Определение № 557 от 15.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2734/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1190/11.06.14г., постановено по гр.д.№ 803/14г. от Софийския апелативен съд, в частта, с което е потвърдено решение № 1495/09.08.12г., поправено с решение № 2163/14.12.12 и решение № 165/27.01.14г. по т.д.№ 2326/08г. на Софийския градски съд за осъждане на касатора да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 32519.22 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на 4/5 идеални части от масивна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], за периода от 01.01.04г. до 31.03.04г., ведно със законната лихва от 09.12.08г., както и в частта за разноските, присъдени по компенсация в размер на 4391.57 лв. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд е приел, че ищецът по иска – настоящ ответник по касационната жалба, е собственик на процесния недвижим имот, придобит вследствие на вписано увеличение чрез непарична вноска в капитала на [фирма], чийто правоприемник е [фирма]. Касаторът е бил наемател на имота и е уведомен за прекратяване на наемния договор, но е продължил ползването на имота за периода от 01.01.04г. до 31.03.04г., поради което дължи на собственика обезщетение за ползването в размер на средната пазарна цена за този вид имоти. Законната лихва върху обезщетението е присъдена от 09.12.08г. Настоящият състав на ВКС намира следното: Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил въпроса за допустимостта на въззивното решение в частта за присъдената законна лихва върху обезщетението от 09.12.08г., след като искането на ищеца е за заплащане на законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 29.12.08г. В този смисъл касационното обжалване следва да се допусне за служебна проверка на допустимостта на обжалваното решение в частта за определената начална дата на присъдената законна лихва върху главницата. По отношение на присъденото обезщетение за ползване касаторът поставя въпросите: 1. Разполага ли наемодателят – собственик на имота, след прекратяване на наемния договор, при продължаване на ползването на наемателя, с правото на избор между иска за обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД и иска по чл.59 ЗЗД? – на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 2. Когато се претендира обезщетение след прекратена облигационна връзка, може ли искът да се квалифицира по чл.59 ЗЗД или следва да се квалифицира по чл.236, ал.2 ЗЗД? - по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. 3. Действително или нищожно е, поради липса на съдържание регистърно решение за вписване на увеличение на капитала на търговско дружество с непарична вноска, ако непаричната вноска е имот и имотът не е индивидуализиран по никакъв начин? – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 4. Действителен ли е договор за наем на имот, сключен по време на висящ спор за собствеността му, от една от страните по спора и противопоставим ли е такъв договор в отношенията между собственика на имота и наемателя? – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 5. Има ли погасителен ефект добросъвестното и при недвусмислени обстоятелства заплащане на наемната цена на мнимите собственици – наемодатели по договора за наем и разполага ли действителният собственик с иска по чл.75, ал.2, изр.2 ЗЗД срещу мнимия собственик – наемодател за получената от него наемна цена? – по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. 6. Допустимо ли е присъждането на обезщетение по чл.59 ЗЗД без доказателства за размера на обедняването и на обогатяването? – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и въпрос за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност. По първия и втория въпроси е налице задължителна за съдилищата практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, като например решение № 150/10.11.09г. по т.д.№ 766/08г. на ІІ т.о. и решение № 151/10.11.09г. по т.д.№811/08г. на ІІ т.о., която е в смисъл, че при предявен иск от ищеца като собственик на ползвания от ответника имот, искът за заплащане на обезщетение се основава на разпоредбата на чл.59 ЗЗД, докато при иска по чл.236, ал.2 ЗЗД въпросът за собствеността не подлежи на изследване. Тази практика не е в противоречие с цитираните от касатора решения на ВКС – решение № 391/26.05.10г. по гр.д.№ 765/09г. на ІІІ гр.о., решение № 146/01.12.10г. по т.д.№ 934/09г. на ІІ т.о., решение № 54/11.07.11г. по т.д.№ 377/10г. на ІІ т.о. и решение № 129/16.02.10г. по гр.д.№ 407/09г. на ІІІ гр.о., по които предявените искове са били на основание чл.236, ал.2 ЗЗД. В този смисъл са дадени отговори на поставените правни въпроси, въззивното решение съответства на практиката на ВКС, поради което не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос е предпоставен от допустимостта на въведено в процеса възражение за нищожност на вписването в търговския регистър. Този въпрос е разгледан в решение № 17/23.06.09г. по т.д.№ 479/08г. на ВКС, ІІ т.о. Прието е, че регистърното решение се ползва с конститутивно действие спрямо всички, вкл. и спрямо съда, което налага извода, че валидността на вписания апорт не може да бъде подложена на инцидентна проверка в друг исков процес. Обжалваното въззивно решение съответства на практиката на ВКС, поради което не следва да се допуска касационно обжалване и по формулирания от касатора правен въпрос. Действителността на договор за наем на имот, сключен по време на висящ спор за собствеността му (четвъртия въпрос), е без значение за делото, тъй като искът е предявен и разгледан на основание чл.59 ЗЗД и дори договорът за наем да е недействителен (каквото основание не е посочено конкретно от касатора), то това обстоятелство не променя характера на осъщественото ползване на имота, за което се претендира обезщетението. Петият въпрос не е обсъждан от въззивния съд, тъй като няма значение за основателността на иска на предявеното основание. Правото да се прекрати договора е упражнено, поради което плащането на наем на бивш собственик или наемодател не обуславя изводи, различни от приетите от апелативния съд. Шестият въпрос е изцяло по фактите по делото и от значение за обосноваността на въззивния акт, поради което не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК. Въпросът за отговорността за разноските следва да се реши при постановяване на решение по същество с оглед на частичното допускане на касационното обжалване. На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 25 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд