Определение № 5379 от 24.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4918/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Г. П. и В. Г. В., конституирани на основание чл. 227 ГПК, в качеството им на наследници, на мястото на първоначалния ищец В. С. Г., чрез процесуалния си представител адвокат И. П. от АК-София, срещу решение №169 от 08.05.2024г. по в.гр.д.№811/2023г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение №260044 от 11.08.2023г. по гр.д.№83/2020г. на Ботевградския районен съд, с което са отхвърлени предявеният от касаторите против:

• П. В. В. отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал.1 от ГПК – за признаване за установено между страните, че П. В. В. не е собственик на дворно място с площ 1200кв.м, част от имот №***, в махала „М.“, в землището на [населено място], при съседи: А. Г., Д. В., път и дол;

• П. В. В. и С. К. А. иск с правна квалификация чл. 26, ал.2, предл.2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко- продажба на недвижим имот с нотариален акт № 140, том І, рег.№ 1620, дело № 132/2012г. от 25.04.2012г. на нотариус № ***, поради липса на съгласие на П. В. В.;

• С. К. А. иск с правна квалификация чл.108 от ЗС за признаване правото на собственост на ищците, на основание наследство и придобивна давност върху недвижим имот: дворно място от 2654 кв.м., представляващ имот № ***, находящ се в землището на [населено място], Софийска област, зона за отдих “М. ІІ”, махала “Р.”, по регулационния план на [населено място], при съседи: А. Г., Д. В. и осъждане на ответника да им предаде владението върху имота, както и

• евентуален иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на ищците, на основание наследство и придобивна давност върху недвижим имот: Поземлен имот с площ от 1404 кв.м., находящ се в махала “М. ІІ” или “Р.”, със селищен характер, в землището на [населено място], област Софийска, при съседи: път, имот на И. Ц., имот на наследници на А. Г. и имот на С. К. А., и осъждане на ответника да им предаде владението върху имота; както и

-искане по чл. 537,ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение, наследство и отказ от наследство №119, том Първи, дело № 239/89 от 17.04.1989г. и нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит чрез давностно владение и покупка № 39, том Втори, рег.№ 1842, дело № 214/2019г. от 17.04.2019г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени със законните последици, евентуално делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, по въпросите:

1.Следва ли при инциндентен съдебен контрол за законосъобразност на земеделска рестиционна процедура, съдът да укаже на страните доказателствената тежест, когато същият контрол е направен в процес по отрицателен установителен иск, където има разместена доказателствена тежест.Как се разпределя доказателствената тежест при отрицателни установителни искове; Поддържа се, че решението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 209/04.11.2016 г. по гр.д. № 1539/2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 34/07.03.2013 г. по гр.д. № 616/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 47/21.07.2021 г. по гр.д. № 2925/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 244/15.05.2010 г. по гр.д. №60/2009 г. на ВКС, II г.о., решение № 21, постановено по гр. д. №1327/2009 г. на ВКС, II г.о., решение № 145/16.11.2016 г. по гр.д. №2412/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 161 по гр. д. № 6153/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 15 по гр. д. № 340/10 г. на ВКС, I г.о., решение № 365 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1493/2009 г. на ВКС, II г. о. и ТР № 9/2012 г. ОСГК на ВКС.

2.Правилно ли е решение, постановено при непълна техническа експертиза и без да са взети предвид всички писмени доказателства и обсъдени доказателствените искания на въззивниците.По въпроса се твърди, че приетото от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 24/30.04.2020 г. по т.д. № 437/2019 г. на ВКС, решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, IVг.о.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, IVг.о.; решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 160-А от 16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г., II т.о.; решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на ВКС, IVг.о.; решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на ВКС, II т. о.; решение № 145 от 7.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на ВКС, II г.о. и други.

Ответниците по касационната жалба не са депозирали отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирани лица, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, е приел по реда на чл. 272 ГПК, че с решение № 6386 от 31.07.2002 г. на ОСЗ- Правец по т.15 е възстановено правото на собственост на наследниците на М. В. Я. върху недвижим имот: Други от 2.465 дка, шеста категория, находящ се в строителните граници на [населено място], в м. „С.“, имот № *, „М. ІІ“ от план, изработен 1991 г., със забележка, че съгласно Удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ на общинската администрация, гр. Правец имотът, означен по скица от 24.03.2002 г. на СД „Мюпет“ с № *се намира в зона за отдих „М. ІІ“, мах. „Р.“ на [населено място], одобрено със Заповед No РД-02-14.141/1991г., заявен с пореден № *от заявлението и установен с емлячен регистър *.Видно от представените заверени копия на декларация от М. В. Я. и препис извлечение от декларация № 285, същият е декларирал имот от 2 дка по вид на имота - селище.

Констатирано е, че М. В. Я. е починал на 02.02.1952 г., като съгласно удостоверение за наследници първоначалната ищца В. С. Г. е негова внучка с наследствена квота от 1/24 ид.ч., а ответникът П. В. В. също е негов внук, който е наследил квота от 1/6 ид.ч.Не е установено да е вписан отказ от наследство на М. Я..

С нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение, наследство и отказ от наследство №119, том I, дело №239/1989г. от 17.04.1989г., П. В. В. е признат за собственик въз основа на обстоятелствена проверка на недвижим имот: Дворно място от 1200 кв.м. с построената върху него къща от 70 кв.м., находяща се в землището на [населено място], махала „М.“, извън регулацията на града, при съседи: А. Г., Д. В., път и дол.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим нотариален акт № 140, том І, рег.№ 1620, дело № 132/2012г. от 25.04.2012г. П. В. В. е продал на С. К. А. недвижим имот: поземлен имот - дворно място от 1200кв.м., находящо се в землището на [населено място], махала „М.“, извън регулацията на града, при съседи: А. Г., Д. В., път и дол.

С нотариален акт – констативен за собственост на недвижими имоти, придобити на основание наследство и давностно владение №17, том І, рег. № 218, дело № 17/2019г. от 08.02.2019 г. В. С. Г. е призната за собственик на основание наследство и давностно владение на недвижим имот: Поземлен имот с площ от 1404 кв.м., находящ се в махала „М. ІІ“ или “Р.”, която има селищен характер, в землището на [населено място], при съседи: път, имот на И. Ц., имот на наследници на А. Г. и имот на С. К. А..

С нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит чрез давностно владение и покупка № 39, том ІІ -ри, рег.№ 1842, дело № 214/2019г. от 17.04.2019г. С. К. А. е признат за собственик на основание покупко-продажба и давностно владение, върху недвижим имот: Дворно място, извън регулационния план в строителен полигон на махала „М.”, [населено място], с площ от 2654 кв.м., при съседи: А. Г., Д. В., път и дол.

От събраните в първата инстанция по делото гласни доказателства-показанията на свидетелите Р. Г. и Д. Х., съседи на процесния недвижим имот, е установено, че този имот винаги е съществувал от 1924 година, както и техният съседен имот, като в него е имало стара къща и там е родена В. С. Г..Свидетелката Г. посочила, че от 2002 г., когато имотите са възстановени, единственият човек, който се интересувал от мястото, е била В. С. Г.. Само тя косила имота и го поддържала, а впоследствие плащала на свидетелката Х. и нейния мъж, брат на свидетелката Г., да го косят.След като А. закупил имота, той обработвал предната част, неговата половина от имота, а Г. обработвала задната част.Свидетелката Г. е заявила, че не знае от коя година С. А. обработва мястото.През 2018 г. бил предявил претенции за цялото място и го заключил. От показанията на свидетелите Г. и Х. е установено, че имотът винаги е имал ограда от мрежа и колове, която била разрушена на места, но А. я възстановил откъм пътя – първо с мрежа, после с дървена оградата. Свидетелката Х. заявила, че живее в съседния имот от 1998 година и тя с мъжа й – А. С., брат на Р., с когото живеели на семейни начала, се грижели за мястото от 2006-2007 година, като В. С. Г. им плащала.Посочила, че джанките в имота са изкоренени от тях двамата, без да са използвали специална техника, с ръце изчистили два декара. Заявила, че ответника А. се появил за първи път на мястото преди 7-8 години.Изложила, че е чула, че П. е продавал имота, като считала, че В. е знаела за това.

От показанията на свидетелите Й. И. М., П. Б. Б., П. М. М. и М. В. С. е установено, че С. А. закупил имота от около 2 дка от П. В. през 2005г.С. му платил част от продажната цена, за която двамата се споразумели, като това се случило в присъствието на свидетеля Й. М..Свидетелят Б. посочил, че присъствал на уговорката и доколкото си спомня, двамата се разбрали тогава да му даде половината от общата сума.Със закупуването му през 2005г. С., с помощта на свидетелите Й. И. М., П. Б. Б., П. М. М. и М. В. С., разчистил имота.Всички свидетели изложили, че мястото било напълно изоставено, било като гора, имало бурени, храсти, къпини, дървета. Отпред оградата била паднала, от лявата страна имало някаква телена мрежа.Тъй като не успели ръчно да изчистят мястото, понеже било обрасло много с дървета и храсти, С. организирал да го изчисти с багер.Първо възстановил оградата от мрежа, след това направил нова ограда от мрежа, като заградил целия имот през 2007-2008г., а впоследствие направил ограда на част от имота с дървени летви, капаци, сложил и порта от към пътя.Откакто С. дал парите на П. В., само той обработвал мястото, целия имот, грижил се за мястото, косял го.Свидетелите посочили, че преди около 2-3 години разбрали, че С. имал проблеми с имота, като някой му е бутнал портата.

Посочено е, че съгласно заключението на вещото по приетата в първата инстанция съдебно-техническа експертиза, процесният имот не е нанесен нито в действащия, нито в предходни кадастрални и регулационни планове, не е нанесен и в кадастралната карта. Имотът попадал в строителен полигон №***, [населено място], мах. “М. ІІ”, одобрен със Заповед № РД-02-14/25.06.1987 г. на КТСУ към МС, като в полигона не са нанесени имотни граници.Имотът, описан в т. 15 от Решение № 6386/31.07.2002 г. за възстановяване правото на собственост на земи в съществуващи или възстановими стари реални граници в землището на [населено място] на ОСЗ гр. Правец и имотът, описан в нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит чрез давностно владение и покупка №39/17.04.2019 г., том II, рег. №1842, дело № 214/2019г. са частично идентични.По местоположение, площ и граници имотите, описани в нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение, наследство и отказ от наследство №119/17.04.1989 г., том I, дело 239/1989 г. и нотариален акт за продажба на недвижим имот № 140/25.04.2012 г., том I, рег. №1620, дело № 132/2012 г., са идентични.

Първоинстанционният съд е приел от правна страна, че в производството по отрицателния установителен иск за собственост ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му.По изложените в исковата молба твърдения на първоначалния ищец, че е собственик на процесния имот на основание наследство и давност, а ответникът В. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на имота от 17.04.1989 г. и се е разпоредил със същия чрез договор за покупко-продажба от 25.04.2012г., в полза на ответника С. А., обуславят правния му интерес от предявяване на установителния иск.Ответникът П. В. се легитимира като собственик на процесния имот с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение, наследство и отказ от наследство №119, том I, дело №239/1989 г. от 17.04.1989г.Изложени са мотиви, че доказателствената сила на констативния нотариалния акт №119 от 17.04.1989г. не е опровергана от ищците, които са заявили собственически права върху процесния имот.Единствените ангажирани от тях доказателства в тази насока се съдържат в показанията на свидетелите Р. Г. и Д. Х., които не установяват относими за спора факти към релевантния момент – съставянето на КНА през 1989 г., тъй като свидетелите възпроизвеждат впечатленията си за фактическата власт върху имота след 2002г. и без конкретен период, но след 1999г., поради което е прието, че ответникът П. В. се легитимира като собственик на процесния имот към 1989 г. със съставения в негова полза титул за собственост.За неоснователно е прието твърдението в исковата молба, че на основание чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ до датата на възстановяването на процесния имот по реда на ЗСПЗЗ, е имало законова невъзможност имотът да бъде придобит по давност, тъй като съгласно цитираната разпоредба изтекла придобивна давност за имотите, подлежащи на възстановяване по този ред, се заличава до датата 22.11.1997г. Прието е, че в случая, от събраните писмени и гласни доказателства, както и заключението на вещото лице по приетата СТЕ непротиворечиво е установено, че имотът никога не е бил земеделска земя, същият е имал селищен характер, попадал в строителния полигон на [населено място], в него е имало построена къща, като такъв е и съседният имот – на свидетелката Р. Г..Последната изрично е заявила, че имотът винаги е съществувал, не е губил имотните си граници, не е обобществяван, като в построената в имота сграда е била родена първоначалната ищца В. Г..След като имотът никога не е бил земеделска земя, то правото на собственост на същия не е подлежало на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и следователно цитираната разпоредбата на чл. 5, ал.2 от ЗВСОНИ не намира приложение по отношение на този имот, респ. не е съществувала законова пречка за придобиване правото на собственост на имота на оригинерно основание, чрез давностно владение.

Изложени са и мотиви, че събраните по делото доказателства, не установяват претендираното от първоначалния ищец В. Г. право на собственост върху процесния имот, правоизключващо това на ответника П. В., чрез придобиването му по давност от нея в периода след възстановяване на имота като земеделски от ОСЗ – Правец през 2002г.От събраните по делото гласни доказателства е установено, че след 2005г. имотът се владее от ответника С. А., който тогава, след като е заплатил част от продажната цена на ответника П. В., е разчистил имота, поправил е частично повредената ограда, а впоследствие косил и поддържал имота.

По иска с правна квалификация чл. 26, ал. 2, предл.2 от ЗЗД –за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим № 140/том І, рег. № 1620, дело № 132/2012 г. от 25.04.2012 г., като сключен при липса на съгласие, първоинстанционният съд е приел, че ищците обосновават претендираната нищожност на процесния договор за покупко-продажба с твърдението, че към момента на извършване на сделката прехвърлителят П. В. В. не е могъл да разбира или да ръководи действията си, предвид наличие на трайно увреждане на неговата психика към онзи момент и до сега, което обаче не означава липса на съгласие за сключване на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. Посочено е, че договорът е сключен при липса на съгласие, когато то е изтръгнато чрез насилие или изразеното от страната съгласие е без намерение за обвързване, тъй като е дадено на шега или като пример, но във всеки случай без съзнателно намерение на страната да се обвърже с договора, т.е. налице е “съзнавано несъгласие”, както и в случаите, в които волеизявление въобще липсва, а в случая е подписан двустранно договор за покупко-продажба на недвижим, сключен с нотариален акт, като същият обективира двете насрещни съвпадащи волеизявления, а именно съгласие за сключване на договора за продажба на имота. Изложени са мотиви, че твърдяният порок на сделката, а именно невъзможността на ответника В. да разбира или да ръководи действията си, предвид наличие на трайно увреждане на неговата психика към онзи момент, не е основание за нейната нищожност, а е предвидена в чл. 27 ЗЗД като основание за нейната унищожаемост, като съгласно чл. 31, ал. 2 ЗЗД унищожение може да се иска само от страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта, в случая това би бил ответникът по иска и прехвърлител по договора – В., но не и ищцата. Изложени са допълнителни мотиви за неоснователност на иска, че и по същество в производството по делото липсват доказателства за твърдението, че В. към релевантния момент на сключване на договора не е могъл да разбира или ръководи действията си поради наличие на трайно увреждане на неговата психика.

По предявения срещу ответника С. К. А. ревандикационен иск, първоинстанционният съд е приел, че съгласно разпределението на доказателствената тежест в производство по чл. 108 ЗС ищецът е този, който следва да докаже правото си на собственост върху процесния имот и то на заявеното от него правно основание. Посочено е, че в исковата молба първоначалният ищец В. Г. е претендирала придобиване на правото на собственост на процесния имот от 2654 к.м., чрез давностно владение, осъществено от нея в периода след възстановяване на имота като земеделски от ОСЗ – Правец през 2002г.По делото е установено, че след 2005г. имотът се владее от ответника С. А., който е установил фактическа власт върху същия без правно основание, като недобросъвестен владелец. Със закупуването на част от имота с площ от 1200 кв.м. от ответника П. В. през 2012 г., владението на ответника С. А. по отношение на тази част е станало добросъвестно.От заявения в исковата молба начален момент на давностно владение от В. Г. – 2002 г., до 2005г., не би могла да придобие правото на собственост на твърдяното основание –нито на основание чл. 79, ал. 1 от ЗС, нито на основание чл. 79, ал.2 от ЗС чрез кратка придобивна давност от 5 години. Макар в исковата молба да се претендира придобиване на правото на собственост на целия имот от 2654 кв.м. чрез давностно владение, то ангажираните от ищцовата страна свидетели в показанията си твърдят, че след закупуването на имота от ответника А. той е обработвал неговата част, а Г. е обработвала нейната половина от имота като със съставеният в нейна полза констативен нотариален акт №17/2019 г., е призната за собственик на основание наследство и давностно владение на поземлен имот с площ от 1 404 кв.м., т.е. за частта от целия имот без продадената такава.Прието е, че за частта от имота с площ от 1200 кв.м. от страна на ищците не са събрани никакви доказателства за придобиването му на основание давностно владение, осъществено от Г. след 2002 г., а за частта от 1404 кв.м., констатацията на нотариуса относно принадлежността на правото й на собственост е опровергана от събраните по делото доказателства.

Въззивният съд е достигнал до същите правни изводи за неоснователност на предявените искове и по реда на чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Посочил е, че по делото е установено, че М. В. Я. е декларирал имот от селищен характер с площ 2 дка в декларация № 285. За безспорно е прието, че след смъртта му на 02.02.1952 г. е оставил наследници 6 деца, като първоначалната ищца В. Г. е внучка с квота 1/24 ид.ч., а ответникът П. В. е внук с квота 1/6 ид.ч. Констатирано е, че на 17.04.1989г. П. В. е признат за собственик на дворно място с площ 1200кв.м., ведно с построената върху него къща с площ 70 кв.м. На 25.04.2012г. е продал на С. А. дворното място от 1200 кв.м при съседи А. Г., Д. В., път и дол. На 08.09.2019г. В. Г. се снабдила с нотариален акт за собственост на основание наследство и давностно владение въз основа на свидетелски показания на имот с площ 1404 кв.м, който граничи и със С. А..Последният на 17.04.2019г. се снабдил с нотариален акт за собственост въз основа на покупко-продажба и давностно владение на дворно място в строителния полигон на махала „М.“ с площ 2654 кв.м. Взето е предвид, че А. твърди, че владее имота от 2005г.,когато се е споразумял с В. да му плати половината цена и междувременно облагородил имота и го оградил. Свидетелите Й. М., П. М., П. Б. и М. С. установили, че имотът е бил напълно запустял до 2005г. и потвърдили, че впоследствие ответникът го облагородил и оградил, поставил порта откъм пътя, обработвал го като го косил.Едва около 2019г. разбрали, че вратата е премахната във връзка със спор за собственост.От друга страна, свидетелите Р. Г. и Д. Х. твърдели, че след 2002г. В. Г. е косила целия имот до около 2014г., когато С. закупил част от имота и го обработвал, а около 2014 г. е оградил целия имот.Показанията на ищцовите свидетели не са кредитирани като противоречиви, тъй като от една страна Г. твърдяла, че притежава съседен имот и с В. се познават от деца, но последната владее процесния имот едва от 2002г., когато бил реституиран, при положение, че същата свидетелка посочва селищен характер на имота и наличие на къща от 1924г.Прието е, че разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ не е пречка за придобиване на имота по давност, тъй като категорично е установено, че не е бил земеделски, в който смисъл е заключението на вещото лице, както и свидетелските показания.Ищцата В. Г. не е доказала изтекъл в нейна полза придобивен давностен срок след 2002г., тъй като показанията на свидетелите на ответника я опровергават, а свидетелките Г. и Х. не дават категорични и непротиворечиви показания.Не е налице нищожност на покупко- продажбата независимо от менталното състояние на прехвърлителя В., което по принцип би обусловило иск за унищожаемост на договора по волята на самия прехвърлител или наследниците му при съответните предпоставки като липсват и доказателства за твърдяния когнитивен упадък на прехвърлителя.Посочено е, че предявеният като евентуален иск за ревандикация на част от имота също е неоснователен, тъй като за периода от 2002 г. до 2005 г. В. не е могла да придобие по давност, каквато и да било част от процесния имот.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос, тъй като изводите на въззивния съд не са формирани в отклонение на посочената в изложението на касационните основания съдебна практика.От съдържанието на обжалваното въззивно решение се установява, че на основание чл.272 от ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, като е дал отговор на всички оплаквания, които са били направени в подадената до него жалба.В съответствие с постоянната практика на ВКС въззивният съд е приел, че предмет на делото по предявен отрицателен установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника, а не на ищеца.Поради това в негова тежест е да докаже, че е собственик на процесния имот на всички претендирани от него основания.

Изложени са мотиви, че процесният имот е бил извън регулационния план, но е имал селищен характер, тъй като е бил включен в строителния полигон на [населено място].Поради това не е имало пречка този имот да бъде придобит по давност.Този извод е съобразен с решение № 145 от 16.11.2016г. на ВКС по гр.д.№2412/2016г., І г.о., решение № 100 от 23.07.10г. на ВКС по гр. д. № 3426/08г., ІVг. о., решение № 249 от 4.07.11г. на ВКС по гр. д. № 621/10г., І г. о. и др., в които се приема, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер.Такива земи могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, съгласно чл. 12 от ПУ на ТКЗС и да не бъдат отнемани юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места, със запазване на собствеността върху тях в реални граници, в зависимост дали са били членове на ТКЗС или не. Такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, а оттук следва, че относно тях не се прилага чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ .За тях не съществува забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност, вкл. и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 г., доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са били одържавявани.

Прието е още, че в тежест на ответника по отрицателния установителен иск е да установи, че имотът не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ, като в конкретния случая това възражение е доказано както от заключението по допуснатата пред първоинстанционния съд СТЕ, така и от показанията на разпитаните по делото свидетели, от които се установява, че в имота е имало изградена постройка, в която е била родена ищцата В. Г., същият винаги е съществувал в този си вид и не е бил включван в ТКЗС.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по втория поставен въпрос.Според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен на първо място правилно да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, след което да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и чието осъществяване е установено по делото.Длъжен е да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, въз основа на които намира едни от релевантните за спора факти за установени, а други за неосъществили се, като трябва да обсъди и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото.В настоящия случай извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства, както и на наведените от страните доводи и възражения, съответства изцяло на тази трайно установена практика на ВКС. Установено е, че вещото лице по допуснатата по делото СТЕ е дало отговори на всички поставени въпроси, които се отнасят до следното: отразен ли е спорният имот в някой от действащите кадастрални и регулационни планове на [населено място]; установява ли се пълна или частична идентичност между посочения в т.15 от решение на ПК за възстановяване правото на собственост на наследниците на М.Я. и имотите, които са описани в представените по делото три нотариални акта.Обсъдени са представените по делото писмени доказателства, както и показанията на разпитаните свидетели.Установено е противоречие в показанията на двете групи свидетели и е посочено на кои от тях се дава вяра, тъй като са в резултат не преки възприятия и не са противоречиви.

От изложеното следва, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от касатора въпроси.

Разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

В исковата молба са били наведени твърдения, че към момента на сключване на договор за покупко-продажба от 25.04.2012г. продавачът П. В. не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи действията си, което се дължи на трайно увреждане на неговата психика.Според ищеца това обстоятелство обуславя нищожност на договора за продажба поради липса на съгласие, тъй като продавачът не е могъл да формира правновалидна воля.Договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД /Тълкувателно решение № 5 от 30.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК/.В процесния случай въззивният съд е установил, че продавачът по договора за продажба от 2012г., който участва в производството като ответник не е бил лице с отнета дееспособност, поради което невъзможността да разбира свойството и значението на извършено би опорочило сключената сделка, която ще бъде унищожаема, а не нищожна.Не е съобразена разпоредбата на чл.32, ал.1 от ЗЗД, която предвижда, че унищожение може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта – лицето, чиято воля е опорочена, респ. неговите наследици в хипотезата на чл.32, ал.2 от ЗЗД.Налице е вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо в тази си част, което е основание да бъде допуснато до касационно обжалване.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение