Определение № 50906 от 06.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1962/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Н. С., чрез адвокат М. Х. Р., срещу въззивното решение № 26 от 17.01.2022 г., постановено по в. гр. дело № 685/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение № 8056 от 05.03.2021 г., постановено по гр. д. № 1396/2019 г. по описа на Районен съд – Петрич, с което С. Н. С. е осъдена да заплати на В. С., гражданин на Република Ч., сумата от 6 000 евро на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД, представляваща невърната сума по писмен договор за заем от 01.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 05.08.2019 г. до окончателното заплащане на сумата, както и сумата от 1260 евро, представляваща лихва върху главницата за периода от 05.08.2016 г. до 05.08.2019 г. на основание чл. 86 ЗЗД.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ищецът моли съда да отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли предявените от В. С. искове като неоснователни и недоказани. Претендира сторените в касационното производство съдебни разноски.

Ответникът по касационната жалба В. С. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. В отговора се съдържа искане за присъждане на разноски за касационното производство.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 287, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

В изложението към касационна жалба са формулирани следните въпроси:

1. Следва ли съдът да изследва действителния смисъл на ясни клаузи на договора за заем, предмет на делото? Допустимо ли е съдът да извършва разширително или корективно тълкуване на клаузи от процесния договор, които имат напълно ясен и точен смисъл? Сочат се основания по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК.

2. Задължително условие за валидността на договора за заем ли е предаването на парите да стане по време и начин, указани в договора, и може ли да се приеме за предаване на заемната сума извършено плащане преди подписването на договора за заем при изрична уговорка в деня на подписването му за бъдещо плащане на сумата и липсата на доказателства за предоставено такова? Сочат се основания по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК.

3. Когато анексът към писмен договор за паричен заем е подписан от пълномощник на длъжника, чия е доказателствената тежест да установи, че е налице редовно упълномощаване? Сочат се основания по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 56 от 09.03.2021г. по гр. д. № 1726/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 77 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 4227/2019 г. на ВКС, II г.о.; решение № 154 от 04.03.2021г. по т. д. № 2530/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 35 от 30.03.2020г. по т. д. № 118/2019 г. на ВКС, II г.о.

Касаторът твърди, че обжавалното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

От данните по делото се установява следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен от В. С., гражданин на Република Ч., против С. С. за осъждане на ответницата да заплати на ищеца невърнатата заемна сума от 7260 евро, от която 6000 евро главница и 1260 евро лихва върху главницата за периода от 05.08.2016 г. до 05.08.2019 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на завеждане на иска до окончателното й плащане.

В обжалваното решение въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд правилно е отчел доказателственото значение на подписите в процесния договор за заем от 01.04.2015 г. по отношение факта на предаване на сумата. Съгласно този договор ищецът /заемодател/ предоставя на заемателя в брой сумата от 13 000 евро за срок от една година по банков път на посочена от последния банкова сметка, а ответницата-заемател изрично се е задължила да върне в определения срок заетата сума заедно с договорената лихва. Предвид съдържанието на договора, задължението на заемодателя се явява изпълнено, за което свидетелства подписът на ответника в договора. Освен това, на 25.03.2015 г. от сметка с титуляр В. С. по сметка, открита в банка ЦКБ с титуляр С. С. е преведена сума в размер на 13 000 евро. Същото обстоятелство се потвърждава и от представеното извлечение по сметка от ЦКБ с титуляр С. С., от което е видно, че на 31.03.2015 г. наличият дебит по същата е бил в размер на 25 300 лева. Признанието на въззивника, че е получил сумата на основание договор за заем, е инкорпорирано в представения договор и в наличния дебит по сметката. Договорът е подписан, не е оспорен в преклузивните срокове по чл. 193 ГПК относно авторството му от ответника. Реалният елемент от договора /получаването на паричната сума/ се удостоверява от заемателя с поемането на задължението "да върне", а не "да даде" нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. Ответникът обаче не е провел успешно доказване на този факт. Наличието на договор за заем между страните се потвърждава и от представеното и прието по делото потвърждение за превод от спестовна каса В. Нойщетер-А., съгласно което на 25.03.2015 г. е сторен превод от сметка с титуляр инж. В. С. в размер на 13 000 евро в полза на банкова сметка в „ЦКБ“ АД с титуляр С. С.. При обработка на плащането на тази сума е било включено като основание - частен договор за кредит от 01.04.2015 г. Съдът е приел, че подписаният анекс към договора за паричен заем от 01.04.2015 г. не влияе върху дължимостта на сумата. От съдържанието на същия се установява, че страните единствено продължават срока на договора и уговарят месечна вноска от по 1000 евро. Анексът е признание от ищеца, че към датата на сключването му - 30.03.2016 г. му се дължат по основния договор за заем единствено 7000 евро, а към 04.04.2016 г. - 6000 евро. Дори и да се приеме, че ответницата не е положила подпис върху същия, то процесната парична сума се дължи по силата на договора за заем, а анексът представлява само воелеизявление на ищеца, с което той признава неизгодни за себе си факти, като признава, че вече дължимата му от ищцата сума към 30.03.2016 г. е в размер на 7000 евро, а към 04.04.2016 г. в размер на 6000 евро, а и с този анекс ищецът сам се съгласява договора за заем да бъде продължен с още 7 месеца. Съдът е приел, че по делото липсват каквито и да било доказателства, установяващи връщането, на каквато и да било сума по договора за заем, с изключение на отбелязването в анекса към договора за заем за оставаща дължима сума в размер на 6 000 евро към дата 04.04.2016 г. В чл. 5 от договора за заем страните са договорили, че заемателят дължи лихва от 7% върху стойността за заеманата сума, която ще бъде заплатена с последната вноска, поради което предявения акцесорен иск за сумата от 1 260 евро, съставляваща лихва за периода от 05.08.2016 г. до 05.08.2019 г. също е основателен. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са налице касационните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

По въпрос № 1:

Не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с първия поставен от касатора въпрос относно необходимостта от тълкуване на ясни клаузи от процесния договор, както и относно допустимостта на разширително и корективно тълкуване на тези клаузи. Съгласно цитираната от касатора съдебна практика на ВКС на тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД подлежи неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна, се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните, и не може да подмени нейното съдържание. Чрез тълкуването не може да бъде изменено договорно установеното задължение или да бъдат създадени права, каквито страните не са уговорили. Въззивното решение е изцяло съобразено с посочените от касатора решения на ВКС. Въззивният съд е приел, че в процесния случай е налице спор относно същинското съдържание на договора за заем от 01.04.2015 г. във връзка с уговореното от страните предаване на заемната сума. Посочил е, че то следва да се търси във волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на сумата, както и че изявлението за нейното получаване в текста на договора има свидетелстващ характер. При спорно тълкуване на условия или други модалитети по заема, от значение е попълненото и скрепено с подпис свидетелстващо признание на ответницата. В тази връзка въззивният съд е съобразил и прктиката на ВКС в решение № 123/02.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 959/2011 г., III г.о., решение № 317/23.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1238/2014 г., IV г.о. Следва да се посочи, че твърденията на касатора за необоснованост на изводите на съда, поради липса на обективирано в договора за заем признание относно получаване на паричната сума, изискват преценка на доказателствата и фактите по делото, каквато не може да бъде извършена в настоящото производство по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

По въпрос № 2:

Във връзка с втория въпрос на касатора следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил реалният характер на договора за заем и необходимостта процесната парична сума да бъде предадена, за да възникне заемно правоотношение между страните. Съдът е обсъдил представените по делото писмени доказателства, съгласно които сумата е предадена на ответницата на 25.03.2015 г. именно във връзка със сключване на писмения договор за заем, т.е. още преди 01.04.2015 г. Ето защо в случая между страните е възникнало валидно заемно правоотношение. Предвид изложеното, въззивният съд е съобразил константната практика на ВКС, съгласно която съдът, който следва да се произнесе за съществуването, съответно правата и задълженията на страни по договор, трябва да установи вида на същия, както и да прецени обстоятелствата, при които е сключен договора, и поведението на страните преди и след сключването му /в този смисъл - решение № 67/30.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 1843/2013 г. на II т.о., решение № 105/30.06.211 г. на II т.о. на ВКС по г.д. № 944/2010 г., решение № 202/13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г. на I г.о. на ВКС, решение № 220/31.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6126/2013 г. на IV г.о./. Следва да се посочи, че във връзка с този въпрос касаторът не е представил съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо, по него не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

По въпрос № 3:

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по въпроса на кого принадлежи доказателствената тежест за установяване наличието на редовно упълномощаване за сключване на анекс към договор за паричен заем. В решението си въззивният съд е приел, че процесният анекс не влияе върху дължимостта на сумата по договора за заем. С него единствено е продължен срока на договора и е уговорена месечна вноска от по 1000 евро. Съдът е съобразил и обстоятелството, че в анекса е налице признание, че към датата на сключването му - 30.03.2016 г. на ищеца се дължат 7000 евро, а към 04.04.2016 г. - 6000 евро. Ето защо, дори и да се приеме, че ответницата не е положила подпис върху анекса, същата дължи претендираната сума по силата на самия договор за заем, доколкото анексът представлява единствено волеизявление на ищеца, с което той признава неизгодни за себе си факти. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че третият въпрос на касатора не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция, съгласно които между страните е налице валидно сключен договор за заем, сумата по който е реално получена от заемателя, като не са представени доказателства за връщането й /с изключение на отбелязването в анекса за оставаща дължима сума в размер на 6000 евро към 04.04.2016 г./. Във връзка с така поставения въпрос не е представена и съдебна практика чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което по него не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

С оглед на изложеното следва да се приеме, че в случая не може да бъде допуснато касационно обжалване на твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. В случая не е налице никаква обосновка относно хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението оплаквания.

Относно твърдението за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:

Както е изяснено в мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България, чрез законовия критерий "очевидна неправилност" се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция, т.е. предоставя се достъп до касационната инстанция и без поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, или е бил повдигнат въпрос, който не обуславя допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора с формираните от съда изводи относно основателността на иска.

Ето защо настоящият съдебен състав намира, че в случая не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация.

Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът дължи на ответника по касация направените от него разноски в размер на 1000 лв., представляващи възнаграждение за един адвокат.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение