Определение № 500 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 276/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 129, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото П. М. И. (Б.), подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. Т. Р. срещу определение № 15160/02.10.2024 г., постановено по частно възз. гр. дело № 6130/2024 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателката срещу (т.е. потвърдено е) определение № 6991/14.02.2024 г. по гр. дело № 59334/2023 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е върната исковата молба на жалбоподателката срещу „У. Б.“ АД и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното определение. В изложението към частната касационна жалба (наименовано „молба“), изготвено и подадено също чрез адв. Т. Р., като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли поръчител по кредит да се уведомява отделно от длъжника за предсрочното му изпълнение или не следва да се уведомява отделно от същия този длъжник; и 2) трябва ли поръчителят по заем да се третира различно от длъжника, в случая – по-лошо от главния длъжник, като никъде в който и да е закон не е допустимо това. От страна на жалбоподателката се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се излагат съображения и се поддържа, че отговорът на тези въпроси щял да допринесе за развитие на правото и на съдебната практика. За да постанови обжалваното въззивно определение № 15160/02.10.2024 г., СГС е констатирал в мотивите към него следното: На 30.10.2023 г. жалбоподателката е подала в СРС исковата си молба срещу „У. Б.“ АД, с искане (петитум) да бъде признато за установено в отношенията между страните, че жалбоподателката-ищца не е длъжник по гр. дело № 49980/2017 г. на СРС. В исковата молба са изложени твърдения, че на 27.08.2023 г. ищцата разбрала за образувано срещу нея изпълнително дело № 20239210400323 на ЧСИ с рег. № ..., въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 49980/2017 г. на СРС. Твърди се и че в хода на съдебното дело ищцата не била надлежно уведомена за предприетите съдебни действия, тъй като била търсена на адрес, различен от постоянния й такъв, и на който не живее. Поканата за доброволно изпълнение и заповедта били връчвани единствено на кредитора, но не и на ищцата, без да й било дадено правото да участва в съдебен процес и да подаде възражение. Също в исковата молба жалбоподателката оспорва връчването на нотариална покана за обявена предсрочна изискуемост на кредита и поддържа, че по този начин била лишена от възможността да се позове на изтекла 6-месечна давност, предвид посочените от кредитора: дата на забавата – 15.09.2016 г. и дата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 17.03.2017 г. При тези твърдения и съображения ищцата е отправила искането си към съда (петитума) за постановяване на решение, че същата не е длъжник по гр. дело № 49980/2017 г. на СРС, поради пропуснат 6-месечен срок за предприемане на действия срещу поръчител по кредита. С разпореждане № 140338/09.11.2023 г. първоинстанционният съд е дал указания на ищцата да отстрани допуснатите нередовности в исковата молба, като: посочи страните и предмета на заповедта за изпълнение на парично задължение, издадена по гр. дело № 49980/2017 г. на СРС, и конкретно – за какви вземания е издадена заповедта за изпълнение, в полза на кого и срещу кои лица в качеството им на длъжници; уточни дали оспорването й касае нередовно извършена процедура по връчване на съобщение, изходящо от кредитора, с което кредитът е обявен за предсрочно изискуем, или нередовно извършена процедура по връчване на препис от заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, издадени в хода на производството по гр. дело № 49980/2017 г. на СРС; посочи дали извежда правния си интерес от търсената защита от невъзможността в срок да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение и удостоверените в същата вземания, в който случай да посочи на какво обстоятелство се дължи тази невъзможност, или от друго обстоятелство, и уточни искането си към съда, при съобразяване с допустимите форми на защита по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, доколкото с петитума се отправя искане за отричане на притежавано качество на длъжник. В депозирана по делото уточнителна молба от 16.11.2023 г. жалбоподателката-ищца е уточнила, че заповедта за изпълнение на парично задължение е издадена в полза на „У. Б.“ АД срещу В. Г. К. – като длъжник, и срещу нея (жалбоподателката-ищца) – като поръчител, както и че до момента на налагане на запора от ЧСИ тя не е получавала никакъв съдебен документ. Посочила е и че правният интерес от искането й е обусловен от изтичане на давностния срок за отговорността й като поръчител, предвид това, че е осъдена без знание за това. Посочила е още, че има право да възстанови правото си, което е нарушено, като взетото решение за предсрочна изискуемост на заема не е доведено до знанието й, като не е била уведомена и за възможността да депозира възражение срещу заповедта за изпълнение. С разпореждане № 153990/06.12.2023 г. първоинстанцинният съд отново е дал на ищцата указания по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК – да посочи: какво конкретно е искането й към съда, при съобразяване с допустимите форми на защита по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК, в частност – като посочи дали искането й е да бъде признато, че не дължи сумите по заповедта за изпълнение, съответно – на какво основание, дали желае да бъде възстановено конкретно право, или искането й е друго, доколкото с петитума се отправя искане за отричане притежавано качество на длъжник, а с уточнителната молба се излагат твърдения за правен интерес от възстановяване на право, без да е формулирано искане в тази насока, от което да става ясно и какво конкретно право претендира да се възстанови; дали основава искането си за защита от невъзможността в срок да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение или на твърдение за погасяване на отговорността й като поръчител, в който случай да посочи основанието за това и да уточни дали в хода на образуваното изпълнително дело й е връчен препис от заповедта за изпълнение на парично задължение, респ. – дали в срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК тя е подала писмено възражение срещу заповедта за изпълнение, издадена по ч. гр. дело № 49980/2017 г. на СРС. В нова молба-уточнение от 19.12.2023 г. жалбоподателката-ищца е посочила, че в клаузата на чл. 17 от процесния договор за заем била предвидена възможност за автоматична предсрочна изискуемост на кредита, която обаче настъпва при упражнява на това право от кредитора, което да е достигнало до знанието на длъжника. В случая ищцата не била надлежно уведомена за това обстоятелство, като нотариалната покана била връчвана на адрес, на който не живее. Наред с това, нямало данни ищцата да била уведомена за образуваното гр. дело № 49980/2017 г. Заявила, че искането й към съда е да й бъде дадена възможност да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение, като въвела и възражения за неравноправни клаузи в договора за кредит. В мотивите към обжалваното първоинстанционно определение № 6991/14.02.2024 г. СРС стигнал до извода, че въпреки двукратно дадената й възможност, ищцата не е изпълнила указанията, дадени с разпорежданията на съда – в частта относно уточняване на искането към съда, при съобразяване с допустимите форми на защита по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК, съответно – на изложените твърдения. В тази връзка СРС е приел, че с исковата молба се отправя искане да се постанови съдебно решение, че ищцата няма качеството на длъжник по гр. дело № 49980/2017 г. на СРС, едновременно: поради липсата на редовно връчване на нотариална покана за обявяване предсрочна изискуемост на кредита и поради погасяване на отговорността на ищцата като поръчител по договора, а наред с това и поради липсата на надлежно връчване на покана и заповед за изпълнение, с оглед възможността за подаване на възражение. По тези съображения на първоинстанционния съд, исковата молба е върната и производството по делото е прекратено, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е споделил напълно мотивите на първата инстанция и е препратил към тях съгласно чл. 272 от ГПК. Наред с това СГС е изложил и следните свои собствени съображения: Правото на иск трябва да бъде надлежно упражнено чрез редовно предявяване на иска. За да бъде редовна исковата молба, тя трябва да има предписаното в чл. 127 от ГПК съдържание и към нея да са приложоени документите по чл. 128 от ГПК. Ако е налице нередовност на исковата молба, настъпват посочените в чл. 129, ал. 2 от ГПК последици – същата се оставя без движение; по същия начин се постъпва и когато нередовностите на исковата молба се забележат по време на производството – чл. 129, ал. 4 от ГПК. Неизпълнението на указанията за отстраняване на нередовности на исковата молба е основание за нейното връщане по реда на чл. 129, ал. 3 от ГПК, само при кумулативното наличие на следните предпоставки: ако указанията на съда са били ясни, пълни и съответстващи на закона, включително да са посочени последиците при процесуално бездействие; ако на страната е било изпратено съобщение, в което точно са били посочени указанията на съда, включително и срока за изпълнението им, или ако на страната е бил връчен препис от самия съдебен акт, с който са дадени указанията; и ако страната е бездействала в срока по чл. 129, ал. 2 от ГПК. Въззивният съд е намерил за неоснователни съображенията на жалбоподателката, изложени в частната й жалба. В тази връзка СГС е приел, че независимо от това, че първоинстанционният съд два пъти й е давал указания и срок за отстраняване на нередовностите, ищцата не е внесла яснота относно обстоятелствата, от които произтичат правата й, нито пък е изяснила отправеното към съда искане – в какво се състои, независимо, че през цялото време е била представлявана от адвокат. Въззивният съд е изтъкнал и че срокът по чл. 129, ал. 3 от ГПК, е преклузивен и с изтичането му се преклудират правата на ищеца да отстрани нередовностите на исковата си молба. По наведените основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав на ВКС намира следното: Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по формулиран от касатора правен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните изводи на съда в обжалваното определение, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на процесуалния спор по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това следва и от задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Формулираните в случая от страна на жалбоподателката два правни въпроса („следва ли поръчител по кредит да се уведомява отделно от длъжника за предсрочното му изпълнение или не следва да се уведомява отделно от същия този длъжник“; и „трябва ли поръчителят по заем да се третира различно от длъжника, в случая – по-лошо от главния длъжник, като никъде в който и да е закон не е допустимо това“) по никакъв начин не са обсъждани в мотивите към обжалваното въззивно определение, респ. – въззивният съд не е давал разрешение на тези въпроси и те не обусляващи правните му изводи, нито пък са от значение за недопустимостта и връщането на исковата молба на жалбоподателката и за прекратяването на образуваното по нея производство по делото, поради неотстраняване на констатираните нередовности. Следователно, тези два правни въпроса не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Отделно от горното, дори предвид твърденията и доводите на жалбоподателката-ищца по делото – включително и в частната й касационна жалба), да се приеме, че с подадената от нея (чрез адв. Т. Р.) искова молба, тя е предявила не иск, а възражение по чл. 423 от ГПК, то предвид датата на депозирането на исковата молба в съда – 30.10.2023 г. и изричното й твърдение в нея, че на 27.08.2023 г. тя е узнала за образуваното срещу нея изпълнително дело № 20239210400323 и за издадената срещу нея заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 49980/2017 г. на СРС, това възражение би било подадено след изтичането на преклузивния едномесечен срок по чл. 423, ал. 1 от ГПК, респ. – крайният извод за процесуалната недопустимост и прекратяването на производството по делото не би могъл да бъде променен в настоящата касационна инстанция. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение