Определение № 1356 от 19.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2184/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

П. Н. П. чрез адв. Д. и адв. Д. обжалва решение № 908 от 20.06.2022 г. по в.гр.д. 2299/21 г. САС, 8 състав, с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 262725 от 26.04.2021 г., с което иска на касатора срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“(НБАЗ), с правно основание чл. 284, ал. 3 от КЗ (отм.), за заплащане на сумата от 150 000 лв, е отхвърлен.

Сочи основание за отмяна на решението на Софийски апелативен съд – чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, нарушение на материалния закон – нормата на чл. 284, ал. 3 от КЗ (отм.), по отношение на понятието постоянно пребиваване на територията на Р България.

Освен това сочи основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3 пр. 3 от ГПК – съдът необосновано бил приел, че ищцата (касатор в настоящето производство) няма „обичайно пребиваване“ на територията на Р България. Справките от служба „Гранична полиция“, издадени след приемане на Р България в Европейския съюз, не можели да бъдат свидетелство за това къде е пребивавала ищцата. Тя била български гражданин, регистрирана с постоянен адрес на територията на Р България, като нямала друго гражданство. Обстоятелството, че имала регистриран постоянен адрес на територията на друга държава, не означавало, че към момента на настъпване на вредите, както в последствие била прекъснала връзките си с Р България. При наличието на свободата на придвижване, ищцата била пътувала, но не можело да се отрече, че претендираните от нея вреди, били претърпени на територията на Р България. Счита, че е активно легитимирана да получи право на обезщетение.

Моли да се отмени обжалваното решение и вместо него да се постанови друго, с което да се уважат исковете й.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. При какви обстоятелства (наличие на постоянен адрес в друга държава членка, трудов договор на територията на друга държава членка, наличие на съпруг с чуждестранно гражданство и др) се счита, че едно лице не е постоянно пребиваващо на територията на Р България?

2. Наличието на постоянен адрес и трудов/и договор/и на територията на друга страна-членка на ЕС изключват ли възможността лицето да бъде постоянно пребиваващо на територията на Р България?

3. Липсата на социално и здравно осигуряване, както и собствено семейство (съпруг/а и низходящи) в Р България може ли да води до извод, че лицето не е постоянно пребиваващо на територията й?

4. При наличието на какви обстоятелства може да се съди, че едно лице, което има/е имало трудови правоотношения в държава, различна от Р България е постоянно пребиваващо на територията й?

Сочи наличие на основание за допускане на касационно обжалване по всички посочени правни въпроси съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Освен това сочи самостоятелно основание за допускане касацонно обжалване, тъй като решението било очевидно неправилно, основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ,пр. 3 от ГПК.

Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ чрез адв. К. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излага съображения за тълкуването на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Позовава се на чл. 59, т. 1 от Регламент 44/2001 г., преценката дали една страна има местоживеене в държава членка на сезирания съд става въз основа на нейното вътрешно право. В действащото българско вътрешно право няма легално определение на термините „местоживеене и местожителство“. ЗГР уреждал две форми на връзка между определено физическо лице и българската държава – постоянен и настоящ адрес. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е в срок, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от П. Н. П. срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лв, на основание чл. 284, ал. 3 от КЗ отм., след като е разгледал въззивната жалба на ищеца, съдът е приел, че българският съд е компетентен да разгледа предявения иск.

Прието е, че вследствие на пътно-транспортно произшествие на територията на Р Ч., е починал Н. П. Н., баща на ищцата. Водачът на пътно-превозно средство Р. Карабина, бил признат за виновен за смъртта на пострадалия, с присъда от 05.03.2014 г., постановена по дело 1 Т 136/2013 г. от ОС – Пилзен, юг, Р Ч.. В рамките на този наказателен процес, претенцията на ищцата срещу деликвента била уважена, като бил осъден подсъдимият роман Карабина да заплати обезщетение от 240 000 чешки крони на П. П.. Присъдата била влязла в сила. Нямало сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за водача, причинил пътно-транспортното произшествие.

Ищцата била заявила претенцията пред НБАЗ на 13.01.2017 г., Сдружение “НБАЗ“, Р България бил отказал изплащането на обезщетението съобразно посоченото искане, поради това, че е получил отговор от Бюрото на застрахователите в Р Ч., че съгласно приложимия закон на Р Ч., претенцията би била погасена по давност.

Разгледани са основните твърдения на ищцата, че след смъртта на баща си, живее в България, като била се установила да живее при баба си и дядо си, както и че пребивава в Р България към момента на предявяване на иска. Изложени били твърдения, че е увредено лице от смъртта на баща си.

Въззивният съд се е позовал на чл. 284, ал. 3 КЗ отм, съгласно който са регламентирани хипотезите, при които НБАЗо, като компенсационен орган, дължи заплащане на обезщетение на увредените лица за неимуществени вреди от ПТП, настъпили в държава-членка на ЕС. Прието е, че при посочените от ищцата факти е налице хипотезата на чл. 284, ал.3, т. 2 от КЗ (отм.), съгласно която Бюрото в качеството си на компенсационен орган дължи обезщетение на увреденото лице, пребиваващо на територията на Р България и когато в двумесечен срок от настъпването на застрахователното събитие в държава членка, различна от Р България, не може да се определи застрахователят на виновния водач. Обобщен е извод, че ищцата е увредено от смъртта на баща си лице, като смъртта е причинена от водач на превозно средство, при липса на сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Прието е, че за да има право на обезщетение, лицето следва да има постоянно пребиваване на територията на Р България.

С оглед този спорен по делото правен въпрос, е прието, с оглед доказателствата по делото, че ищцата е български гражданин и има регистриран постоянен и настоящ адрес в [населено място], заявен на 31.01.2007 г. От липсата на последващи отразявания регистрите за гражданско състояние, съдът е направил извод, че не може да се приеме, че ищцата към 09.10.2012 г. се е върнала в България и се е установила при баба си и дядо си, където е била и към момента на разглеждане на делото.

Прието е, че от представените доказателства е установено, че към 30.12.2012 г. ищцата била работила в [населено място]. Първото й трудово правоотношение било от 30.11.2012 г., след процесното пътно-транспортно произшествие. На 15.01.2013 г. била сключила нов трудов договор. За периода 23.08.2012 г. – 18.03.2016 г. последната била сключила различни договори, с различни работодатели в Р Ч.. Следователно била полагала труд в Р Ч. в един продължителен период от време от около 4 години / с прекъсвания от няколко дни до един месец/, така е прието за неоснователно твърдението си, че е извършвала сезонна работа. Прието е, че с оглед представена справка в процеса, ищцата имала и постоянен адрес в Р Ч.. С оглед представена справка от АИС „Граничен контрол“ е било установено на кои дати е влизала в Р България и съответно напускала страната. Прието е, че на 05.01.2012 г., след смъртта на баща си е влизала в страната, за да организира погребение на своя баща, в родината им. След този период, следващото влизане е от 26.04.2013 г. След това са регистрирани влизане на 12.12.2015 г, излизане на 21.12.2015 г. Последно влизане на 06.01.2016 г., последно излизане 07.01.2016 г. Въззивният съд, е направил извод, че представената справка не е изчерпателно свидетелство за напускане и влизане на територията на страната, но така вписаните преминавания, не дават основание да се приеме, че е пребивавала на територията на Р България в продължителен период от време.

От справка на НОИ е направен извод, че няма трудови правоотношения и осигурявания в България и че към 09.10.2012 г. е с прекъснати здравноосигурителни права и липсва подадена декларация по чл. 50 ЗДДФЛ.

С оглед изслушаните по делото показания на един свидетел, както и анализа на посочените справки, въззивният съд е обобщил извод, че ищцата не е пребиваващо лице в страната по смисъла на чл. 284 от КЗ отм. Въззивният съд е направил извод, че няма постоянно пребиваване на територията на Р България, както и че адресната регистрация не е достатъчна да установи това, тъй като въпросът е фактически и изисква установяване на конкретни факти и обстоятелства. Позовал се е на чл. 12, ал. 1 от Директива 2006/126/ ЕО. С оглед на липсата на трудова заетост, както и липсата на лични взаимоотношения, партньорска връзка, деца, които да живеят на територията на Р България, въззивният съд е приел, че липсва лична връзка, поради която ищцата да има постоянно пребиваване, наред с вече посоченото отсъствие на здравно осигуряване, полагане на труд и липсата на плащане на данъци. Така е преценено, че не е доказано наличието на постоянно пребиваване на територията на Р България. Съответно поради липса на една от кумулативните предпоставки, предвидени в чл. 284, ал. 3 от КЗ отм, а именно да е пребиваваща в Р България, е потвърдено отхвърлянето на иска.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основанията, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

По отношение на самостоятелно посоченото основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че от самия акт не може да се установи приложение на несъществуваща правна норма или в приложение на правна норма в обратния на действителния й смисъл, както и наличие на явна необоснованост на въззивното решение, в противоречие с правилата на формалната логика или при вътрешната им противоречивост. Също така липсва обосноваване на съществено процесуално нарушение, установимо от самия акт.

Всички поставени правни въпроси, обобщени и конкретизирани съгласно правомощията на касационната инстанция, така както са разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение 1 /19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са, относно критериите, които съдът следва да прецени, за да определи едно лице като постоянно пребиваващ на територията на Р България. Така посоченият правен въпрос е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд и с него касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване, тъй като въззивният съд, за да определи дали ищцата има право на обезщетение от НБАЗ като компенсаторен орган, за смъртта на баща й, настъпила на територията на Р Ч. е приела, че за да има такова право следва да е пребиваваща в Р България. Следователно поставеният правен въпрос относно критериите, определящи едно лице като пребиваващ на територията на Р България, е разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора.

Въззивният съд е приел, че под право на „обичайно пребиваване“ на увреденото лице, по смисъла на чл. 284 от КЗ отм, следва да се определи като се приложи нормативно определеното „място на постоянно пребиваване“, съгласно дефинициите в различни нормативни актове, произтичащи от правото на Европейския съюз, така както са разяснени в практиката на С.. Този извод е обоснован с оглед предмета на делото и основният факт, от който произтича претендираното от ищцата право, настъпилата смърт на нейния баща на територията на друга държава членка. Към този факт е приложима директива за Гражданската отговорност на автомобилистите, кодифицирана версия Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка(кодифицирана версия) и Регламент, № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година (Р. II) относно приложимото право към извъндоговорни задължения. Съгласно дефиницията в чл. 23 от така посочения регламент, обичайно местопребиваване на физическо лице, осъществяващо стопанска дейност е мястото, на което я осъществява. Следователно няма дефиниция за място на пребиваване за физическо лице, неизвършващо стопанска дейност.

Дефиницията за постоянно пребиваване произтича от основните насоки, определени от С.. В практиката на С., Конвенция Б. I и Конвенция Б. II, както и регламент 44/2001 г., (които нормативни актове понастоящем са отменени), и действащия регламент 1215/12 г., е прието, че понятието „обичайно местопребиваване“, следва да се тълкува автономно, съобразно целите на съответния нормативен акт. За нуждите на регламент Р. II може да се приеме, че при тълкуването на понятието пребиваване, следва да се използва тълкуването на „местожителство“, „местопребиваване“ съгласно посочените нормативни актове (конвенции Б. I и Б. II и регламент 44/2001 г.). Следва да се посочи, че в практиката си С., за да определи място на пребиваване, при приложението на различни нормативни актове, извежда правилото, приложимо за определяне на понятието местопребиваване за всеки отделен нормативен акт, приложим съответно, съобразно спецификите.

С решение С-262/99, с което съдът е тълкувал разпоредби от Директива 83/182/ЕИО на Съвета от 28 март 1983 г. относно освобождаването от данъци в рамките на Общността на определени транспортни средства, временно внесени в една държава-членка от друга, която е гласяла, като е тълкувана легалната дефиниция на чл. 7, определяща местопребиваване, както следва: „За целите на настоящата директива „обичайно местожителство“ означава мястото, където човек обикновено живее, тоест поне 185 дни във всяка календарна година, поради лични и професионални връзки или, в случай на лице без професия, връзки, поради лични връзки, които показват тесни връзки между това лице и място, където живее.“ (Аналогична на нормата, приложена от въззивния съд в посочената от него директива). С. е тълкувал тази разпоредба, като е приел, че въпреки това, нормалното пребиваване на лице, чиито професионални връзки са в различно място от личните му връзки и който следователно живее на свой ред различни места, разположени в две или повече държави-членки, се считат за мястото на личните му връзки, при условие че това лице се връща там редовно. Това последно условие не е необходимо да бъде изпълнено, когато лицето живее в държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Посещение на университет или училището не предполага преместване на обичайното местожителство“, е определено, че критериите за определяне на „обичайно пребиваване“, определени в член 7 от директива се отнася както до професионалните, така и до личните връзки на дадено лице с дадено място и продължителността на тези връзки. Следователно те трябва да бъдат изследвани в връзка един с друг. Нормалното пребиваване трябва съответно да се разглежда като мястото, където човек е установил своя постоянен център на интереси. Прието е, че следва да се даде предимство на лични връзки, когато съответното лице няма лични и професионални връзки, концентрирани в една държава-членка. Анализирана е втората алинея и е направен извод, че дава предимство на личните връзки пред професионалните връзки, където последните са на друго място и съответното лице живее на свой ред в две или повече държави членки и се връща редовно в държавата на своето лично присъствие поради семейни и други връзки. При цялостна преценка, ако тези връзки не могат да обуславят постоянния център на интересите на лицето, за целите на локализирането трябва да се даде предимство на личните връзки. Така, за да се определят тези релевантни основания, съдът взема предвид всички факти, като действително присъствие на лицето, място на бизнес, на имуществени интереси, връзки с административни публични органи и социални служби, като се установи изразеното намерение на лицето да придаде определена стабилност на място на връзка, произтичаща от начина на живот и развитие на нормални социални и професионални взаимоотношения. Също така и решение С-523/07 г, по приложение на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г ., както и множество други, понятието „обичайно местопребиваване“ е фактическо, обективно установимо, като тълкуването на това понятие се извършва с оглед целите на регламента.

В решение C-523/07 г., Съдът посочва, че за целите на тълкувания регламент, следва да се определи местопребиваването на дете и в този случай, не могат да се вземат дефиниции от други нормативни актове. С оглед решението по дело C-372/02 Adanes –V., съгласно постоянната практика на съда, място на пребиваване е мястото, където се намира обичайния център на интереси на лицето. Определянето на мястото на интереси, център на живот на съответното лице изисква се наличието на определена социална интеграция чрез лични и професионални отношения, от която да произтичат трайни връзки на лицето със съответното място.

Въпреки разликата в нормативната уредба и целите на отделните нормативни актове, определящи постоянно пребиваване, са налице общи признаци, като така например в решенията по дела С-90/97 и С-262/99, под местопребиваване се търси място на обичаен живот на лицето, постоянен център на неговите интереси, намерение за установяване, изключване на намерение за временно пребиваване.

С оглед посочената задължителна практика на С., в посочените тълкувани нормативни актове, са изведени общи положения относно тълкуването на понятията „постоянно пребиваване“, „пребиваващ“ еднакви с понятието „обичайно местопребиваване.“ Следователно посочените в практиката на С. критерии са приложими и при определяне на постоянно местопребиваване съгласно приложимия чл. 284, ал. 1 от КЗ (отм.) В разглежданото решение, въззивният съд е определил като приложим КЗ отм., с която се транспонират и норми от моторните директиви (кодифицирана версия Директива на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховка гражданска отговорност при използване на МПС и за контрол относно сключването на такава). Следва да се приеме, че нормата на чл. 284, ал. 1 от КЗ (отм.), трябва да се тълкува в съобразно принципа за съответно тълкуване, произтичащ от правото на Европейския съюз. Следователно и към настоящия случай са приложими общите признаци, разкрити в посоченото тълкуване на понятието „обичайно местопребиваване“ в практиката на С.. Посочените признаци от С. относно определяне едно лице къде има постоянно пребиваване, обичайно местопребиваване са релевантните критерии, които съдът, разглеждащ спора между страните, следва да определи. С оглед изводите в посочените решения на С. следва да се приеме, че въпросът е фактически и се разрешава като се определи фактическото състояние, не е определяща регистрацията на лицето в регистрите на населението. Посочените по-горе в решенията на С. фактори, от личен и професионален характер, са от значение.

В решението, предмет на обжалване в настоящия процес, определяйки, че лицето, претендиращо обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща си, не е имала пребиваване в Р България, въззивният съд, не се е отклонил от трайната практика на С. (посочена по-горе), преценявайки по отношение на ищцата трудовата заетост, наличието на социално осигуряване, преимущественото пребиваване на територията на Ч., спорадичните посещения в България и липсата на интереси в Р България. С оглед обективно установените факти, както и настъпилата смърт на бащата на територията на Р Ч., е прието, че липсва временно пребиваване, а трайно установяване, липсва първоначален определен срок след изтичането, на който да следва завръщане в Р България. Изследвайки посочените факти относно липсата на трайни лични връзки, липсата на работа и имуществени интереси в Р България, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с изведените признаци в практиката на С..

Предвид така посочената практика на С., настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените основания съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. На първо място, те са посочени само формално, без да са посочени конкретни актове, на които произнасянето по поставения правен въпрос от касатораq противоречи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК липсва и обосноваване на така посоченото допълнително основание, чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на приложима практика, съобразно посочените решения на С., изключва допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника по касационната жалба, се дължат разноски в размер на 4 077,60 лв, така както е доказано извършването им.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България