Определение № 1911 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3579/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 724/30.05.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 3315/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, в частта му, с която след частична отмяна на решение №262761/22.08.2022 г. по гр.д. № 6567/2020 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на С. Б. Я. сумата 9500 лв.- обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат от водено срещи него наказателно производство по н.о.х.д. №18292/2018 г. на СРС, приключило с влязла в сила на 03.03.2020 г. оправдателна присъда. Решението е влязло в сила в частта, касаеща иска за обезщетение за неимуществени вреди. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен въпроса: „Следва ли да се присъждат като имуществени вреди заплатени разноски за адвокатски хонорар, за които страната не е представила доказателства за реално извършени и заплатени такива в рамките на наказателното производство?“. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по въпроса въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС обективирана в т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата С. Б. Я., чрез адв. С. Д. от САК, е подал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца имуществени вреди. Срещу ищеца било образувано наказателно производство ДП №2253-МИП-15179/2015 г. по описа на I РУП - СДВР, пр.пр. №5142/2015 г. по описа на СРП, с Постановление на СРП от 07.04.2015 г., по жалба на В. Н. Л., за извършено престъпление от С. Б. Я. на 19.06.2014 г. в качеството му на длъжностно лице – управител на „Леофокс“ООД – присвояване на чужда вещ /на дружеството „Леофокс“ООД“/ - празно дворно място с площ от 350 кв.м. Воденото срещу ищеца наказателно производство за извършено престъпно деяние на 19.06.2014 г., няколко пъти било преквалифицирано като различно длъжностно престъпление /по чл.202 от НК и по чл.220 от НК/ приключило с влязла в сила оправдателна присъда на 03.03.2020 г. В хода на наказателното производство срещу ищеца общо 7 пъти бил внасян срещу обвинителен акт в съда и били образувани съдебни производства, в т.ч.: н.о.х.д. №17998/2017 г. на СРС – 11 н.с., образувано на 20.10.2017 г. по внесен срещу ищеца обвинителен акт в съда, изготвен по пр.пр. №НСН170/2016 г. на СРП. Делото било внесено за разглеждане в разпоредително заседание на 17.11.2017 г., на което ищецът се явил лично и с адв. С. Д., като било представено пълномощно на л.11 от делото. С протоколно определение съдебното производство било прекратено, и делото върнато на СГП; н.о.х.д. №4402/2018 г. по описа на СРС – 11 н.с. образувано по внесен в съда обвинителен акт, изготвен по пр.пр. №16048/2016 г. на СГП, от прокурор от СГП, с обвинение за извършено престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.1, вр. чл.201 от НК. Делото било внесено за разглеждане в разпоредително заседание на 26.04.2018 г., на което ищецът се е явил лично и с адв. С. Д., като било представено пълномощно на л.26 от делото. С протоколно определение съдебното производство било прекратено, и делото върнато на СГП; н.о.х.д. №10894/2018 г. на СРС – 11 н.с., образувано на 29.06.2018 г. насрочено за разглеждане в разпоредително заседание на 14.09.2018 г., на което ищецът се е явил лично и с адв. С. Д., с пълномощно на л.19 от делото. С протоколно определение съдебното производство било прекратено, и делото върнато на СГП; и н.о.х.д. №18292/2018 г. на СРС -11 н.с. образувано по внесен в съда на 26.10.2018 г. от СРП нов обвинителен акт, с обвинение за извършено престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.1, вр. чл.201, вр. чл.220, ал.1 от НК. По делото били проведени 6 открити съдебни заседания – на 13.12.2018 г., на 29.05.2019 г., на 05.07.2019 г., на 30.10.2019 г., на 13.02.2020 г., и на 14.02.2020 г. на които ищецът се е явявал лично и с адвокат С. Д., с представено пълномощно. На 14.02.2020 г. била постановена присъда по делото, с която ищецът бил признат за невиновен за извършване на престъплението, за което бил обвинен. Присъдата не била обжалвана, и влязла в сила на 03.03.2020 г. При определяне размера на обезщетението за имуществени вреди въззивният съд е посочил, че с исковата молба ищецът е представил 4 бр. договори за правна защита и съдействие, както следва: от 13.11.2017 г., сключен с Адвокатско дружество „Д. и З.“, за процесуално представителство по н.о.х.д. № 17998/2017 г. на СРС, с уговорено възнаграждение от 2000 лв., с реквизити на разписка за получаване на сумата от 2000 лв. от адв. С. Д.; от 26.04.2018 г., сключен с Адвокатско дружество „Д. и З.“, за процесуално представителство по н.о.х.д. № 4401/2018 г. на СРС, с уговорено възнаграждение от 2000 лв., с реквизити на разписка за получаване на сумата от 2000 лв. от адв. С. Д.; от 10.09.2018 г. за процесуално представителство пред СРС, сключен с Адвокатско дружество „Д. и З.“, за оказване на правна защита и съдействие по н.о.х.д. № 10894/2018 г. на СРС, с уговорено възнаграждение от 2000 лв., с реквизити на разписка за получаване на сумата в брой от адв. С. Д. и 30.11.2018 г., сключен с Адвокатско дружество „Д. и З.“, за процесуално представителство по н.о.х.д. № 18292/2018 г. на СРС, с уговорено възнаграждение от 3500 лв., с реквизити на разписка за получаване на сумата от 3500 лв. от адв. С. Д.. Направена е констатация, че посочените договори не са били представени в наказателното производство, но е прието, че процесуално представителство от адвокат С. Д. е било осъществявано и адвокатът се е явявал в насрочените открити съдебни заседания по посочените дела. Посочено е, че в наказателното производство от общ характер не се предвижда да се присъждат разноски в полза на подсъдимия, в случай на прекратяване на производството или при постановяване на оправдателна присъда. Представянето на доказателства за направени разноски било неотносимо към въпросите подлежащи на разглеждане от съда в наказателното производство от общ характер, поради което непредставянето на такива доказателства не можело да бъде тълкувано в ущърб на лицето, което е участвало в производството в качеството на подсъдим. При липса на специален ред, предвиден в НПК за възстановяване на направените от подсъдимия разноски в производство от общ характер, тези вреди следвало да бъдат обезщетени в производство по реда на ЗОДОВ. По изложените съображения и след като е приел за неоснователно възражението за прекомерност на заплатените разноски за адвокатско възнаграждение, въззивният състав е направил извод, че предявеният иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди се явява основателен до пълния му предявен размер. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, не е правен въпросът, изведен от становище на касатора. В цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, правният въпрос е изяснен като предпоставка за допускане на касационен контрол с конкретни характеристики, на които посочения въпрос не отговаря. В случая въззивния съд не е приемал, че като имуществени вреди - заплатени разноски за адвокатски хонорар, следва да се присъдят суми, за които страната не е представила доказателства за реално извършени и заплатени такива, във връзка с воденото срещу нея наказателно производство. В НПК не е уредена отговорността за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от лицето, признато за невиновно или по отношение на което наказателното производство е прекратено. Тези разноски могат да се претендират като имуществена вреда в производството за обезщетение на вреди от незаконосъобразно обвинение на основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ. Тази отговорност е гражданска и се урежда от правилата на ЗЗД за отговорността от неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму, доколкото за отговорността на държавата за причинени вреди не са уредени особени правила в ЗОДОВ. Изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство. Приетото от въззивния съд е, че процесуално представителство от адвокат С. Д. в полза на ищеца е било осъществявано в наказателното производство по процесните дела, а заплатените разноски за адвокатски хонорар са доказани с представените в производството по ЗОДОВ и неоспорени от ответната страна, 4 бр. договори за правна защита и съдействие, с дати на сключване съвпадащи с датите на осъщественото процесуално представителство по всяко от делата. Дори и да се приеме, че въпросът е релевантен, касаторът не е обосновал твърдяното допълнително основание. Сочената т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС касае случаи, различни от настоящия. В нея е дадено разрешение по въпроса за доказването на разноските в исковото производство, които по правилата на чл. 78 ГПК подлежат на присъждане в производството, в което са извършени. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение