един МВЕЦ „В. чарк“. Констатирал е, че „Енерджи груп БГ“ ЕООД е бил титуляр на правото за водовземане от повърхностен воден обект №301019/09.09.2005г. съгласно представеното разрешително на Б. дирекция за управление на водите Източнобеломорски регион, обхващащо посочените МВЕЦ. Решаващият състав на въззивния съд е отразил в решението, че според заключенията на първоначалната и допълнителната съдебно-технически експертизи към 14.05.2012 г. не е съществувала техническа възможност на база предадената от ищеца на ответника документация да бъдат изградени процесните МВЕЦ „ В. чарк - 1“ и МВЕЦ „В. чарк- 2“; на базата на тази документация не е било възможно да бъде изграден дори и един МВЕЦ, като е била наложителна преработка на строително-техническата документация, за да може да бъде изграден МВЕЦ „В. чарк- 2“; издаденото разрешение за строеж е било само за една МВЕЦ и по-конкретно МВЕЦ „В. чарк- 2“ и 1 бр. хидроагрегат с мощност 420 kW. В решението е обсъдено и заключението на допуснатата от въззивния съд допълнителна съдебно-техническа експертиза, според което едва след направените промени в проекта за изграждане на МВЕЦ „В. чарк - 2“ е било възможно същият да бъде осъществен. С оглед установените по делото факти съдът е формирал извод за съществуваща валидна облигационна връзка между страните по договор за продажба на всички дружествени дялове от капитала на „Енерджи груп БГ“ ЕООД, по силата на който продавачът е следвало да прехвърли собствеността върху дяловете и да предаде всички необходими книжа, които установяват техническата, правната и административната възможност за изграждане на двете МВЕЦ, а купувачът се е задължил да плати уговорената цена в посочените в договора срокове. Решаващият състав е приел, че задължението на купувача за заплащане на втората и третата вноска от цената възниква само ако са изпълнени насрещните задължения. По съществуващия между страните спорен въпрос относно поетото задължение от продавача, съдът е намерил, че съгласно обсъдените писмени доказателства интересът на купувача от закупуване на дружествените дялове е бил продиктуван от обстоятелството, че дружеството „Енерджи груп БГ“ ЕООД е притежавало разрешение за водоползване за изграждането на две МВЕЦ в землището на [населено място] и желанието на купувача да изгради и експлоатира същите. Посочил е, че според обсъдените писмени доказателства и експертни заключения на база наличните към датата на сключване на договора строителни книжа не е било възможно да бъдат изградени двете МВЕЦ; по отношение на МВЕЦ „В. чарк - 1“ не са били изпълнени много от необходимите процедури – отреждане на терен, даване на разрешение за строеж и други, а по отношение на МВЕЦ „В. чарк- 2“ предаденият проект е бил негоден и е било необходимо неговото преработване. Въззивният съд е изложил, че по делото не са били доказани възраженията на продавача ищец по исковете, че ответното дружество е променило инвестиционните си намерения и именно поради това е бил преработен проектът за МВЕЦ „В. чарк - 2“ и не са предприети действия по изграждане на МВЕЦ „В. чарк - 1“, а е пристъпено съм изграждане на един генератор с мощност, колкото двата МВЕЦ. Подчертал е, че тези твърдения на ответника са опровергани от приетите по делото експертизи, според които не е възможно изграждането и експлоатацията на два хидрогенератора в съществуващата сграда и въобще два хидрогенератора в имота, в който се намира МВЕЦ „В. чарк - 2“. С оглед изложеното съдът е счел, задълженията на продавача по чл. 2, ал. 2 от договора не са били изпълнени, поради което за ищеца продавач не се е породило правото да получи претендираната неплатена част от цената на прехвърлените дружествени дялове от „Енерджи груп БГ“ ЕООД. Не е възприел довода на ищеца, че със заплащането на част от договорената втора вноска купувачът е признал дължимостта на задължението си. Настоящият състав намира, че не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г. недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса с оглед съобразяването от съда на исканията на ищеца и на фактите и обстоятелствата, на които се прави позоваване в исковата молба. Липсва произнасяне на съда относно намаляване на цената на продаваните дружествени дялове в диспозитива на първоинстанционното решение, потвърдено от САС. Неоснователни са и доводите на касатора, с които се обосновава основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, че въззивният съд е разгледал възражение за намаляване на цената на дружествените дялове, което ответникът не е направил в отговора на исковата молба. В мотивите на въззивния съд липсва обсъждане на подобно възражение, а заключението за неоснователност на претенцията на ищеца е основано на уговорките по договора и неизпълнението на задълженията по чл. 2, ал. 2 от страна на ищеца. Касационното обжалване по поставения от касатора материалноправен въпрос за тълкуване на договорите по т. 1 от изложението не може да се допусне. Доколкото във въззивното решение съдът, при съобразяване на съществуващия между страните спор, е тълкувал уговорката на чл. 2, ал. 2 този въпрос е значим за изхода на конкретния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на него обаче не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решенията по чл. 290 ГПК, с които касаторът е аргументирал това основание, е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; че прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля и че не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с установената практика на ВКС е обсъдил клаузите на процесния договор за продажба на дружествени дялове и е анализирал спорната уговорка по чл. 2, ал. 2 във връзка с останалите клаузи на сделката, съобразил е писмото за намерение, квалифицирано като предварителен договор за прехвърлянето на дяловете, както и на изменящия го протокол, като е отчел целта на договора. При осъщественото тълкуване съдът е приел, че задълженията на продавача включват и предаването на необходимите документи, установяващи правната, техническа и административна възможност за изграждането и въвеждането в експлоатация на двете МВЕЦ, като това обхваща представянето на всички документи за реализация на проекта. Установената обща воля на страните по договора е мотивирала извода на съда, че се касае до задължения, от чието изпълнение е обусловено заплащането на втората и третата вноска по договора. Тълкуването е извършено при спазване на изяснените в практиката на ВКС критерии на чл. 20 ЗЗД. Що се отнася до изводите, до които съдът е достигнал в резултат на тълкуването, то тяхната правилност не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите по т. 2 и т. 3 /въпросът по т. 3 повтаря последната част на въпроса по т. 2/ от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се отнасят до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. По тези процесуални въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са посочените от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС по релевантния процесуален въпрос. Въпросите на касатора са поставени във връзка с оплакванията за необсъждане от въззивния съд на доводите на ищеца въззивник за обективна невъзможност да изпълни задълженията си по чл. 2, ал. 2 от договора, тъй като е бил освободен като управител на „Енерджи груп БГ“ ЕООД, както и че купувачът не може само да откаже да заплати цената по договора, а следва да го развали. Въззивният съд действително е посочил, че тъй като са направени едва във въззивната жалба, не следва да обсъжда тези доводи. В решението обаче са изложени съображения, че ответникът не дължи заплащане на останалата част от продажната цена, тъй като то е обусловено от изпълнението на задълженията на продавача по чл. 2, ал. 2 от договора на страните, както и за интерес на купувача от частичното изпълнение на договора. По този начин е даден отговор на доводите на ищеца въззивник. Следва да бъде изтъкнато, че възражението на ищеца за обективна невъзможност да изпълни посочените задължения няма отношение към иска му за заплащане на остатъка от втората дължима вноска по договора, а би могло да обоснове разваляне по право на договора /чл. 89 ЗЗД/. Касаторът не се позовава на необсъждането на конкретни доказателства от съда при обосноваване на приложното поле на касационния контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед поставените процесуални въпроси. Поради изложеното касационното обжалване не може да бъде допуснато по втория и третия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въпросът по т. 4 не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е включен в предмета на делото и няма обуславящ правната воля на съда характер. С оглед формулировката на въпроса и посочената съдебна практика същият касае правоотношение с източник договор за изработка, а не такова с източник договор за продажба на дружествени дялове. По тези съображения касационното обжалване по този въпрос не следва да се допуска. Последните два процесуални въпроса не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на конкретното дело. Тези въпроси не са обсъждани от въззивния съд, като изводите в обжалваното решение не са обосновани с прилагането на процесуалните правила на чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 ГПК, нито със свидетелски показания относно съществуването или несъществуването на даден документ. С оглед отсъствието на общата предпоставка за достъп до касация не следва да се обсъжда дали е налице въведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не е налице порокът, на който се позовава касаторът при обосноваване на тезата си за очевидна неправилност. Касаторът свързва твърдяната явна необоснованост на обжалваното решение с начина, по който съдът е интерпретирал извършеното от ответника плащане на сумата от 45 000 лв., представляваща част от дължимата втора вноска по договора от 14.05.2012 г. в размер на 145 000 лв., а именно със становището му, че то не представлява признание на изпълнението в цялост на задълженията по чл. 2, ал. 2 от договора от страна на ищеца продавач. Това съждение на съда е основано на преценка на събраните по делото доказателства, като съставът на САС е съобразил осъщественото от ищеца продавач изпълнение на част от задълженията по посочената клауза и интереса на ответника купувач от това изпълнение, в потвърждение на който той добросъвестно е платил част от дължимата втора вноска по договора. С оглед изложеното не било могло да се приеме, че фактическите констатации на въззивния съд от значение за правните му изводи са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на атакуваното решение, съответно не може да се приеме, че то е явно необосновано. Доколко изводите на съда са обосновани не може да бъде изследвано в производството по селекция на касационните жалби. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед този резултат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4800 лв. с ДДС, чието договаряне и плащане се установява от договор за правна защита и процесуално представителство от 29.11.2022 г., фактура от 30.11.2022 г. и извлечение от банкова сметка. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение