Определение № 3993 от 11.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2124/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Н. С. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 253 от 16.01.2023 г. по гр.д.№ 5297/ 2022 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Софийски районен съд /СРС/ по гр.д.№ 79718/ 2018 г. и по този начин е признато за установено по предявения по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск от Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ срещу П. Н., квалифициран по чл.236 ал.1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 7 933,20 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот – апартамент № 23, находящ се в [населено място], ж.к.“*Д.“, [жилищен адрес] за периода от 25.07.2015 г. до м.април 2018 г. включително, наемното правоотношение за който е било прекратено, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 45297/ 2018 г. на СРС и е разпределена отговорността за разноските по делото. Жалбоподателката претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по правните въпроси: „Настаняването в процесния имот със заповед с посочено основание „Реституция“ причина лие и следва ли да се приеме че последващия договор за наем е сключен законосъобразно?“; „Опорочен ли е договорът за наем и следва ли да се приеме, че договорът е сключен при хипотезата на чл.27 или чл.28 от ЗЗД?“; и „Умишленото неуреждане на въпроса със собствеността на процесния имот частна държавна собственост от страна на Министерството на Отбраната, предпоставка ли е за издаване на административен акт на основание разпоредбата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС?“. Жалбоподателката счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, същевременно че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Не са посочени конкретни решения на ВКС, а са посочени решения на Върховния административен съд /ВАС/. Поддържа и очевидна неправилност на обжалваното решение, без да посочи в какво тя се състои. Ответната страна Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ оспорва жалбата като поддържа, че практиката на ВАС не попада в хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК; че не е обосновано нито значението на поставените въпроси за развитието на правото, нито твърденията за очевидна неправилност; че по същество решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск /в рамките на сезирането си с въззивната жалба/, въззивният съд приел за установено, че на 21.06.1994 год. между страните е възникнало наемно правоотношение с предмет ведомствено жилище – частна държавна собственост. Месечният наем на процесния апартамент бил определен на 120,20 лв. С писмо от 16.05.2007 г., получено на 31.05.2007 г., ищецът уведомил ответницата, че прекратява наемния договор поради неплащане на наемната цена, поканил я в едномесечен срок от получаването да освободи наетото жилище и я предупредил, че при неизпълнение ще й бъде начислявано обезщетение в размер на 240,40 лв. Тези обстоятелства били признати от ответницата в отговора срещу исковата молба. На 18.10.2017 г. била издадена Заповед № ЗС205 на министъра на отбраната за изземването на процесния недвижим имот, като бил определен срок за доброволното му освобождаване до 08.11.2017 г. и било насрочено принудителното му изземване по административен ред на 15.11.2017 г, от 11.00 ч. Както след прекратяване на наемното правоотношение, така и след връчването на заповедта, ответницата продължила да ползва имота до края на исковия период. От правна страна съдът посочил, че страните са сключили валидно договора за наем и са обвързани от уговорките по него, като нямало направени възражения по действителността му. Наемните отношения за държавни имоти се прекратявали по реда на ЗЗД, съгласно чл.24 ЗДС /редакция ДВ, бр.124 от 1998 г./, която норма била приложима и по отношение на наемните договори, сключени преди 01.06.1996 г., съгласно § 4 ал.1 ПЗР ЗДС. Правоотношението между страните е било прекратено при надлежно упражнено субективно потестативно право на наемодателя с изтичане на едномесечния срок на предизвестието, което било получено от ответницата на 31.05.2007 г. През исковия период от 25.07.2015 год. до м.април 2018 год. ответницата продължила да ползва имота, затова били налице всички елементи от фактическия състав по чл.236 ал.2 ЗЗД. Размерът на дължимото обезщетение възлизал на 7 933,20 лв. и в този размер ищцовата претенция следвало да бъде уважена. С оглед тези мотиви на въззивния съд, нито един от поставените от жалбоподателката въпроси не обуславя обжалваното решение. Съдът е приел иска за основателен, като е установил, че между страните е съществувало валидно наемно правоотношение, по което ищецът надлежно /при наличие на законовите предпоставки/ е упражнил потестативното си право да развали договора, въпреки което ответницата е продължила да ползва вещта, поради което дължи обезщетение. Съдът не е приел, че настаняването в процесния имот е станало със заповед с посочено основание „Реституция“, нито какво би било значението на това обстоятелство за впоследствие сключения договор. Той също така не е изложил мотиви, бил ли е опорочен договорът за наем като сключен в хипотезата на чл.27 или чл.28 ЗЗД. Не би и могъл да изложи такива мотиви, тъй като те касаят правилността /а не валидността и допустимостта/ на обжалваното пред него решение, а такива доводи няма във въззивната жалба /чл.269 ГПК/. Впрочем такива доводи няма и в отговора срещу исковата молба, затова въпросът дали договорът за наем е опорочен на посочените в изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК основания, съдът не е имал право изобщо да разгледа. А що се касае до питането „Умишленото неуреждане на въпроса със собствеността на процесния имот частна държавна собственост от страна на Министерството на Отбраната, предпоставка ли е за издаване на административен акт на основание разпоредбата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС?“, самото то е неясно формулирано, както и не може да се установи какво отношение има към решаващите изводи на въззивния съд. Във въззивното решение не е разглеждан въпросът с предпоставките за издаване на административни актове, а е прието, че за процесното правоотношение са приложими изцяло разпоредбите на гражданското законодателство. По отношение на този извод на въззивния съд правен въпрос не е формулиран, а повдигнатите от жалбоподателката въпроси са необуславящи, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 ГПК. То не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на фактическите констатации на решаващия съд. В случая жалбоподателката не излага конкретни съображения, които да могат да бъдат сведени до посочените обстоятелства, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато и на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд