Определение № 771 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 281/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

„Рос инвестмънт“ ЕООД чрез адв. С. П. обжалва определение № 8708 от 05.06.2024 г. по ч.гр.д. 4722/24 г., по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 31 995 от 13.09.2023 г. по гр.д. 1871/2023 г. СРС, 72 състав, с което производството по делото е прекратено и е изпратено по подсъдност на компетентния районен съд – [населено място].

В частната жалба са изложени съображения относно предявения иск.

Частният жалбоподател излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения. Според него подсъдността по делото била стабилизирана, с оглед на обстоятелството, че първоначално са предявени искове както срещу ответника със седалище в [населено място], така и срещу две лица, които имат седалище, съответно местожителство в [населено място]. Позовава се на подсъдност на спора по избор на ищеца, по седалището на един от ответниците, поради това, че ответниците имали седалища и постоянен адрес в районите на различни съдилища. Позовава се на спогодба, сключена между страните, с която била уговорена местна подсъдност пред компетентния съд в района на [населено място].

Поддържа, че вече съдът в друго производство, с определение № 1573/15.06.2023 г. по в.ч.гр.д. 157/23 г., САС, ТО, 9 състав бил приел, че следва да се зачете действието на спогодбата и стабилизиране на подсъдността. Оспорването на спогодбата и нейното действие не можели да се преценяват към момента на насрочване на делото, тъй като спорът относно действието на спогодбата с оглед оспорването, на основание чл. 193 от ГПК, щял да бъде разрешен с акта по същество. Частният жалбоподател излага съображения, че съдът следва да съобрази тази спогодба и да приеме, че е налице уговорка между страните, с която е постигнато съгласие относно местната подсъдност на спора пред СРС.

Частният жалбоподател излага съображения, че бил предявен специален отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК. Следвало да е налице висящо изпълнително дело и ищецът имал качеството на длъжник, ответникът имал качество на взискател, изпълнителното дело не било прекратено или приключило. Предмет на иска следвало да е материалноправната основа на съществуването на вземането (фактически твърдения относно изначалното негово несъществуване) или погасяването му впоследствие чрез плащане, опрощаване или изтекла обща 5 годишна погасителна давност на правото на кредитора да извършва действия по принудително събиране на вземането. Освен това било необходимо да е налице и друга специална за този иск абсолютна процесуална предпоставка – искът да се основава на факти, които са били осъществени след приключване на съдебното дирене, на основание, на което бил издаден изпълнителния титул. Позовава се като на новонастъпил факт на спогодба, подписана от страните на 26.11.2019 г., който факт, бил въведен в производството пред първоинстанционния съд. С този новонастъпил факт било посочено, че се оспорва материалноправната основа на съществуването на вземането на ответника за сумата от 166,67 лв поради опрощаване на същото с двустранно подписан договор между страните на основание чл. 108 от ЗЗД. Излага подробни съображения по отношение на спогодбата.

Позовава се на чл. 214 от ГПК с твърдение, че било допустимо да бъде въведено ново основание подписаната между страните спогодба, като нямало да бъде затруднена защитата на ответника.

Следвало да се приеме за допустимо позоваването на спогодбата, тъй като не била му дадена възможност да заяви становище по направения отвод за местна подсъдност от ответника.

Моли да се отмени определението и делото да се върне за продължаване на производството пред СРС.

В изложението, на основание чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. В случай, че искът е предявен срещу ответници с различни съдебни райони и ищецът е направил своя избор и подсъдността е стабилизирана, следва ли, впоследствие, след възражение за местна неподсъдност от останалия единствен ответник по делото, да бъде прекратено пред съда, поради местна некомпетентност и изпратено за разглеждане пред съда с район на действие единствения останал ответник? Позовава се на наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно т. 1, чл. 280, ал. 1 от ГПК, като твърди наличие на противоречие с решение по ч.т.д. 156/15 г., II ТО, както и определение по ч.т.д. 203/12 г, II ТО.

Освен това се позовава на допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК.

2. В случай, че страните са упражнили правата си по реда на чл. 109, чл. 110 от ГПК и искът е предявен съгласно договорената местна подсъдност, оспорването на документа, с който страните са договорили подсъдност, следва да бъде извършено в предварително производство в „процес преди процеса“ по реда на чл. 193 от ГПК или същото е част от спора по основателността на иска и следва да бъде разгледано в същинското исково производство, като едва в същото се открие производство по реда на чл. 193 от ГПК? Счита, че е налице допълнително основание съгласно т.3, чл. 280, ал. 1 от ГПК. Излага подробни съображения.

Ответникът по частната жалба „Инвестиционна компания“ АД чрез адв. К. Д. оспорва частната жалба. Оспорва допустимостта на частната жалба. Не били сочени конкретни пороци на съдебния акт. Възпроизвеждали се отново идентични доводи.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК. Надлежно съобщение за обжалваното определение е връчено на частния жалбоподател чрез неговия пълномощник по делото адв. Св. П. на 02.09.2024 г. Частната жалба е подадена по пощата на 05.09.2024 г. Предходните изпратени съобщения до частния жалбоподател не са връчени. С оглед разпоредбата на чл. 274, ал. 4 от ГПК и заявеният иск пред Софийски районен съд, с оглед цената на същия, следва да се приеме, че определението подлежи на обжалване, на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

С оглед разясненията в т. 9в от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд, с което се потвърждава определението на първоинстанционния съд, с което е прекратено производството и делото е изпратено на компетентния съд, на основание чл. 121 от ГПК, може да се обжалва, на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради това, че актът на първоинстанционния съд е с преграждащ характер, независимо от изричните норми за обжалваемост на определението.

С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено за разглеждане пред районен съд – [населено място]. Съдът е приел, че се обжалва определение на Софийски районен съд, с което е прието, че ответникът по иска, „Инвестиционна компания“ АД е направил възражение за неспазена местна подсъдност, на основание чл. 105 от ГПК, тъй като седалището на дружеството към момента на предявяване на иска било в [населено място]. Прието е, че спрямо ответниците М. П. и „Ви Паркет“ ООД производството по делото е прекратено и определенията, постановени на 02.05.2023 г. и 13.06.2023 г. са влезли в законна сила.

Прието е, че възражението за местна подсъдност е направено в срока за отговор на исковата молба, на основание чл. 119, ал. 4 от ГПК, както и че седалището на ответника е в [населено място], съгласно вписванията в търговския регистър.

По отношение на спогодба от 26.11.2019 г, на която частният жалбоподател Ж. се е позовал, въззивният съд е приел, че искът по чл. 439 от ГПК не е свързан с изпълнението на тази спогодба. В исковата молба липсвали обстоятелства, свързани със същата спогодба. Доводите, свързани с приложението на чл. 214 от ГПК са приети за неподлежащи на разглеждане, тъй като по делото не било извършено изменение на иска. Определението № 1573 от 15.06.2023 г. не се ползвало със сила на пресъдено нещо.

Допускането на касационно обжалване на определенията се извършва при условията на чл. 280 от ГПК.

Поставеният първи правен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай, видно от данните по делото, както е приел и въззивният съд, е налице прекратяване на производството по делото, с влязло в сила определение, спрямо двама от ответниците М. П. и „Ви ал паркети“ ООД. Поради това не може да се приеме, че е разрешен правният въпрос по отношение на приложение на чл. 116 от ГПК и ищецът да е упражнил правото си на избор да предяви иска пред съда, в района, на който е местожителството и седалището на двама от ответниците. В случая от въззивния съд е прието, че исковете срещу ответниците, които имат местожителство и седалище в района на [населено място] е прекратено, поради недопустимост на исковете. Поради това само по отношение на иска, който е допустим, може да се прецени приложението на правилата за подсъдност. Поради това поставеният правен въпрос не е обуславящ изводите на въззивния съд и произнасянето по отношение на крайния извод на съда. Сочената практика от частния жалбоподател не разрешава поставения правния въпрос. С посоченото определение № 39 от 02.02.2015 г. по т.д. 156/15 г., ВКС, II ТО не е допуснато касационно обжалване и не може да представлява израз на трайна практика на ВКС. Освен това произнасянето в разгледания случай, съгласно посоченото определение, се различава от предмета на исковете в настоящия случай, тъй като с цитираното от жалбоподателя определение съдът е разглеждал въпрос за отмяна на първоинстанционно определение, с което по отвод на ответника, на основание чл. 119, ал. 3 от ГПК е прекратено производството и е изпратено за разглеждане от друг съд, като в случая е имало двама ответници по исковете, каквито в разглеждания от настоящия съдебен състав няма. По отношение на соченото от частния жалбоподател определение № 440 от 31.05.20212 г., ч.т. 203/12 г., II ТО също следва да се приеме, че не е акт, който разрешава определен правен въпрос и липсва идентичност на поставените правни въпроси, с поставените в настоящето производство, доколкото с него е разгледан въпрос относно стабилизиране на подсъдност, на основание чл. 120 от ГПК. В случая не се установява въззивният съд да е имал основание и да е приел стабилизиране на подсъдност, доколкото производството срещу двама от ответниците е прекратено преди произнасянето на съда по направения отвод от ответника „Инвестиционна компания“ АД. Поради това, че не е формулирано общо основание за допускане на касационно обжалване, не подлежат на изследване допълнително сочените предпоставки съгласно т. 1 и т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По отношение на втория формулиран от частния жалбоподател правен въпрос, настоящият съдебен състав приема, че не е включен в предмета на делото и липсва произнасяне от въззивния съд. Спогодбата е представена едва с частната жалба, на нея ищецът не се е позовал. Въззивният съд по отношение на същата спогодба, с която е уговорена клауза за определяне на местна подсъдност по споровете относно правоотношението, за която се е отнася, не се е произнасял. Прието е в обжалваното определение, че така посочената от жалбоподателя спогодба е неотносима и липсва позоваване на същата от страна на жалбоподателя, в качеството му на ищец. Освен това липсва разрешаване на поставения правен въпрос относно това към кой момент съдът следва да се произнесе по направеното оспорване на спогодбата, на основание чл. 193 от ГПК, за да се определи действителността на уговорката между страните. Основният извод на съда, за да потвърди извода за основателност на отвода за местна подсъдност е направеното в срока за отговор на исковата молба възражение за местна подсъдност и установяване седалището на ответника. Поради това с формулирания втори правен въпрос частният жалбоподател не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България