Определение № 840 от 27.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 514/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Д. Р. чрез неговия пълномощник адв. Н. О., срещу въззивно решение № 262489 от 25.07.2022 г. по в.гр.д. № 4189/2021 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение от 02.01.2021 г. по гр.д. № 56376/2018 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. Р. против В. Л. Н. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца върху 1/2 ид. част от имот в [населено място],[жк], [жилищен адрес] на основание придобивна давност за периода 20.06.2008 г.-14.07.2018 г. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е направил необоснован извод, че той е бил държател на процесния имот, тъй като бил във близки интимни отношения с ответницата, без тези отношения да са били предмет на доказване в процеса. Поддържа също, че събраните по делото гласни доказателства са тълкувани превратно, както и че изложените от въззивата инстанция мотиви са противоречиви и вътрешно нелогични. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК сочи, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация В. Л. Н. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване, а по същество - че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: По делото е установено, че страните И. Д. Р. и В. Л. Н. са живели на съпружески начала, както и че от съвместното си съжителство имат дете, родено през 2006 г. На 20.06.2008 г. В. Л. Н. закупила на свое име недвижим имот, представляващ апартамент № 19, находящ се в [населено място],[жк], ул. “201-ва“, [жилищен адрес] със застроена площ 83.82 кв.м., ведно с принадлежащите към него мазе и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, за сумата 20 000 евро. Страните по договора за продажба са уговорили цената да бъде заплатена с банков кредит, отпуснат на купувача В. Н.. Установено е също, че от 20.06.2008 г. до 14.07.2018 г. жалбоподателят Р. е живял в жилището заедно с В. Н. и тяхната дъщеря. Твърдението на жалбоподателя е, че през този период е упражнявал постоянно и необезпокоявано владение върху 1/2 ид. част от жилището, поради което е придобил правото на собственост върху тази идеална част по давност. Въззивният съд е приел, че жалбоподателят е бил допуснат от ответницата Веря Н. да живее в собственото й жилище предвид личните отношения помежду им. Поради това той не е бил владелец, а държател на имота. За да го придобие по давност е било необходимо да превърне държането във владение чрез действия, насочени срещу собственика, с които да обективира намерението си своене. Приел е, че от събраните по делото доказателства не се установяват такива действия - закупуването на мебели и уреди по естеството си не са действия, обективиращи намерение на своене на жилището. Посочил е също, че при липса на твърдения за персонална симулация на договора за покупко-продажба, обстоятелството кой е плащал вноските по договора за кредит, сключен от ответницата за закупуване на жилището, е ирелевантно, тъй като не се отразява на вече придобитото от нея право на собственост. В подкрепа на извода си, че жалбоподателят е бил държател, а не владелец на имота, въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, в която е прието, че фактическият съжител на собственика става държател на имота, защото осъществява фактическа власт на основание личните си близки интимни отношения със собственика, и за да му се признае право на собственост на основание недобросъвестно владение е необходимо превръщане на държането във владение чрез действия, които сочат на намерение за своене, които да са доведени до знанието на собственика. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, във връзка с които поставя следните въпроси: 1. Възможно ли е при две лица, които са в близки отношения, едното лице да установи владение върху недвижим имот, собственост на другото лице. 2. Възможно ли е при две лица, които живеят заедно на съпружески начала, едното лице - несобственик, да установи фактическа власт на апартамента на другото физическо лице- собственик, в качеството си на владелец, или винаги установява фактическа власт в качеството си на държател само поради наличието на близки отношения, при които винаги съществува основание за упражняване на фактическа власт върху имота, и на каквото основание е допуснат от собственика да ползва имота. По първия въпрос се твърди противоречие с решение № 180 от 17.12.2015 г. по гр.д. № 2921/2015 г. на І го. на ВКС. Касационното обжалване по втория въпрос се иска на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Жалбоподателят се позовава и на основанието па чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. Настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не е отрекъл принципно възможността едно лице, което живее на съпружески начала със собственика на недвижим имот, да придобие по давност идеална част от този имот, но е приел, че в тази хипотеза това лице следва да обективира по отношение на собственика намерението си за своене чрез извършване на такива действия, които сочат на отричане на правата на собственика върху тази идеална част. Това становище е съобразено с практиката на ВКС. Приема се, че когато едно лице упражнява фактическа власт върху вещта заедно със собственика, както е в настоящия случай, за да се направи извод, че владее за себе си, следва да се установи, че е придобило владението с едностранни действия, като е отнело владението на собственика без негово съгласие /т. нар. завладяване/, или че владението му е предадено от собственика с фактически или правни действия /решение № 445 от 21.07.2012 г. по гр.д. № 283/2010 г. на І г.о./. При липса на доказателства за придобиване на владение по някой от тези способи, въззивният съд е обосновал извод, че жалбоподателят е установил фактическа власт върху жилището на основание личните си отношения с ответницата – собственик, с която е живял на семейни начала, т.е. бил е допуснат от нея, поради което има качеството на държател. В такъв случай за придобиване на имота по давност е необходимо превръщане на държането във владение чрез действия, които демонстрират по отношение на собственика промяната на намерението да свои имота за себе си. Решение № 180 от 17.12.2015 г. по гр.д. № 2921/2015 г. на ВКС, на което се позовава жалбоподателят, не може да обоснове допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е постановено при друга фактическа обстановка. В него касационната инстанция е обосновала извод, че ищецът има качеството на владелец, като се е мотивирала с конкретно установени по делото факти - изграждане на пристройка и надстройка на жилищна сграда в чужд имот и установяване на самостоятелна фактическа власт върху новопостроения етаж, които несъмнено сочат на намерение за своене. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Това основание предполага наличието на такива пороци на въззивното решение, които могат да се констатират от касационната инстанция пряко от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без извършване на присъщата за същинския касационен контрол по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът