Определение № 5043 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1394/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна Прокуратура София срещу решение №.237/5.03.24 по г.д.№.3269/23 на Софийски апелативен съд, ГК, Іс., в частта, с която е потвърдено реш.№.4932/27.09.23 по г.д.№.3911/23 на СГС, І ГО, 26с., за осъждане на касатора да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвиняване, ведно със законната лихва от 11.08.21 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответникът по касационната жалба С. П. П. я оспорва; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С въззивното решение е прието, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като по повдигнато срещу ищцата от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършването на престъпление по чл.206 ал.3 вр. с ал.1 вр. с чл.26 ал.1 НК /обсебване/ е постановена влязла в сила оправдателна присъда. Съдът е установил, че незаконното обвинение е причинило на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е съобразил тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението /тежко престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 10г., лишаване от права по чл.37 ал.1 т.6 и т.7 и конфискация на част или цялото имущество – което предполага претърпени значителни страдания/, интензитета на преживените болки и страдания /неудобства, каквито е нормално да се приеме, че лицето изпитва по време на цялото наказателно производство - чувства се унизено, притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствени ценности на личността и социалното му общуване, а се установява от свидетелските показания и, че ищцата се затворила в себе си, общувала само със съпруга си и със св.П., никъде не излизала (била дисциплинарно уволнена), притеснявала се, че няма доходи и не работи, че децата й може да разберат за делото, не се и чувствала психически годна за работа и не можела и да си намери такава пак като счетоводител, успокоила се едва след решението на втората инстанция/, обстоятелството, че наказателното производство е било образувано за престъпление в област, в която е професионалната реализация на ищцата, вида и характера на упражнената принуда - неразумната продължителност на производството /почти 5г., като е налице забавяне на властите-срокът на разследване е бил многократно продължаван, за две години са били разпитани трима свидетели (един от тях ищцата) и назначени две експертизи, мотивите на първоинстанционната оправдателна присъдата са забавени с година и девет месеца (макар да не е имало забавяне при второинстанционното производство, с решението по което присъдата е потвърдена), а ищцата не е допринесла за забавянето/, наложената мярка за неотклонение „гаранция от 5000лв.“ за период от една година и впоследствие най-леката - „подписка“, липсата на данни да е била ограничавана свободата на придвижване, неинтензивните процесуални действия с участие на ищцата /веднъж е била разпитване по време на разследването и е присъствала на общо пет съдебни заседания/, липсата на данни за трайно психическо или физическо заболяване във връзка с воденото наказателно производство /съдът не е приел за доказано твърдението за вдигане на кръвно и пиене на антидепресанти поради непредставяне на писмени доказателства за съответни предписани лекарства/ и за връзка между уволнението и наказателното производство /първото е предхождало сезирането на прокуратурата с жалба/, възрастта на ищцата /38г. при започване на производството/, икономическите условия в страната, обстоятелството, че осъждането само по себе си има ефект на овъзмездяване. Намерил е, че обезщетението, което в случая се полага за репариране на неимуществените вреди, възлиза на 10000лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, както и по материалноправния въпрос как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ съобразно чл.52 ЗЗД. Сочи се противоречие по възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/05г на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/01 на ОСГК на ВКС; реш.№.276/8.01.19 по г.д.№.4945/17, ІV ГО, реш.№.60289/15.12.21 по г.д.№.837/21, ІV ГО, реш.№.145/15.12.21 по г.д.№.837/21, ІV ГО. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т.г.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.68 на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че не е била взета най-тежката мярка „задържане под стража”/, тежестта на престъплението, в което е била обвинена ищцата, интензитета на преживените от нея негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката й, възрастта й, обществения й и професионален статус, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване. Обсъдени са както обстоятелства, които обосновават присъждане на по-висок размер на обезщетението /напр. тежест на престъплението, в което е обвинена ищцата, обстоятелството, че то е в сферата на упражняваната професия, неразумната продължителност на производството и др./, така и такива, които сочат на намаляването му /невземането на най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“, липсата на данни за ограничаване по някакъв начин на придвижването на ищцата, недоказаност на твърденията за трайно влошаване на здравословното състояние и др./, с отразяване на съответното им значение. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие. Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/05. Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление - т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Съгласно цитираната във връзка с материалноправния въпрос практика справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения; такива са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство – общо и в отделните му фази, постановена ли е осъдителна присъда в някоя от инстанциите, броя и вида на извършените процесуални действия с участието на пострадалия, вида и тежестта на наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението/осъждането; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването и пр.; общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането; обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на морална репарация - съдебно признаване, че действията държавата чрез органите по чл.2 ЗОДОВ са били противоправни. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение-съобразил е сочените критерии, изложил е подробни мотиви и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика. Обсъдени са както обстоятелства, които обосновават присъждане на по-висок размер на обезщетението, така и такива, които сочат на намаляването му. С оглед на горепосоченото не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Предвид всичко изложено касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат на основание чл.78 ал.1 ГПК 1300лв. разноски за платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ ГО,