Определение № 60531 от 07.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2310/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Юробанк България ”АД, [населено място] против решение № 126 от 29.06.2020г. по т.д.254/2020г. на Варненски апелативен съд. Ответницата по касация – А. П. Х. е на становище за неоснователност на жалбата. По допускане до касационно обжалване развива доводи за противоречие в практиката по допустимостта на предявения иск по чл.422 ГПК, в хипотеза на цедирано вземане от лице извън оправомощените да инициират заповедно производство. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решението, предмет на обжалване, е обезсилено решение №1220 от 30.12.2019г. по гр.д. №635/18г. на Варненски окръжен съд и е прекратено производството по делото, образувано по иск на „Юробанк България” АД с правно основание чл.422 ГПК против А. П. Х. за признаване за установени вземанията на ищеца, присъдени със заповед за незабавно изпълнение № 8154/04.10.2017г. на ВРС. За да постанови обжалваният резултат, възивният съд е приел недопустимост на предявеният иск и на обосновалото го заповедно производство по реда на чл.417 ГПК, поради това, че вземането по договора за потребителски кредит е било цедирано на ищеца от „Бългериен Ритейл сървисиз“ АД, който не е сред изброените в чл.417,т.2 ГПК субекти, имащи право на облекчена процедура по събиране на вземанията си. Развито е разбиране, че последващото обратно цедиране на вземането в полза на банката, с оглед това, че основанието за него вече не е договор за кредит, а осъществената цесия не й дава възможност да се ползва от заповедното производство, предвидено за лицата по чл.417,т.2 ГПК, тъй като праводателят й не е банкова институция.Прието е още, че отделно от тези съображения, липсвало и формално съобщаване от цедента на длъжника за първата цесия. Съдът се е позовал на задължителна съдебна практика, обективирана в ТР ОСГТК№4/13, която е тълкувал в смисъл на дадено задължително указание за това, че когато вземането произтича от договор за цесия, цедентът следва да има особено качество на кредитор, съобразно чл.417, т.2 ГПК, съгласно което и цесионерът може да предяви вземането му по реда на заповедното производство. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.Д.М. е поддържал, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Страната е развила общи съображения по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обсъждайки спора по същество, в контекста на оплакването, че не са съобразени и спазени от решаващия състав разпоредбата на 117 К РБ и нейната рефлексия върху правото на страните на защита на правата и интересите им. Поради това, че изложението по това основание не е съобразено с изискванията на неговия фактически състав,както и не е съобразено с изричните разяснения, дадени със задължителна тълкувателна практика/ т.4 ТР ОСГТК № 1/09г./, като не е поставен и правен въпрос, то и наличие на същото не се обосновава от касатора. В хипотеза на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, страната е поддържала пряко противоречие с решение №58 от 17.06.2020г. по т.д. №1131/19г. на ВКС, ІІ т.о., с което е даден правен отговор на въпроса –„Налице ли е процесуалноправна легитимация на банката, в качеството й на кредитор по сключен договор за кредит, да предяви установителен иск по реда на чл.422 ГПК, след като вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение е било цедирано в полза на трето лице, а впоследствие отново придобито от страна на банката“. Този въпрос е релевантен и в разглеждания случай, като съобразно изложеното относно мотивите на въззивният съд, същият се е произнесъл в противоречие с изводите направени с тази практика от състава на ВКС относно наличие на активна процесуалноправна легитимация на банката да инициира заповедно производство по реда на чл.417 ГПК и правните последици от валидно разгледаното и приключило със заповед за изпълнение заявление, изразени във възможност да предяви иск по чл.422 ГПК. По изложените съображения, разгледаната касационна жалба попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 821.94 лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение