Определение № 466 от 04.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2459/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 58 от 10.04.2020 г. по в. гр. д. № 29/2020 г. на Разградския окръжен съд е потвърдено решение № 374 от 10.10.2019 г. по гр. 2363/2018 г. на Разградския районен съд, в частта, с която са били отхвърлени предявените от М. С. Х. и Х. С. Х. искове: срещу В. Г. В. – искове по чл.124, ал.1 ГПК – за установяване на собствеността на ищците върху 145/416 ид. части от дворно място в [населено място], представляващо ПИ с идентификатор .... и срещу В. Г. В., И. Р. А. и П. М. А. - искове по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на 256/416 ид. части от описаното дворно място, заедно с изградената в него сграда. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която е прекратено като недопустимо производството по един от предявените искове. Решението е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е бил уважен предявеният срещу ответника В. В. иск за установяване на правото на собственост на ищците върху жилищна сграда с идентификатор ...., намираща се в същото дворно място. Въззивният съд е приел от фактическа страна следното: Дядото на ищците П. И. П. закупил от държавата през 1987 г. жилищна сграда в [населено място], представляваща понастоящем ПИ с идентификатор ...., заедно с припадащите се 256/416 ид. части от дворното място. Втората сграда, заедно с останалите идеални части от мястото, е била продадена на други лица. С наказателно постановление № 077/25.01.1993 г. на зам.кмета на [община] са отнети в полза на държавата на основание чл.173, ал.1 ЗТСУ /отм./ незаконно построените от П. П. в същото дворно място два гаража и пристройка към тях, заедно с мястото. Наказателното постановление е обжалвано, но е потвърдено от районния съд. След смъртта на П. П. неговата дъщеря К. Х., майка на ищците, е искала от съда да обяви нищожността на наказателното постановление, но съдът е прекратил производството по това дело. През 2001 г. с протокол за въвод във владение отнетият с наказателното постановление имот е бил предаден на АДВ и след проведен търг, с постановление от 02.02.2005 г., е бил възложен на третия ответник И. Р. А., а с протокол от 09.03.2005 г. той е бил въведен във владение на имота, описан като 2 бр. гаражи и пристройка към тях, с обща застроена площ от 111,76 кв. м., ведно с дворно място от 256 кв. м., представляващи съответната идеална част от съсобствено дворно място от 416 кв. м. Ищците са водили иск срещу държавата и купувача И. А. и съпругата му П. А. по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на продадения имот, но той е бил отхвърлен с влязло в сила решение. С нотариален акт № .... г. ответникът В. В. е закупил от другите двама ответници И. и П. А. 256/407 идеални части от дворното място, заедно с двата гаража и пристройка към тях, означени като ПИ с идентификатор ...., а с нотариален акт № .... г. В. В. е закупил от другите собственици В. К. Н. и Н. К. Н. останалите 160/407 ид.части от земята - ПИ с идентификатор .... Данните по делото са, че втората жилищна сграда в имота, към която са били придадени тези идеални части, е била съборена. При тези данни въззивният съд е приел, че ищците са собственици по наследство на сградата, представляваща ПИ с идентификатор ...., която е била закупена от техния дядо. Те обаче не притежават идеални части от мястото, тъй като те са били изцяло отнети с наказателното постановление от 1993 г. и впоследствие продадени от АДВ по реда на изпълнителното производство на ответника И. А., след което през 2018 г. са продадени от И. А. и съпругата му П. А. на другия ответник В. В., който понастоящем се легитимира като техен собственик. Прието е за неоснователно възражението на ищците, че с наказателното постановление е отнета не цялата припадаща се към къщата им идеална част от мястото – 256/416, а само 111,76/416 ид.части, колкото се припадат към отнетите гаражи и пристройка. Съдът е изхождал от две неща - от мотивите в решението на ВКС по предходния иск по чл.33, ал.2 ЗС, в което П. П. е посочен като „бивш собственик“ на мястото, както и от направения от първата инстанция анализ на текста на чл.173, ал.1 ЗТСУ /отм./ в старата му редакция, според която при незаконно строителство то се отнема в полза на държавата заедно с мястото или част от него, а в случая липсва указание, че се отнема само част от мястото. По иска с правно основание чл.33, ал.2 ЗС съдът е приел, че ищците и ответникът В. В. са съсобственици /изхождал е отново от мотивите в решението на ВКС по предходното дело/, но не е спазен двумесечният срок за предявяване на иска. Срокът е преклузивен и за спазването му съдът следи служебно. Не е доказано твърдението на ищците, че са узнали за продажбата през месец октомври 2018 г. В подадена от тях жалба от 22.10.2018 г. до кмета на [община] те са посочили, че преди два месеца ответникът В. В. ги е уведомил, че има намерение да събаря къщата им. Сходни изявления те направили и в жалба от 02.11.2018 г. Поради неспазване на двумесечния срок за предявяване на иска по чл.33, ал.2 ЗС въззивният съд потвърдил отхвърлителното решение на първата инстанция по този иск. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците М. Х. и Х. Х.. Жалбата касае само решението по иска с правно основание чл.33, ал.2 ЗС. Жалбоподателите считат, че са налице всички предпоставки за уважаване на този иск. Считат, че тъй като са собственици на жилищна сграда в процесното място, те са съсобственици с право на изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС, като имат право да изкупят както продадените 256/416 ид. части от мястото, така и сградата с площ от 111,76 кв. м., отнета от техния дядо с наказателното постановление. Считат, че съдът е бил длъжен да покани всеки от ищците да заяви кога е узнал за оспорената продажба и да даде възможност на ответниците да заявят становище, като при евентуално оспорване на факта, че искът е предявен в двумесечния срок, да укаже на ищците, че е тяхна тежестта да докажат спазването на този срок. Такива указания в случая липсвали. Не било съобразено обстоятелството, че ответниците не са правили възражение за неспазване на срока. Неправилно въззивният съд допуснал нови писмени доказателства / представени от същите жалбоподатели/ по въпроса за спазването на срока, въпреки че по този въпрос не е имало спор между страните. Неправилно било отказано допускането на свидетел, а освен това съдът не съобразил заявеното от ищцата в документ, озаглавен „свидетелски показания“, от което може да се приеме, че тя не е знаела за продажбата преди месец октомври 2018 г. Неправилно били тълкувани и изявленията в двете жалби до кмета на [община] относно срока на узнаване на продажбата. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Може ли да се обсъжда въпросът за спазването на двумесечния преклузивен срок по чл.33, ал.2 ЗС при липса на спор по този въпрос; 2. Необходимо ли е да се извърши изрично уточнение на факта на узнаване на сделката и необходимо ли е да се извършва пълно и главно доказване на този факт, който не се оспорва от насрещната страна, за която фактът е неизгоден, че се е осъществил; 3. При липса на спор между страните за това, че е спазен 2 месечният преклузивен срок по чл.33, ал.2 ЗС, длъжен ли е съдът да включи в доклада си указание към ищеца, че следва да докаже, че е спазен 2-месечният срок за предявяването на иска, като му разпредели доказателствената тежест за този факт; 4. Докладът по чл.146 ГПК следва ли да съдържа указания спрямо ищците за това, че в тяхна тежест е да докажат при условията на пълно и главно доказване факта, че по принцип са съсобственици и че предявеният от тях иск по чл.33, ал.2 ЗС е предявен в двумесечния преклузивен срок; 5. При отнемане с акт на принуда /наказателно постановление/ на земя, ведно със спомагателен/обслужващ имот /два гаража/, спрямо неотнетата жилищна сграда, построена на същата земя, следва ли да се дерогира съдебната практика по чл.33, ал.2 ЗС / че съсобствениците на самостоятелна жилищна сграда нямат право на иск по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на други сгради, изградени върху земята, ако те не са съсобствени или етажна собственост / и да се счита, че собствениците на жилищна сграда, изградена върху земя, в която е изградена и обслужваща я нежилищна постройка / два броя гаражи /, имат право да я изкупят при условията на чл.33, ал.2 ЗС. Жалбоподателите поддържат и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, което свързват с явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Ответниците в производството В. В. и П. А. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Искът по чл.33, ал.2 ЗС е неоснователен не само заради неспазването на двумесечния срок за предявяването му, но и защото чл.33, ал.2 ЗС не намира приложение при хоризонтална етажна собственост, когато в общото място има сгради, собственост на различни лица. Позовават се на практика на ВКС в този смисъл. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска. Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първите четири въпроса са свързани с различни проблеми на доказването, че двумесечният срок за предявяване на иска по чл.33, ал.2 ЗС е спазен. По първия въпрос жалбоподателката се позовава на следните решения на ВКС: решение № 306 от 23.10.2012 г. по гр. д. № 132/2012 г. на I-во г.о., решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на IV-то г.о.; решение № 209 от 19.07.2010 г. по гр. д. № 750/2010 г. на I-во г.о., решение № 153 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 3895/2017 г. на I-во г.о. и решение № 1 от 23.01.2009 г. по гр. д. № 5355/2007 г. на II-ро г.о. От тях относими към поставения въпрос са само първото и третото решение. Същевременно в практиката на ВКС се приема, че двумесечният срок за предявяването на иска по чл.33, ал.2 ЗС е преклузивен и съдът следи служебно за спазването му - решение № 1258 от 4.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4378/2007 г., III г. о. и решение № 356 от 2.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 615/2008 г., II г. о. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато. По същите съображения не следва да се допуска касационно обжалване по втория и третия въпрос, които отново съдържат питането следва ли да се доказва спазването на двумесечния срок по чл.33, ал.2 ЗС при липса на спор по този въпрос. След като съдът следи служебно за спазването на срока, то фактът на узнаване на продажбата и спазването на срока подлежи на доказване. Четвъртият въпрос се поставя поради обстоятелството, че на ищците не е било изрично указано в доклада по делото, че следва да докажат кога са узнали за оспорената продажба между ответниците и съответно – че са спазили срока за предявяване на иска по чл.33, ал.2 ЗС. Същевременно в представените от тях доказателства към въззивната им жалба, които са допуснати от въззивния съд, се съдържат данни за момента на узнаването на сделката и съдът е основал решението си на тях. При това положение липсата на указания в доклада по делото и свързаният с това обстоятелство въпрос № 4 не са обуславящи изхода на спора по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тък. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по въпроса не може да се допусне касационно обжалване. Въпрос № 5 не е свързан с решаващи мотиви на въззивния съд. Независимо от това настоящият състав счита, че трябва да се посочи следното: За да възникне право на изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС следва да е налице съсобственост. Когато в дворно място е възникнала хоризонтална етажна собственост, при която построените в него сгради имат различен собственик, а мястото е обща част и към всяка сграда се припадат съответни идеални части от мястото, право на изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС не възниква, ако едната от сградите с припадащите се части от мястото бъдат продадени на трето лице. Практиката на ВКС е в този смисъл - решение № 101 от 11.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 461/2008 г., IV г. о., решение № 858 от 23.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3069/2008 г., I г. о., решение № 978 от 13.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2413/2008 г., I г. о. Дори да се приеме, че с наказателното постановление от 1993 г. не е отнета цялата припадаща се към къщата на ищците идеална част от дворното място / този въпрос е решен в обратния смисъл със сила на пресъдено нещо, тъй като по иска за собственост на мястото няма касационна жалба срещу отхвърлителното решение/, то те не биха имали право на изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС поради посочената практика. Обстоятелството, че в хоризонталната етажна собственост един от собствениците притежава само гаражи, а другият – жилищна сграда, не променя този извод, тъй като гаражите са самостоятелен обект на собственост и за тях право на изкупуване от собственика на жилищната сграда също не съществува. В настоящия случай обаче, при влязло в сила решение, с което е отхвърлен искът на ищците за собственост на идеални части на дворното място, тяхната сграда остава суперфициарна собственост и въобще не възниква правото на изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС в разглежданата хипотеза. Съответно – въпрос № 5 не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не е обуславящ изхода на делото и по него не може да се допусне касационно обжалване. При този изход на делото на ответниците в производството В. В. и П. А. следва да се присъдят разноските за производството пред ВКС в размер на по 500 лв. по два договора за правна защита и съдействие от 20.07.2020 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,