Определение № 489 от 14.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1466/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД („ЗД Евроинс“ АД) със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу решение № 107 от 04.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 8/2024 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото решение, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 103 от 18.10.2023 г. по т. д. № 28/2021 г. на Окръжен съд - Търговище, е осъдено „ЗД Евроинс“ АД да заплати на М. Г. М. сумата 180 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди (емоционални болки и страдания) от смъртта на сина й Б. Р. Х., настъпила при ПТП на 15.10.2020 г., ведно със законната лихва от 06.11.2020 г.; Отменено е първоинстанционното решение в частта относно присъдените на „ЗД Евроинс“ АД разноски по чл.78, ал.3 ГПК; Осъдено е ЗД „Евроинс“ АД да заплати на адв. Петя К. - процесуален представител на М. М., адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за осъществено процесуално представителство пред двете съдебни инстанции, а в полза на бюджета на съдебната власт - държавна такса в размер на 4 500 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК. Навеждат се оплаквания, че изводите на въззивния съд за вина и противоправност в поведението на застрахования в „ЗД Евроинс“ АД водач на автобус „Б.“ са необосновани, не почиват на събраните по делото доказателства и са формирани в резултат на погрешен анализ на фактите, при които е настъпило увреждащото пътно - транспортно произшествие. Излагат се и оплаквания за неправилно отричане на приноса на починалия Б. Х., който е управлявал лек автомобил със скорост 90 км/ч, след табелата за начало на населено място, при установена опасна зона на спиране 86 метра и видимост под 50 метра, и според касатора също е допринесъл за настъпване на произшествието и на вредите най-малко с 50 %, с колкото следва да се намали обезщетението. Оспорва се правилността на изводите на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. Развиват се съображения, че определеното от въззивния обезщетение не е съобразено с понятието „справедливост“, както и с икономическите условия и с жизнения стандарт в страната; необосновано е завишено над сумата 120 000 лв., без да се посочи какво налага преразглеждане на крайните изводи на първоинстанционния съд по повод на неговия размер. Предвид оплакванията в жалбата, се прави искане за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на предявения иск, евентуално - за произнасяне по възраженията за съпричиняване и за прекомерност на обезщетението, с присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода по делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочена задължителна практика на ВС и ВКС и практика на ВКС: „ 1. Какви са предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по чл.432, ал.1 КЗ във връзка с чл.45 ЗЗД; 2. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя; 3. Какви са предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане по чл.51, ал.2 ЗЗД и как се определя приносът на пострадалия“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация М. Г. М. от [населено място] - чрез адв. Петя К., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол поради отсъствие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, а по същество - за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА на адв. К.. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. С решение от 18.10.2023 г. по т. д. № 28/2021 г. Окръжен съд - Търговище е осъдил „ЗД Евроинс“ АД да заплати на М. Г. М. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й Б. Р. Х., настъпила при ПТП на 15.10.2020 г., в размер на 105 000 лв., като е отхвърлил иска, предявен като частичен за 180 000 лв. от вземане с общ размер 200 000 лв., за разликата до 180 000 лв. За да постанови посочения правен резултат, първоинстанционният съд е приел, че произшествието, при което е причинена смъртта на Б. Х., е реализирано виновно и противоправно от водач на автобус „Б.“ със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „ЗД Евроинс“ АД; че като майка на починалия ищцата е претърпяла неимуществени вреди - емоционални болки и страдания, от загубата на сина си, за които има право на справедливо обезщетение в размер на 140 000 лв.; че с оглед установения по делото механизъм на произшествието, реализирано с участието на водача на автобуса и на починалия Б. Х. като водач на товарен автомобил „Фолксваген“, Х. е допринесъл за настъпване на произшествието и на вредоносния резултат в степен 25 %, поради което дължимото обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване съразмерно на приноса до сумата 105 000 лв., която следва да се присъди на ищцата на основание чл.432, ал.1 КЗ. Сезиран с въззивни жалби от двете страни, Апелативен съд - Варна е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ЗД „Евроинс“ АД осъдителна част за сумата 105 000 лв. и след отмяна на решението в останалата част е осъдил ответника да заплати на ищцата още 75 000 лв. - разлика до претендираното с частичния иск обезщетение от 180 000 лв. Въззивният съд, съобразявайки наведените във въззивните жалби оплаквания срещу фактическите констатации на първоинстанционния съд относно механизма на произшествието и поведението на участниците в него, е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и след като е кредитирал изцяло заключението на комплексната съдебна медицинска и автотехническа експертиза, е приел за установено, че: На 15.10.2020 г. около 8.30 ч. на път ІІ-49, км.0.422, между [населено място] и [населено място], в района на отклонението за фирма „Шишеджам“, се движел товарен автомобил (микробус) „Фолксваген“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Б. Р. Х. в посока от [населено място] към [населено място]. Според експертното заключение скоростта на автомобила е била около 90.36 км/ч при максимално допустима скорост 90 км/ч, а опасната зона за спиране на автомобила - около 86 м. В същото време от фирма „Шишеджам“ от път без предимство със завиване наляво към [населено място] се движел автобус „Б.“, управляван от застрахования в „ЗД Евроинс“ АД водач, който след кратко спиране след стоп линията навлязъл в зоната на кръстовището със скорост около 23.96 км/ч. Към момента, когато автобусът навлязъл на пътя с предимство, товарният автомобил се намирал на 27 м. отстояние и водачът Х. предприел промяна на направлението на движение със завиване на волана вляво. Последвал удар между челната част на микробуса и челната лява част на автобуса, вследствие на което била причинена смърт на водача Б. Х.. В протокола за оглед, изготвен с начален час 9.28 ч., е отразено, че в деня на инцидента времето е било облачно, с наличие на лека мъгла и леко влажна пътна настилка. Съобразно данните от „Метеорологична обсерватория Търговище“, на 15.10.2020 г. е била регистрирана силна мокреща мъгла, продължила от сутринта до 10.20 ч., обуславяща видимост по-малка от 50 м. (съгласно критериите за метеорологични наблюдения, на които са се позовали вещите лица). Въззивният съд е възприел становището в експертното заключение, че при конкретните условия на пътя водачът Б. Х. не е имал техническа възможност да предотврати произшествието, тъй като в момента, в който автобусът е бил на стоп линията, той се е намирал на отстояние 55.2 м., а водачът на автобуса е могъл и е бил длъжен да съобрази приближаващия се по пътя с предимство автомобил и да го пропусне да премине; Технически правилно би било водачът на автобуса да се убеди, че пътят е свободен, и след двукратно спиране (първо на стоп линията и после около дясната граница на платното за движение) да предприеме пресичане на дясната пътна лента, като при второто спиране той би забелязал приближаващия микробус, независимо от мъглата, тъй като разстоянието между превозните средства би намаляло под 50 м. Въз основа на така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е направил извод, че водачът на автобуса е нарушил правилата за движение по чл.25, ал.1 ЗДвП като е предприел маневра на пътя, без да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, както и да извърши маневрата след съобразяване с тяхното положение, посока и скорост на движение. Съдът е акцентирал върху влошените атмосферни условия и е посочил, че с оглед намалената видимост те са изисквали особена бдителност от страна на водача на автобуса при включване в движението по главния път. Изложил е и съображения за извършено нарушение на чл.50, ал.1 ЗДвП от водача на автобуса, който не е пропуснал движещия се по път с предимство микробус „Фолксваген“. В съответствие с така направените изводи въззивният съд е приел, че е установено наличието на виновно и противоправно поведение на водача на автобуса, причинило вредоносния резултат. Въззивният съд е преценил като неоснователно поддържаното от ответника - застраховател възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на произшествието и на вредите от починалия водач Б. Х.. Позовавайки се на констатациите в експертното заключение, съдът е приел, че Х. също е нарушил правилата за движение и конкретно - чл.20, ал.2 ЗДвП, тъй като макар да е управлявал автомобила си с разрешена скорост от 90 км/ч, тази скорост е била несъобразена с конкретната пътна и атмосферна обстановка - мокър асфалт и мъгла, обуславяща видимост под 50 м., при опасна зона за спиране 86 м. Независимо от извода за извършено нарушение, въззивният съд е отрекъл наличието на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД с мотив, че по делото не е установено изборът на по-ниска скорост да е могъл да предотврати удара или да осуети настъпването на смъртта на Б. Х.. Като аргумент за отричане на приноса е изтъкнато и това, че след като при навлизане на автобуса на пътя с предимство управляваният от Х. автомобил се е намирал само на около 27 м. от мястото на удара, пътното произшествие би било непредотвратимо във всички случаи, а възможните последствия почиват на предположения. Отбелязано е също, че не са събрани доказателства, които да водят до еднозначен извод, че при съобразено с пътните условия поведение на загиналия водач вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, и да опровергават заключението на експертизата, според което основната причина за произшествието е поведението на водача на автобуса. За основателни въззивният съд е приел оплакванията във въззивната жалба на ищцата за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. След преценка на свидетелските показания, относими към релевантните за приложението на чл.52 ЗЗД факти (че Б. Х. е единствен син на ищцата М. М., която го е отгледала сама след развода с неговия баща, че между майката и сина е съществувала силна привързаност, че ищцата заминала да работи в чужбина, за да подпомага сина си финансово и при редовните си идвания в България била неотлъчно с него и със семейството му, че внезапната смърт на Б. на възраст 25 г. довела ищцата до „опустошителна мъка и отчаяние“, като тя се превърнала „в развалина“ и нищо не било в състояние да я успокои), въззивният съд се е произнесъл, че с оглед задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД ще бъде удовлетворено с присъждане на обезщетение от 180 000 лв., което съответства и на икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на вредите. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК на постановеното от въззивния съд решение. Въз основа на мотивите към решението, от които според константната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да се изхожда при преценката за очевидна неправилност, касационната инстанция не констатира нито тежко нарушение на материалния и/или процесуалния закон, нито явна необоснованост на изводите на въззивния съд, обусловили постановения с решението правен резултат. Доводите на касатора, че въззивният съд е тълкувал и приложил неправилно разпоредбата на чл.50, ал.1 ЗДвП и е направил противоречиви изводи относно механизма на произшествието, са относими към основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК (които подлежат на проверка само по реда на чл.290 ГПК), поради което не могат да предпоставят допускане на решението до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Първият въпрос в изложението, с който е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, има теоретичен характер и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за изхода по делото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Аргументите, с които касаторът е обяснил значимостта на въпроса за крайния изход на делото, разкриват несъгласие с извода на въззивния съд за установена от доказателствата противоправност и за вина в поведението на застрахования от дружеството - касатор водач на автобус, съставляващи основание за ангажиране на деликтната му отговорност по чл.45 ЗЗД за причинените на ищцата неимуществени вреди. Според цитираното тълкувателно решение, в производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното въззивно решение; Въпросите, които имат значение за правилността на решението, за преценката на доказателствата и за възприемане на фактическата обстановка от страна на въззивния съд, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Поради изложеното и доколкото поставеният въпрос е насочен към проверка на правилността на въззивното решение, касационно обжалване по повод на него не следва да се допуска. Вторият въпрос от изложението - относно прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ, и третият въпрос - относно предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане по чл.51, ал.2 ЗЗД и начина на определяне на приноса на пострадалия, отговарят на въведеното в чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за достъп до касационно обжалване. Въпросите са включени в спорния предмет на делото и разрешаването им от въззивния съд е обусловило уважаването в пълен размер на предявения срещу дружеството - касатор пряк иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ. Основателни са доводите на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС, част от която е цитирана в изложението, с което е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка за достъп до касационно обжалване. Предвид констатираното противоречие, въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените два въпроса. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,