Определение № 115 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3749/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. А. К., чрез пълномощника му адв. Вл. Х. от АК – С., срещу въззивното решение № 262841 от 05.05.2021 год. по в. гр. д. № 14135/2020 год. на Софийски градски съд. Касаторът не е доволен от решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният от него иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника Б. Й. Ш. за сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В касационната жалба се обосновава наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се преповтарят наведените в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение във връзка с правните изводи на въззивния съд относно „ главният въпрос, предмет на касационно обжалване“, както го нарича касаторът, а именно: „ за конкретния случай поведението на ответника противоправно ли е или не?“. Излага се, че мотивите и на двете съдебни инстанции по делото са неправилни и незаконосъобразни и като такива извеждат основни и допълващи касационни въпроси, отговорът на които е в основата на решаването на главния, а от там и на постановяването на правилно и законосъобразно съдебно решение. В тази връзка се поставят още 10 въпроса /т. 1 - 10 от изложението/, които са тясно свързани с конкретните факти и обстоятелства по делото и смислово се свеждат до общия въпрос за елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 45 ЗЗД и в частност възможността да се разглежда като противоправно поведение подаването на жалби и сигнали. В изложението е очертана и още една група въпроси /т. 11 – 14/, които касаят задължението на съда да разгледа и да се произнесе по всяко едно от сочените от ищеца действия, обосноваващи деликтната отговорност на ответника. На последно място /т. 15 и 16/ се поставят въпросите, дали злоупотребата с право определя действията на ответника като противоправни и представлява ли такава публичното оповестяване на факта, че едно лице е подало жалби и сигнали, които счита за основателни. В тази връзка се поддържа за безспорно доказано в конкретния случай, че ответникът е оповестявал под различни форми фактически клеветнически твърдения, което обоснова неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Б. Й. Ш., представляван от адв. Л. Т. от АК - С., в който се поддържа необоснованост на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат аргументи за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. За да постанови решението си в обжалваната му част, въззивният съд приел, че е сезиран с иск за ангажиране отговорността на ответника за негово противоправно поведение, изразяващо се в действия на злепоставяне, злословене, уронване доброто име, престижа и авторитета на ищеца в лично качество и като нотариус. Съгласно мотивите на съда, уважаването на иска за деликтна отговорност се предпоставя от кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – противоправно деяние, вина, вреда и причинна връзка между последната и действията/бездействието на ответника. Подаването на жалби и сигнали не представлява противоправно действие и като такова може да се квалифицира единствено, когато ответникът знае, че обстоятелствата са неверни и въпреки това подава жалба, или когато прави това с цел да навреди другиму или да накърни друг обществен интерес, които обстоятелства съдебният състав намира, че не са безспорно установени в конкретния случай. С оглед на това приема, че изложените в жалбите твърдения или показания пред властите не могат да се разглеждат като разгласяване на клеветнически твърдения, тъй като техният автор не цели накърняване репутацията на ищеца, а упражняване правото си да подава жалби и сигнали, да докладва нередности или да търси помощ от страна на властите. По отношение на втората група от фактическите твърдения на ищеца за действия на ответника, изразяващи се в залепване в общите части на сградата на списък с лицата, дължащи суми към етажната собственост, въззивният съд е посочил, че се касае за спор за дължимите вноски от собствениците на самостоятелни обекти в сградата, който следва да се разреши по реда на ЗУЕС, а не чрез предявяването на иск по чл. 45 ЗЗД. В този смисъл не е налице противоправно поведение на ответника, поради което и не следва да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Не се констатира вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, която да обосновава служебно произнасяне по предмета на настоящото производство. Останалите основания, визирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, както и ал. 2, предл. 3-то ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не се обосноват от касатора поради следните съображения: Съгласно задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, касаторът следва не само да формулира конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото, но и да обоснове наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая касаторът се е ограничил до формулирането на редица въпроси, аргументирани със съображения за неправилност на направените от въззивния съд фактически изводи. Липсва обосноваване на цитираните от него предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са посочени конкретни правни изводи от мотивите на решението, които да са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или Върховния съд на РБ, с актове на Конституционния съд или Съда на Европейския съюз. Липсват и доводи за необходимостта от произнасяне по поставените въпроси с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да бъдат изложени съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая няма доводи в посочения смисъл, което е достатъчно основание касационното обжалване да не бъде допуснато в приложното поле на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е изпълнено задължението за точно и мотивирано изложение на обусловилите правните изводи на съда въпроси, като общо основание за допускане на касационното обжалване. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да бъде подчертано следното: По приложимите разпоредби от закона към повдигнатия правен спор съдът не се е отклонил от трайно установената съдебна практика, съгласно която отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди /т. 2 на ППВС № 7/1959 год./. Искането за защита, отправено към държавен орган, е израз на установено в Конституцията на Република България право, поради което е правомерна дейност. Гражданинът е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право /противоправно поведение/ е налице, когато искането не е отправено с цел да бъдат взети необходимите мерки от страна на държавния орган, а когато молителят знае, че обстоятелствата са неверни, но подава искането си, за да навреди другиму, или за да накърни друг обществен интерес /решение № 245 от 05.11.2014 год. на ВКС по гр. д. № 1734/2014 год., III г. о., решение № 1347 от 18.12.2008 год. на ВКС по гр. д. № 5006/2007 год., II г. о./. Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия /решение № 758 от 11.02.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1243/2009 год., IV г. о./. Въззивният съд не е отрекъл принципната възможност за ангажиране отговорността на ответника за причинени вреди при констатирано наличие на злоупотреба с право /в който случай би било изпълнено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, а е приел, че не се установява такава с оглед събраните доказателства. Отговорът на въпроса, дали в конкретния случай поведението на ответника е противоправно или не, следва от анализа и преценката на събрания по делото доказателствен материал, а не от тълкуването на конкретна разпоредба на закона. Като фактически този въпрос не може да бъде обсъждан и решаван в производството по чл. 288 ГПК, тъй като то няма за предмет проверка на правилността на въззивното решение. В този смисъл, въпросите от т. 1 до 10, т. 15 и 16 от изложението не обосновават допускане на решението да касационно обжалване. Твърденията за липса на произнасяне по съществото на предявения иск в неговата цялост /във връзка с които се поставят въпроси от т. 11 – 14/ също не съответстват на данните по делото. Видно от изложеното по-горе, мотивите към съдебното решение на въззивния съд са разделени на две смислови части, в които се разглеждат поотделно двете самостоятелни групи неправомерни деяния, въведени от ищеца с исковата му молба като основание на предявения иск, а именно – 1) твърденията на ответника, че нотариалната кантора е незаконна и свързаните с тях жалби и сигнали до съответните институции и 2) устното и писмено разгласяване на невярна информация относно задължения на нотариус К. към етажната собственост пред съседи и трети лица, в това число клиенти на кантората. В този смисъл оплакванията на касатора отново изхождат само и единствено от съображения за неправилност и недостатъчен анализ на събрания доказателствен материал, което представлява довод за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. Обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, както и задължителните указания, обективирани в раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Несъгласието на касатора с приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано със собствената му интерпретация на доказателствата, само по себе си не е достатъчно основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт при неговия прочит, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират, а и не се обосновават от касатора, доколкото същият бланкетно се позовава на релевираното основание, без да сочи конкретни пороци на обжалвания акт, извън общите касационни оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Ето защо, в случая не се обосновават предпоставки за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. При този изход на делото искането на ответника по касация за присъждане на сторените от него разноски пред настоящата инстанция е основателно за сумата 500 лева - заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 02.09.2021 год. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.