Определение № 50234 от 23.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2549/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец“ АД срещу решение № 691/12.07.2021 г. по в.гр.д. № 468/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260004/27.08.2020г. по т.д. № 34/2019 г. на Окръжен съд - Кюстендил в частта, с която е осъден касаторът да заплати на С. Н. Н. сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от травматични увреждания, настъпили при ПТП на 29.03.2014г., на основание чл.226, ал. 1 от КЗ/отм./. Подадена е и насрещна касационна жалба от С. Н. Н. срещу решение № 691/12.07.2021 г. по в.гр.д. № 468/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260004/27.08.2020г. по т.д. № 34/2019 г. на Окръжен съд - Кюстендил в частта, с която е отхвърлен искът му срещу ЗАД „Армеец“ АД за заплащане на разликата над 100 000 лв. до 250 000 лв. Касаторът ЗАД „Армеец“ АД поддържа, че въззивното решение е неправилно в обцалваната от него част, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искове против ЗАД “Армеец” АД и ЗК “Лев инс” АД с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди в размер на по 250 000 лева от всеки ответник, ведно със законната лихва от 29.03.2014 г. САС е счел, че с влязла в сила присъда на наказателния съд е била установена вината на двамата водачи /застраховани при двамата ответници/ за настъпването вредите на ищеца в резултат на независимо съизвършителство на същите. Обсъден е бил механизмът на ПТП: лек автомобил “Сеат” се е движел със скорост 118 км/ч при ограничение от 60 км/ч в участъка на ПТП. Автомобилът “Фолксваген” /застрахован при касатора/ е навлязъл в платното за движение на път с предимство, без да спре на стоп линията и да пропусне движещия се по него автомобил. В този момент лекият автомобил “Сеат” е бил на разстояние 37,17 метра, което е по-малко от опасната зона за спиране дори и при скорост от 60 км/ч – 44 метра. След удара автомобилът “Сеат”, в който ищецът е пътувал на задната седалка, се е ударил в стена край пътя нa 55 метра от мястото на удара със скорост 50 км/ч. Завъртял се и се установил на платното върху дясната си странична част. Ищецът е получил травмите си при удара на автомобила в оградата. Няма данни той да е бил с обезопасителен колан, но при установения механизъм, съдът е счел, че травмите биха могли да се получат и с правилно поставен колан. САС е намерил, че формата на вината е от значение за наказателната отговорност на извършителите и не е критерий при определяне приноса на всеки от тях в настъпването на ПТП. Броят на нарушенията се преценява от наказателния съд при определяне размера на наказанието на всеки подсъдим, като следва да се има предвид, че не всички нарушения са в причинна връзка с настъпване на ПТП и са довели до вредите на ищеца. След съобразяване на конкретния принос на всеки от двамата водачи, изведен от противоправните им действия в причинна връзка с настъпване на ПТП, въззивната инстанция е приела, че не следва да се определя превес за никой от тях в причиняване на вредите на ищеца. Те са настъпили в резултат на противоправните действия на двамата водачи, допринесли в еднаква степен за настъпване на ПТП. Според съда без значение е обстоятелството, че травмите са били получени при удара на “Сеата“ в крайпътна стена, а не при удара в другия автомобил, след като ако не бе настъпил удар между двата автомобила, не би настъпил и вторият удар в стената. Възражението на двамата застрахователи за съпричиняване вредоносния резултат от страна на ищеца поради приемане да пътува в автомобил, управляван от неправоспособен водач, е счетено за неоснователно, доколкото това обстоятелство не е в причинна връзка с настъпването на ПТП. Заедно с това е изложил аргументи, че възражението е и недоказано, поради липса на доказателства ищецът да е знаел за отнетата правоспособност на водача, при който се е качил. По спорния въпрос за размера на справедливото обезщетение, което да компенсира установените по делото вреди САС е съобразил следните обстоятелства: получена тежка мозъчна контузия, фрактура на черепната основа, травматичен кръвоизлив в меките мозъчни обвивки, остър кръвоизлив между костта и твърдата мозъчна обвивка, посттравматично увреждане на лицеви нерви, двойно виждане и кривогледство, разкъсване на слуховата верига в лявото ухо и трайно отслабване на слуха, нарушена до липсваща мимика, намалено обоняние, говорни нарушения, затруднена походка. Продължителността на лечебния и възстановителния период е била 12 дни болнично лечение, шест месеца домашноамбулаторно лечение, през които пострадалият е бил на легло при необходимост от чужда помощ; временна нетрудоспособност шест месеца; общ период на възстановяване до една година. По отношение интензитета на търпените от ищеца болки и страдания е било посочено, че шест месеца е имало интензивни болки, до 12 месеца – значителни, след това по-леки продължаващи и до момента. Съобразени са били възрастта на ищеца към настъпване на инцидента - 40 години; допълнителните негативни психични изживявания /освен болките от травмата/ – невъзможност да се обслужва; негативното отражение върху психо-емоционалната сфера на ищеца и социален дисбаланс вследствие нарушената комуникативност, намален слух, затруднения в говора – затворил се, не иска да излиза, освен по работа; както и последиците за здравето на ищеца и прогнозите за бъдещото му здравословно състояние – трайни негативни последици за здравето без прогнози за подобрение – нарушения на слуха, зрението, мимиката, походката, говорни и дъвкателни нарушения. Отчетена е била призната 75% трайна неработоспособност. Не на последно място са били преценени и обществено-икономическите условия в страната към настъпване на застрахователното събитие 29.03.2014 г. САС е счел, че сумата 200 000 лева е справедливо обезщетение за вредите на ищеца, настъпили на 29.03.2014 г., като всеки от ответниците следва за бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение в размер на по 100 000 лева. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулират следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да определи превес на приноса по отношение на единия от водачите, в случаите в които увреждането е причинено при независимо съизвършителство от няколко делинквента и претенциите са предявени в едно производство срещу застрахователите им при условията на разделност?; 2/ Налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия, в случаите, в които същият е могъл и е бил длъжен да знае, че предоставя МПС за управление на водач с отнета правоспособност/превозван е в МПС от водач с отнета правоспособност? Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първи въпрос и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практика на ВКС, обективирана в решение № 31/04.04.2019г. по т.д. № 1267/2018г. на ВКС, I т.о. и решение № 350/17.10.2011г. по гр.д. № 1382/2010г. на ВКС, IV г.о. Въвежда и хипотеза на „очевидна неправилност“ на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. И двата въроса не отговарят на изискването по чл.280, ал.1 ГПК към общото основание за достъп до касация. Въззивният съд не е отрекъл задължението си при въведени в исковата молба твърдения за независимо съизвършителство и насочен срещу всеки един застраховател пряк иск за разделното им осъждане, да определи процента на участие на всеки делинквент, нито е приел, че пострадалият е могъл и е бил длъжен да знае, че водачът на МПС е бил с отнета правоспособност. САС е изложил съображения за поведението на водачите, като конкретно се спрял на допуснатите от тях нарушения на ЗДвП и причинната връзка между тях и претърпените от ищеца вреди. При тази установеност е направил заключение за равен принос на водачите. Възможността пострадалият да узнае факта на отнета правоспособност на водача на МПС е фактически въпрос, предполага изследване на конкретно събраните по делото доказателства. Касаторът е оспорил фактическите и правните изводи на въззивния съд, което насочва като оплаквания по чл. 281, т.3 ГПК за необоснованост и нарушение на материалния закон, но не и на правен въпрос, който да е относим към правомощията на касационната инстанция, по смисъла на чл.288 ГПК. Не е налице и сочената от касатора хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт и установими само от мотивите му. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай обосновката е идентична на доводите по първия правен въпрос. Съобразно изложените вече съображения на касационната инстанция касае се до направено оплакване за необоснованост на въззивното решение, което може да бъде проверено само ако се допусне касационно обжалване, като единстевно въз основа на мотивите на въззивното решение не се установява грубо нарушение на правилата на формалната логика. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на застрахователното дружество. На осн. чл.287, ал.4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд