Определение № 160 от 14.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4796/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. И. Г. чрез пълномощника й адвокат Н. А. против решение № 171 от 24.06.2019 г., постановено по гр.д. № 58 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което е потвърдено решение № 246 от 21.05.2018 г. и решение от 26.09.2018 г. по гр.д. № 2642/2017 г. на Районен съд-Дупница за допускане на съдебна делба на жилище-апартамент на първи жилищен етаж, с идентификатор *****, с площ по кадастрална схема 64 кв.м., намиращо се в сграда с идентификатор 68789.15.23.2, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и ½ ид.ч. от поземления имот, в който е построена с идентификатор *** между М. К. С. и Й. И. Г. при равни права в съсобствеността, като е отхвърлено искането на Й. И. Г. по чл.250 ГПК чрез произнасяне на съда по реда на чл.345 ГПК по отношение на допуснатата до делба ½ ид.ч. от поземления имот. М. К. С. не е подал писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Окръжният съд е приел за неоснователно оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск, тъй като в исковата молба са изложени твърдения за наличие на съсобственост както върху първия жилищен етаж, така и по отношение на ½ ид.ч. от поземления имот, в който е построена сградата и е поискана делба на тези обекти. Въззивният съд е констатирал, че доводите в жалбата на Й. И. Г. за недопустимост на делбата са свързани с твърденията, че: 1/ претендирано е било допускане и извършване на делба на идеална част от вещ – 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, което е в разрез със същността на делбеното производство, приложимо по отношение на цели вещи, по аргумент от чл.345 ГПК, приложим и при делба на съсобствен имот по чл.34 ЗС; 2/ по делото са налице доказателства, че другата 1/2 ид.ч. от поземления имот принадлежи на трето за спора лице – Р. И. К., който е собственик и на втория жилищен етаж от сградата, в която се намира претендирания за делба първи жилищен етаж, при наличие на пълно съвпадение между собствениците на дворното място и на сградата, при което е налице етажна собственост, а дворното място се явява нейна обща част, делба на каквато по смисъла на чл.38 ЗС е недопустима – т.3 от ППВС №4/64г.; 3/ по делото не е бил изследван въпросът за начина на застрояване на поземления имот, съгласно подробния устройствен план на [населено място], въпреки че при установяване на съществуваща възможност за изграждане в имота на сгради с няколко обекта на право на собственост, теренът би се оказал обща част, по отношение на каквато делба е недопустима; 4/ по делото не са били събрани безспорни доказателства, установяващи, че допуснатия до делба от районния съд първи жилищен етаж от сградата представлява самостоятелен обект на право на собственост и отговаря на изискванията на пар.5 т 39 ДР на ЗУТ, като в издадената от С. скица, представляваща официален документ, ползващ се с материална доказателствена сила, изрично е било отбелязано, че жилищната сграда е еднофамилна; в процеса не е било изследвано наличието на самостоятелно функционално предназначение на етажа, нито съответствието му със строителните правила и норми, а по същество тези твърдения са свързани не с допустимостта на съдебното решение, а с допустимостта на съдебната делба. Оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение се изразяват в твърдения да нарушение на материалния закон: 1/ нарушена е нормата на чл.345 от ГПК, като съдът е допуснал делба на 1/2 ид.ч. от поземления имот, но не е указал на страните по делото, че ако не се извърши делба на целия поземлен имот между тях и третото лице Р. И. К., съсобственик, преди съставяне на разделителния протокол, този имот следва да се изключи от делбената маса и да не се допуска до извършване на делбата; 2/ нарушени са чл.201, чл.202 и чл.203 ЗУТ, тъй като допуснатата до делба 1/2 ид.ч. от поземления имот не би могла да бъде обособена в отделен самостоятелен обект на право на собственост, поради това, че не отговаря на изискванията на чл.19 ал.1 и ал.4 ЗУТ, както и липсват безспорни доказателства, че допуснатия до делба първи жилищен етаж от сградата представлява самостоятелно жилище; 3/ нарушен е чл.40 ЗС – съдът в решението си приел, че 1/2 ид.ч. от поземления имот била припадаща се част от терена към първия етаж на сградата, което не държало сметка за факта, че припадащата се част от общите части на етажната собственост, регламентирана в чл.40 ЗС, е различна от идеалните части в терена и подлежи на изчисляване по указания в тази норма начин; позоваването на цитираното решение №309/18.11.2011г. на С по гр.д.№215/2011г. II г.о. е счетено за неправилно, поради обстоятелството, че в посоченото решение частта от терена се разглежда като „принадлежност“ към жилищния обект по смисъла на чл.98 от ЗС, а не като припадаща се част, както е приел районният съд, както и за съществени процесуални нарушения: 1/ районният съд в мотивите на решението не е обсъдил направените от ответницата по иска доводи за недопустимост на иска за делба на поземления имот и на жилищната сграда, нито възражението, че идеалните части от терена не представляват припадаща се част към жилищния етаж, а също и възражението, че ако бъде допусната до делба 1/2 ид.ч. от поземления имот, на съделителите ще следва да се укаже, че същата ще бъде изключена от делбената маса, ако до съставяне на разделителния протокол не се извърши делба между тях и третото лице – съсосбственик на терена; не е било обсъдено и възражението, че 1/2 ид.ч. от терена и първият жилищен етаж не представляват самостоятелни обекти на право на собственост и 2/ не е обсъдена представената по делото скица на поземления имот, издадена от С.-гр.К., установяваща, че двуетажната жилищна сграда е еднофамилна, т.е., че първият етаж от нея не представлява самостоятелно жилище. От фактическа страна е приел за установено, че съсобствеността между страните е възникнала след като през 1998 г. И. К. С. и Р. Д. К. дарили на дъщерите си Й. И. Г. и Н. И. Н. първия етаж от двуетажната жилищна сграда, ведно с ½ ид.ч. от дворното място, а през 2016 г. Н. И. Н. дарила нейната ½ ид.ч. от първия жилищен етаж, ведно с ¼ ид.ч. от дворното място на сина си М. К. С.. Първият жилищен етаж представлява самостоятелен обект съгласно изискванията на чл.40 ЗУТ, видно от изслушаната пред районния съд експертиза. При така възприетите факти въззивният съд е приел за неоснователни доводите за недопустимост на делбата и за нарушения от първоинстанционния съд на материалния и процесуалния закон. Изложил е съображения, че доказателствата по делото не дават основание за формиране на извод, че жилищния етаж, чиято делба е поискана няма самостоятелен характер. Фактът, че сградата, в която се намира процесният етаж в издадената от С.-гр.К. скица е записана като еднофамилна няма обвързваща съда доказателствена сила, тъй като верността му е категорично опровергана в хода на производството, чрез използването на специални знания. Вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза е констатирало, че жилището има два отделни и самостоятелни входа, входно антре/коридор, с пряк достъп до две от помещенията и санитарното помещение, едно санитарно помещение, едно самостоятелно помещение и две преходни, въз основа на което е направило безпротиворечив извод, че жилището отговаря на изискванията на чл.40 ЗУТ. Съответствието на жилищния етаж с изискванията на посочената норма е абсолютно основание да се приеме, че е налице годен обект на право на собственост, който може да бъде предмет на съдебна делба. Посочената във въззивната жалба дефиниция по пар.5 т.39 ДР на ЗУТ няма отношение към настоящата хипотеза, тъй като определя какво е съдържанието на понятието „обект“ по смисъла на ЗУТ, което е ирелевантно за дължимата по делото преценка. Тъй като жалбоподателката акцентира на неизследването на функционалната обособеност на жилището, установеният по делото факт за наличието на всички изискуеми се помещения и на самостоятелен вход към етажа, дори два, налага становище, че жилището е функционално и пространствено обособено. По отношение оплакването за недопустимост на искането и извършването на делба на 1/2 ид.ч. от поземления имот Окръжен съд-Кюстендил е посочил, че голяма част от съжденията на жалбоподателката във връзка с делбата на идеални части, на общи части към етажна собственост са правно издържани. По принцип иск за делба на идеални части от имот е недопустим, освен ако не се поиска конституиране на лицата, които притежават останалите идеални части от обекта. Също така, недопустима е делба на общите части в етажната собственост - чл.38 ал.3 ЗС, тъй като освен че законът предвижда това, делбата е несъвместима и с оглед предназначението на общите части - да обслужват отделните етажи или части от етажи. Недопустима е делба на съсобствен парцел, ако в него съсобствениците имат отделни сгради. Това са общи постановки, които несъмнено са верни, но в конкретния случай е налице изключение, което очертава както допустимостта на исковата претенция, така и допустимостта на делбата. Няма спор между страните, че в поземления имот е изградена жилищната сграда, която е двуетажна. Доказа се, че страните са съсобственици при равни права по отношение на първия жилищен етаж и по отношение на 1/2 ид.ч. от поземления имот. Не е спорно още, че собственик на втория жилищен етаж и на останалата 1/2 ид.ч. от дворното място е лицето Р. И. К.. При това положение, както поддържа и Й. Г. в жалбата си е налице етажна собственост. При наличието на съответствие между собствениците на етажите и на терена се налага и следващият правен извод – че поземленият имот е обща част на съществуващата етажна собственост. Вярно е, че е недопустима делбата на дворното място между собствениците, притежаващи отделни обекти в сградата, но когато предмет на делбата е отделен обект в тази етажна собственост до делба се допуска и припадащата му се част от земята. В този смисъл е посоченото от ДнРС решение №309/18.11.2011г. по гр.д.№215/2011г., ВКС, ІІ г.о., но също и решение №279 от 20.06.2011г. на ВКС по гр.д.№915/2010г., I г.о., ГК. В случая делбата се търси само между съсобствениците на единия от обектите на етажната собственост и това предпоставя допустимостта на делбата на идеалните части от терена, който е обща част. Въпрос на формулировка е дали идеалните части от поземления имот ще се допуснат до делба като „прилежащи“, „припадащи се“ към етажа или както в случая е подходил районният съд – допуска до делба жилищния етаж, ведно с 1/2 ид.ч. от поземления имот, в който е разположена сградата. Въззивният съд е посочил и, че нормата на чл.345 ГПК е неприложима и правилно първостепенният съд не е съобразил решението си с нея, а също и е отказал да го допълни в този смисъл. На първо място следва да се има предвид, че тази разпоредба – в разрез със застъпеното от жалбоподателката разбиране – намира приложение само при делба на наследство, но не и при делба на обикновена или смесена съсобственост. На следващо място делбата на поземления имот между страните по настоящото дело и третото лице - другия съсобственик Р. К., би била недопустима, тъй като теренът е обща част на съществуващата помежду им етажна собственост и в този случай не биха могли да се приложат правните последици на нормата. Но това и не е нужно, тъй като в случая идеалните части от терена са допуснати до делба като прилежащи части към етажа и с извършването на настоящата делба няма да се търси получаване на реална част от поземления имот. В този смисъл са неотносими развитите във въззивната жалба доводи за нарушение на чл.201 ЗУТ, тъй като е ирелевантно за допустимостта на делбата дали в поземления имот може да се обособи самостоятелен обект, според изискванията на чл.19 ал.1 и ал.4 ЗУТ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Й. И. Г. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1) допустима ли е съдебна делба на идеални части от вещи; 2) допустима ли е делба на съсобствен поземлен имот, ако той е застроен с обекти, индивидуална собственост на всеки от съсобствениците на терена и представлява обща част по смисъла на чл.38 ЗС; 3) ако е допусната съдебна делба на идеална част от недвижим имот, следва ли на основание чл.345 ГПК делбеният съд да укаже на съделителите, че ако до съставяне на разделителния протокол не се извърши делба между страните по делото и третото лице-съсобственик, съсобствения имот се изключва от делбата; 4) допустима ли е съдебна делба, ако делбените имоти – поземлен имот и етаж от построената в него жилищна сграда, не са самостоятелни обекти на собственост по критериите на ЗУТ; 5) има ли обвързваща доказателствена сила официален свидетелстващ документ, задължителна за съда при постановяване на решението му, ако не е бил оспорен от другата страна и не е проведено от съда производство по неговото оспорване и не е проведено доказване, опровергаващо доказателствената му сила; 6) следва ли въззивният съд на основание чл.266, ал.3 ГПК да допусне събиране на поискани от жалбоподателя доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения по чл.146 ГПК; 7) налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила ако въззивният съд в мотивите си не обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти, искания и доводи на страните, както изискват чл.236, ал.2 и чл.235, ал.2 ГПК. Липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос е неотносим към мотивите на въззивния съд, доколкото същият се е произнесъл по отношение на ½ ид.ч. от поземления имот не като самостоятелен предмет на съдебната делба /за която хипотеза е и посочената от касаторката практика на ВКС относно недопустимостта на делбата на идеални части/, а като принадлежност към предмета на настоящото делбено производство, а именно първия жилищен етаж от сградата /в която хипотеза практиката на ВКС константно приема, че самостоятелния обект се допуска до делба заедно с принадлежащите му идеални части от общите части на сградата и от дворното място/. Вторият въпрос е изцяло неотносим към данните по делото, тъй като в случая съсобственици в дворното място са три лица, а сградата е двуетажна, т.е. липсват обекти индивидуална собственост на всеки от съсобствениците на терена. Третият въпрос е насочен към извода на въззивният съд, че нормата на чл.345 ГПК намира приложение само когато съсобствеността е възникнала по наследяване и наследодателят е притежавал идеална част от имот в съсобственост с едно или повече други лица. В този смисъл е и практиката на ВКС, вкл. и тази, на която се позовава касаторката, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Четвъртият въпрос е основан на тезата на касаторката, че жилищният етаж не е самостоятелен обект на вещни права, а не е свързан с мотивите на съда, че на първия етаж от сградата съществува самостоятелно жилище, отговарящо на изискванията на чл.40 ЗУТ и функционално и пространствено обособено, т.е. и отговарящо и на легалното определение по § 5, т.30 ДР ЗУТ. Този извод съответства на посочената в изложението практика на ВКС по решение № 261 от 23.10.2013 г. по гр.д. № 3337/2013 г., I г.о. и решение № 229 от 7.04.2010 г. по гр.д. № 14/20019 г., I г.о., че понятието жилище има законовата дефиниция в § 5, т.30 ДР ЗУТ. Практиката по решение № 195 от 30.06.2014 г. по гр.д. № 1279/2013 г., II г.о., според която, предмет на съдебната делба може да бъде само годен обект на правото на собственост, а такъв годен обект представляват реално определените части от поземлени имот в границите на населените места и селищните образувания, които отговарят на изискванията за минимални размери по чл.19 ЗУТ, е неотносима по съображенията, изложени относно първия от поставените въпроси. Петият въпрос е свързан с извода на съда, че фактът, че сградата, в която се намира процесният етаж в издадената от С.-гр.К. скица е записана като еднофамилна няма обвързваща съда доказателствена сила, тъй като верността му е категорично опровергана в хода на производството. Посочената от касаторката практика на ВКС по приложението на чл.179, ал.1 ГПК в случая е неприложима, тъй като по отношение на начина на отразяване на имотите в кадастралната карта и съответно относно предоставяните от АГКК данни с т.4 на Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по т.д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС са дадени указания, че в производството по иска за собственост съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта, а в мотивите е разяснено, че „Одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие. От тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. За отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е създал в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото. Що се отнася до данните за носителите на вещни права, записани в кадастралния регистър, тази презумпция съществува доколкото следва да бъде зачетен легитимиращият ефект на акта за собственост. Отсъствието или наличието на запис или записи в кадастралния регистър не може да има доказателствено значение или легитимиращ ефект, по-големи от тези на актовете за собственост.“ Въззивното решение съответства на практиката на ВКС по т.4 на Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по т.д. № 8/2014 г. на ОСГК. Шестият въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като от една страна във въззивната жалба на Й. Г. не са наведени доводи за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл.146 ГПК при изготвяне на доклада по делото, а от друга страна, макар да е оспорила заключението на експертизата, че процесният първи етаж представлява самостоятелно жилище, страната не е направила доказателствени искания, а според практиката на ВКС такива следва да се направят при изслушване на оспорваното експертно заключение. Липсва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 и чл.235, ал.2 ГПК. Седмият въпрос е обоснован с тезата на касаторката, че окръжният съд не е обсъдил довода й, че на основание чл.34, ал.2 ЗС правилата за делба на наследство се прилагат и по отношение делбата на съсобствен недвижим имот, поради което неправилно е приел, че в случая не се прилага правилото на чл.345 ГПК, както и възраженията й относно заключението на съдебно-техническата експертиза. Посочената теза не съответства на данните по делото. Въззивният съд е посочил защо приема, че чл.345 ГПК е неприложим /и то в съответствие с практиката на ВКС, както настоящият състав констатира при обсъждане наличието на основание за допускане на касационно обжалване по третия въпрос/ и е мотивирал защо приема, че на първия етаж е обособено самостоятелно жилище и то в съответствие с нормите на чл.40 ЗУТ и § 5, т.30 ДР ЗУТ /както настоящият състав констатира при обсъждане наличието на основание за допускане на касационно обжалване по четвъртия въпрос/, с което е отговорил и на доводите във въззивната жалба. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение