Определение № 4088 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2093/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. П. Х. и И. П. Х. чрез общия им пълномощник адв. С. против решение № 42 от 09.02.2023 г. по т. д. № 653/2022 г. на Апелативен съд – Варна.

Ответното ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което потвърдено: 1/ решение № 332 от 01.08.2022 г. по т. д. № 722/2021 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявените от Л. П. Х. и И. П. Х. срещу ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) - за заплащане на сумата от по 40 000 лв. на всеки от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, в резултат от смъртта на Н. П. П., брат на ищцата и вуйчо на ищеца, настъпила при ПТП на 10.11.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 08.10.2018 г. – датата на завеждане на застрахователна претенция до окончателното им изплащане и в полза на ответника са присъдени разноски, както и 2/ определение № 1419 от 06.10.2022 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК по делото на окръжния съд, с което е оставена без уважение молбата на ищците за изменение на горецитираното първоинстанционно решение в частта за разноските с искане на ответното дружество да не се присъждат такива.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат по прекия иск на увреденото лице срещу застрахователя, като е приел, че са налице елементи от фактическия състав на основанието по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), за обезщетяване на причинените от застрахованото лице вреди от деликт, а именно: валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „ГО на автомобилистите“, сключен на 19.11.2015 г. с ответното дружество за увреждащия лек автомобил „Ауди А7“ със срок на валидност до 18.11.2016 г. и настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора – ПТП на 10.11.2016 г., което е покрит риск по горецитирания застрахователен договор. Решаващият състав се е занимал с основния спорен въпрос по делото, касаещ материалноправната легитимация на ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя родственик – съответно брат на ищцата и вуйчо на ищеца, и е отрекъл същата. Този извод е основан на извършения подробен анализ, по правилото на чл. 172 ГПК на показанията на разпитаните по делото свидетели (доколкото същите са в родствени връзка с ищците) при преценка за създадена между ищците и починалия техен родственик особено близка житейска връзка като релевантна с оглед постановките на ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Прието е, че чрез разпита им не са събрани данни за създадена такава емоционална връзка, която да е толкова силно изразена, че се отличава с изключителност и да обосновава материалноправната им легитимация да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя родственик. По отношение на ищцата е изтъкнато, че въпросната легитимация отсъства, доколкото не са установени твърденията, с което тя е обоснована – свързана с характера и съдържанието на отношенията между нея и брат й от ранна детска възраст и след смъртта на баща им (за което събитие няма твърдения и данни по делото кога е настъпило) до момента на произшествието, нито пък са събрани данни за отношенията им в по – ранния период от съвместния живот на брата и сестрата. Спрямо материалната легитимация на ищеца по спора е заключено, че твърдяната емоционална връзка между него и покойния му вуйчо фактически се е проявявала в гледането заедно на футболни мачове, тъй като били привърженици на един и същ футболен отбор (обстоятелство, което е установено по делото) и това обстоятелство не може да определи отношенията им като особено близки житейски. Прието е, че с оглед данните за фактическа раздяла на родителите на ищеца считано от 2002 г., когато той е бил на 1 година и при отсъствие на събрани доказателства, че детето на тази възраст е преживяло емоционална травма от напускането на жилището от баща му и за конкретни проявления на емоционална подкрепа на ищеца от вуйчо му, релевантната изключителност в техните отношения, надхвърляща традиционно установената фамилна близост за този вид родствена връзка, не се доказва. Наред с това в обжалваното решение е изтъкнато, че фактите, относими към интензитета и продължителността на търпените от ищците болки и страдания от загубата на техния близък, съответно за отражението на събитието върху тях, са оскъдни, доколкото при разпита свидетелите заявяват собствена оценка на емоционални връзки и състояния, а не обективни проявления на негативни преживявания на ищците в резултат на причинената смърт на техния родственик. По тези съображения е отречена материалноправната легитимация на ищците по делото, обусловила отхвърляне на предявените искове.

Произнасяйки се по частна жалба срещу определението на окръжния съд по чл. 248 ГПК относно разноските по делото втората инстанция е приела, че такива са присъдени от първостепенния съд при наличие на предпоставките за това - съответно по чл. 78, ал. 3 ГПК (относно платен депозит за съдебна експертиза) и по чл. 78, ал. 8 ГПК (относно присъденото адвокатско възнаграждение за защитаваната от юрисконсулт страна). Искането е било своевременно направено с доказване на факта на реалното извършване на разхода (платен депозит за вещо лице), а липсата на списък по чл. 80 ГПК е счетено да не съставлява пречка за присъждане на разноски. По отношение на претендираното възнаграждение за юрисконсулт е посочено, че ответната страна е била защитавана в производството както от юрисконсулт, така и от надлежно упълномощен адвокат и тъй като по арг. от 78, ал. 1 ГПК има право да иска присъждане на разноски за един адвокат, респ. за юрисконсулт по чл. 78, ал. 8 ГПК и е избрала втората възможност. Въззивният съд е съобразил също, че възнаграждението по чл. 78, ал. 8 ГПК е определено в съответствие с чл. 25, ал. 1 НЗПП и е в размер доста по – нисък от минималното възнаграждение на осъществилия защитата адвокат, дължимо по Наредба № 1/12004 г. (каквото не се е претендирало в случая).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите обосновават приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Искането за селектиране на жалбата на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е основано на конкретно формулиран правен въпрос. Вместо това изложението към касационната жалба в тази му част съдържа възпроизвеждане на фактите по делото в смисъла и със съдържанието, което те имат за жалбоподателите и обосновават според тях особената близката житейска връзка, създадена фактически в отношенията между ищците и техния родственик. По съществото си изложението, озаглавено „съображения по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК“ релевира оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт – чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче имат своята относимост в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), но не и във фазата по нейното селектиране (по чл. 288 ГПК). Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова макар и да се посочва съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава – ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, както и практика на ВКС, опредметена в решение № 168/05.10.2018 г. по т. д. № 892/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 310/06.02.2019 г. по т. д № 2429/2017 г., решение № 70/03.06.2019 г. по т. д. № 755/2018 г. и решение № 2/28.01.2019 г. по т. д. № 3166/2017 г., и трите по описа на II т. о. в които е прието, че ищците са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя родственик, доколкото конкретните житейски обстоятелства и ситуации сочат на възникнали помежду им отношения на особена близост, предвид отсъствието на обща предпоставка (повдигнат правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) обжалването не може да се допусне.

На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят следните питания:

1. „Следва ли обезщетяването на неимуществени вреди понесени от роднини поради загуба на член от по - широкия семеен кръг да е обусловено от наличието на изключителен случай на заместване на липсваща по – близка връзка с починалия?“;

2. „При твърдение в мотивите на обжалваното решение за липса на по – близки отношения от обичайните за съответното родство между починалия и ищците следва ли съдът да изясни конкретно какво приема за традиционни за българското семейство лични отношения или такива са възприемат посочените случаи в разясненията с ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, респ. следва ли съдът да конкретизира в мотивите си какво приема за традиционни за българското общество семейни отношения предвид даденото с горния акт задължително тълкуване и конкретно установените факти по делото?“;

3. „Продължителното съвместно съжителство преди и след навършване на пълнолетие, полагането на лична и финансова грижа за продължителен период от време и изпълняването на родителски функции представляват ли обективни критерии за отношения надхвърлящи формалните връзки на родство по съребрена линия?“;

4. „Представлява ли понятието „традиционни за българското общество семейни отношения“ абстрактна категория, ненуждаеща се от допълнително разясняване или то е обусловено от конкретни и обективно съществуващи обстоятелства като продължителност на личните отношения, степен на близост и привързаност, полагане на лична грижа в обем, надхвърлящ конкретната родствена връзка?“

Обжалването не може да се допусне и по тези въпроси.

Отношенията между родственици, които имат качеството „изключителност“ (в контекста на първото питане) дават право при смърт на един от тях, другите - дори и да не попадат в очертания от ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг на най-близките на починалия, да получат обезщетение за неимуществени вреди от така настъпилата смърт. По въпроса за лицата, които са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от загуба на свой родственик е формирана задължителна за съобразяване съдебна практика на ВКС, изразена с ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. С нея е разширен кръгът от лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, съгласно постановките на двете горецитирани ППВС, а именно: родители, деца, съпруг и лице във фактическо съжителство. Прието е, че по изключение всяко друго лице, извън посочените в двете постановления на Пленума на ВС, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, е справедливо да бъде обезщетено. Особено близка привързаност според съобразителната част на тълкувателното решение може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието по въпроса на задължителна съдебна практика на ВКС (която и страната сочи) и съобразяването й от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Останалите въпроси могат да бъдат обобщени в един - за критериите, въз основа на които може да се счете, че между претендиращия обезщетение и починалото лице е налице трайна и дълбока емоционална връзка, надхвърляща традиционните за българското общество семейни отношения.

Този въпрос не удовлетворява общо основание за достъп до касация, защото не е свързан с правните разрешения на въззивния съд, а е фактически – отговорът му предполага обсъждане на доказателства и в този смисъл не може да бъде еднозначен. Както е разяснено в ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В установената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика на ВКС (напр. решение № 372/14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на II т. о., решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на II т. о., решение № 60070/29.06.2021 г. по т. д. № 904/2020 г. на I т. о., решение № 60131/13.12.2021 г. по т. д. № 1700/2020 г. на II т. о. и др.) горните разрешения са доразвити като е прието, че за да е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по - голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка, като са посочени примери за такива обстоятелства (израстването на братята и сестрите сами като деца поради продължително отсъствие, респ. загуба на родителите).

В обобщение, въпроси, които са свързани с обсъждане на събраните по делото доказателства не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК – вж. мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК и не позволяват да се осъществи достъп до касация.

Касационен контрол не може да се допусне и на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното решение. За да е налице очевидна неправилност на въззивния съдебен акт като предпоставка за допускане на обжалването на визираното основание е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – чрез формулиране на релевантен правен въпрос с предвидено в процесуалния закон значение. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Освен това, установяването на порок на решението от категорията на посочените по - горе като предпоставка за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е в служебно задължение на съда, а изисква аргументиране на доводи от страна на касатора. Подобна мотивировка в изложението към жалбата липсва. Вместо това касационните жалбоподатели отново са застъпили тезата си за доказана особено близка родствена връзка между тях (ищците) и починалия им близък – брат на единия и вуйчо на другия, с което се домогват да обосноват своята материалноправна легитимация по прекия иск на пострадалия против застрахователя, която е отречена от въззивната инстанция.

В обобщение, липсват предпоставки в приложно поле на заявените селективни основания, поради което искането за допускане на обжалването на въззивния акт по съществото на материалноправния спор, не може да се удовлетвори.

Следва да се изтъкне, че макар и да е заявено от касаторите, че обжалват въззивното решение изцяло и такова е и искането им до ВКС, нито в жалбата има релевирани оплаквания, нито в изложението към нея се съдържат основания за достъп до касация на решението на въззивния съд (с характер на определение) относно произнасянето по реда на чл. 248 ГПК за разноските по делото. Изложеното не позволява да се провери този акт, вкл. относно предпоставките за допускане на касационен контрол и затова последният следва да се откаже.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.