Определение № 2616 от 11.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 556/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от В. С. В., чрез адв. А.М. срещу решение №5737 от 09.11.2023г., постановено по в.гр.д. №10677/2022г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №20045830 от 04.07.2022г., постановено по гр.д. №50534/2020г. по описа на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от В. С. В. против „Фронтекс Интернешънъл“ АД, [населено място] отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.439 ГПК за признаване за установено между страните, че за ответника не съществува право на вземане срещу ищеца за сумата 15 544.69 лева- главница за периода 25.09.2010г.-29.11.2011г. по договор за кредит, сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД, сумата 1 866.12 лева- договорна лихва за периода 25.09.2010г.-29.11.2011г., сумата 317.24 лева- изискуема наказателна лихва за периода 25.09.2010г.-08.12.2011г., сумата 465.90 лева- изискуема лихва съгласно чл.1 от анекс №1 от 23.12.2009г. за периода 25.12.2009г.-25.02.2010г. и разноски по делото в размер на 363.88 лева- държавна такса и 613 лева- юриск.възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист от 20.12.2011г. по ч.гр.д. №55223/2011г. по описа на СРС, 35 състав и въз основа на който е образувано изп.дело №20128410401626 по описа на ЧСИ Н. М., рег. №841 в КЧСИ. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно- постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, поради което следва да се отмени и да се постанови ново за уважаване на предявените искове. Касаторът поддържа, че изводът на въззивния съд, че процесните вземания не са погасени по давност е незаконосъобразно. Поддържа, че всички изпълнителни действия, предприети след прекратяването на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, са незаконосъобразни и нямат за последица прекъсване на давностния срок. В случая последното валидно изпълнително действие по събиране на вземанията е било на 21.08.2015г., изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона поради непредприемане на валидни изпълнителни действия в продължение на повече от 2 години, като вземанията- предмет на принудителното изпълнение са се погасили по давност. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационният жалбоподател поставя правни въпроси, за които счита, че са значими за изхода на спора: „1. Настъпила ли е перемпция при бездействия от страна на кредитора повече от две години и изпълнителното производство следва ли да бъде прекратено, съобразно разпоредбата на чл.433 ал.1 т.8 ГПК?; 2. Законосъобразно ли е решението постановено в противоречие на тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС и каква е възможността за атакуване на такова решение при хипотезата, че стойността е под 5000 лв.?; 3. След изтичането на бездействие от страна на взискателя повече от две години и подаването на молба от негова страна санира ли срока?“, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС- ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът „Фронтекс Интернешънъл“ АД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Счита, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на обжалваното решение, а ако бъде допуснато- следва да бъде оставено в сила като правилно. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени отрицателните установителни искове с правно основание чл.439 ГПК, въззивният съд намира, че не е изтекъл 5-годишният погасителен давностен срок по отношение на процесните вземания. Решаващият съдебен състав приема за установено, че въз основа на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, постановена по ч.гр.д. № 55223/2011г. по описа на СРС, на 20.12.2011г. е издаден изпълнителен лист за процесните суми; въз основа на този изпълнителен лист на 03.02.2012г. е образувано изпълнително дело срещу длъжника В. В., като в периода 2012г.-13.04.2020г. са извършвани множество изпълнителни действия. Като се позовава на постановките на ППВС №3 от 18.11.1980г., съгласно което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното изпълнение на вземането, съдът счита, че в случая 5-годишният давностен срок за вземанията е започнал да тече на 26.06.2015г., както е разяснено с Тълкувателно решение №3 от 28.03.2023г. по т.д. №3/2020г. на ОСГТК на ВКС. За да стигне до крайния извод, че давностният срок за вземанията срещу ищеца не е изтекъл, въззивният състав приема, че в хода на изпълнителното производство са предприети множество изпълнителни действия, прекъсващи давността, като се мотивира с разясненията в т.10 от ТР №2/2013 от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Приема, че давността е била прекъсната с налагане на запор върху банкова сметка на ищеца- длъжник в „Уникредит Булбанк“ АД със запорното съобщение, получено на 07.08.2017г., както и с постъпването на всяка сума по сметка на частния съдебен изпълнител в резултат на наложените запори върху трудово възнаграждение и на банкова сметка - на 25.02.2014г.; 25.03.2014г.; 30.04.2014г.; 30.05.2014г.; 09.07.2014г.; 31.07.2014г.; 17.09.2014г.; 21.11.2014г.; 21.08.2015г. и 13.04.2020г., които плащания са отбелязани върху изпълнителния лист. Въззивният съд намира за неоснователно възражението, че изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК на 17.09.2014г. /посочена в исковата молба/ или на 21.08.2017г. /посочена във въззивната жалба/, тъй като в периода от 06.02.2012г., когато е наложен запор на трудово възнаграждение на ищеца до 21.08.2015г., когато е постъпила последната сума по сметката на ЧСИ, непредприемането на действия от страна на взискателя не води до перемпция. Излага мотиви, че двугодишният срок за перемпцията започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение, т.е. осъществяването на всички способи е приключило /успешно или безуспешно/ или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря. Перемпция не настъпва в хипотезата, когато в продължение на две години взискателят не е поискал нов изпълнителен способ, ако през този период се е осъществявал поисканият от него предходен изпълнителен способ. Бездействието на кредитора настъпва от първия момент, в който не се осъществява изпълнение /доброволно или принудително/ и следователно, докато конкретен изпълнителен способ се прилага и кредиторът получава изпълнение, той не е задължен отново да прояви активно поведение, защото изпълнителният процес осъществява своето предназначение - удовлетворяване на вземането. Съдът счита, че в процесния случай двугодишният срок е започнал да тече от 21.08.2015г., като преди изтичането му- на 26.01.2017г. е депозирана молба от ответното дружество- взискател, с която е поискано извършването на конкретни изпълнителни действия по изпълнителното дело срещу ищеца- длъжник – запор на трудово възнаграждение, опис на движими вещи, а на 13.07.2017г. с нова молба взискателят е направил нови искания за предприемане на изпълнителни действия - налагане на запор на банкови сметки. На 07.08.2017г. е наложен запор на банкова сметка в „Уникредит Булбанк“ АД, а преди изтичане на 2-годишния срок – на 07.08.2019г. взискателят е подал нова молба с конкретни искания за извършване на изпълнителни действия, на 13.04.2020г. по сметката на ЧСИ е постъпила сума в размер на 2 023.51 лева в резултат на наложения запор. С оглед изложеното решаващият състав намира, че не е настъпило прекратяване на изпълнителното производство по реда на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, а към датата на подаване на исковата молба /19.10.2020г./ не е изтекъл и 5-годишният давностен срок, считано от 13.04.2020г., поради което предявените искове са неоснователни. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не са обусловили изводите на въззивния съд, респективно не са от значение за изхода на спора. Първият и третият не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви, а вторият е теоретичен и не отговаря на фактите по делото. Решаващият съдебен състав е отхвърлил предявените искове с правно основание чл.439 ГПК, като е изложил подробни мотиви, че 5-годишният давностен срок, започнал да тече на 26.06.2015г. е прекъсван многократно в хода на изпълнителното производство чрез различни изпълнителни действия, последното на 13.04.2020г.– частично погасяване на задълженията на длъжника чрез превод от запорираната му банкова сметка по сметка на ЧСИ. Съдът е отхвърлил възражението, че изпълнителното дело е било прекратено поради перемпция, като е счел, че няма бездействие на взискателя в продължение на повече от 2 години по смисъла на чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Въззивният състав е изложил аргументи, че не е налице хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК - бездействие на взискателя в продължение на 2 години, водещо до прекратяване на изпълнителното производство, когато през този период по изпълнителното дело се реализира предходен посочен от взискателя изпълнителен способ и периодично постъпват суми за погасяване на задълженията на длъжника /преводи от запорираните му по искане на взискателя банкова сметка и трудово възнаграждение/. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че поставените въпроси /първи и трети/ не са съобразени с решаващите изводи на въззивния съд и не са обусловили отхвърлянето на исковете. Следва да се отбележи, че с ТР №2/2023 от 04.07.2024г. по т.д. №2/2023г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че погасителната давност се прекъсва от всяко изпълнително действие, включително и извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Вторият въпрос е твърде общ и теоретичен, като съдържа в себе си и твърдението, че цената на иска е под 5 000 лева, което не отговаря на предявените искови претенции. С оглед изложеното, ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора на ответника в касационното производство следва да се присъдят разноски в размер на 150 лева- юриск.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд