Определение № 1147 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 253/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Х. М., чрез пълномощника ѝ адв. П. М., срещу определение № 326 от 19.07.2023 г. по въззивно ч. гр. д. № 259/2023 г. на Бургаския апелативен съд. С оспорвания съдебен акт е оставена без уважение жалбата на касаторката против определение № 3109 от 12.12.2022 г. по гр. д. № 2278/2020 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е отказано освобождаване на М. М. от внасяне на държавна такса за разглеждане на делото в размер на 1 965.04 лв. – същото образувано по предявен отрицателен установителен иск по реда на чл. 439 ГПК, за признаване за установено спрямо банка „ДСК“, че ищцата не дължи сумите по издаден изпълнителен лист въз основа на договор за банков кредит от 27.05.2008 г. Според констатациите на въззивния съдебен състав, с разпореждане № 3752 от 07.11.2022 г. окръжният съд е указал на ищцата да внесе съответната държавна такса, определена от касационната инстанция по повод процедура по молба за освобождаване от държавна такса, приключила окончателно с определение № 4152 от 25.10.2022 г. по ч. гр. д. № 3763/ 2022 г., постановено от състав на IV г. о. на ВКС. Вместо изпълнение на указанията на съда, последвала нова молба от 09.12.2022 г. с ново искане за освобождаване от държавна такса, придружена с декларация по чл. 83 ГПК. В нея изрично било посочено, че промяна в обстоятелствата и имущественото състояние на ищцата не е налице, но произнасянето на ВКС водело до отказ от достъп до съд. Окръжният съд отново е анализирал представената декларация, положил е усилия сам да установи какво е имущественото състояние на ищцата, но е констатирал след проверка, че тя продължава да има участие в две търговски дружества, едното от които според ТРРЮЛНЦ е действащо. В декларацията било посочено получаването на издръжка от близки роднини без обаче да е назован конкретен източник и месечен размер на издръжката. Съобразявайки тези данни, апелативният съд е намерил за необходимо да се позове на установения в чл. 3 ГПК принцип за добросъвестно упражняване на процесуалните права от участниците в съдебни производства. Приел е, че в настоящия случай на практика се цели един недопустим правен резултат, а именно ревизиране на акта на ВКС, който е разгледал идентично искане и се е произнесъл на 25.10.2022 г. – само около месец и половина преди сезирането на окръжния съд с повторна молба по чл.83 ГПК. В тази връзка въззивният съдебен състав акцентира върху изричното изявление на самия процесуален представител на молителката в смисъл,че няма изменение в обстоятелствата от значение за приложение на института по чл. 83 ГПК.Приел е, че повторното искане за освобождаване от задължение за внасяне на държавната така, отправено до съда непосредствено след приключване на процедурата с окончателен акт на ВКС,не представлява добросъвестно упражняване на процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК. То сезира съдебната институция да извърши нещо, което вече е сторено по делото, въпреки изричното изявление от страната, че няма промяна в обстоятелствата Това следвало да бъде разбирано като липса на основание за приемане на изводи, различни от вече направените пред последната съдебна инстанция. След извършена проверка на материалите по делото, настоящият съдебен състав констатира, че в същината си изложените в настоящата частна жалба оплаквания от касаторката преповтарят релевираните по приключилото ч. гр. д. № 3763/2022 г. по описа на IV г. о. на ВКС. В изложение към жалбата същата заявява становище, че въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са поставени многобройни правни въпроси, дословно припокриващи се с повдигнатите за разглеждане в предходната жалба пред ВКС в частта им досежно преценката, която следва да извърши съдът при направено от страна искане за освобождаване от заплащане на държавна такса при условията на чл. 83, ал. 2 ГПК. В допълнение се поставят и въпросите за порочността на съдебния акт, постановен от съдебен състав, за който са били налице основания за отвод; респективно относно реда, по който се определя цената на иска по чл. 439 ГПК. Въпросите са обобщени и конкретизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията ѝ по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. При преценката си по чл. 288 ГПК, ВКС, състав на III г. о. намира жалбата за процесуално допустима, като редовна и подадена срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, в законоустановения срок и от процесуално легитимирана страна. Изложените към нея съображения не обосновават предпоставки за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК. Не се констатира наличие на нарушения, които да обуславят вероятностен извод за нищожността или недопустимостта на оспорваното въззивно определение. Същото е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда.Определението е и процесуално допустимо като постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на жалба, съобразно очертания обхват на проверката и след обсъждане на релевираните оплаквания и доводи. Въззивното определение не е и „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. От съдържанието на мотивите към него не се разкриват пороци, които да водят до извод за приложение на закона в неговия противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, на императивна материалноправна норма или на основополагащи за производството процесуални правила. Напротив, решаващите съображения по основателността на молбата с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК са съобразени с трайно възприетото в съдебната практика разбиране, че при постановен отказ на съда да освободи страната от плащане на такси и разноски по делото, който е влязъл в сила, същата страна може да подаде нова молба по чл. 83, ал. 2 ГПК до същия съд или до по-горна инстанция, в зависимост от стадия, в който се развива делото, само при промяна в обстоятелствата – така т. 12 от ТР № 6 от 06.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 272 от 19.06.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1724/ 2019 г., ІІІ г. о., определение № 258 от 06.07.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 775/2020 г., ІІ т. о. и др. След като в повторната молба не се твърди да е настъпила промяна в обстоятелствата, относими към преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК,то въпросът за дължимостта на държавната такса и разноски не може да бъде преразглеждан. Поради това не се обосновава тезата за противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите относно преценката, която следва да извърши съдът при направено от страна искане за освобождаване от заплащане на държавна такса при условията на чл. 83, ал. 2 ГПК. При наличието на установена и последователна съдебна практика на ВКС, не се обосновава и критерия в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и по въпроса за отвод при предпоставките на чл.22, ал.1 т.6 ГПК,като страната не посочва конкретни основания,изтъква отмяна на съдебен акт на същия съдебен състав като незаконосъобразен/в случая съдебен състав по делото на първа инстанция/ .Поначало участието на съдия,за когото са налице предпоставките за отвод, не винаги обосновава порок на съдебното решение ,като основание за касационното му обжалване поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствено правило,чл. 281, т. 3 ГПК.Отказът да бъде приет отвод във всеки конкретен случай следва да се преценява съобразно процесуалното поведение на съда в производството спрямо съответната страна - решение № 505 от 16.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1590/2010 г., IV г. о. и решение № 120 от 13.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1333/2010 г., III г. о. ,т. е. преценката е по същество на спора и не налага тълкуване на закона по правен въпрос. Несъстоятелни са и доводите за погрешно определяне на дължимата по исковете с правно основание чл. 439 ГПК държавна такса, която според жалбоподателката не следвало да се изчислява пропорционално на цената на иска, а била във фиксиран размер от 50 лв. Изтъкнатото определение № 433 от 18.10.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1651/2016 г., I т. о. Не подкрепя тезата на защитата ,в него е прието, че предметът на делото /по чл. 439 ГПК/ е оценяем, като размерът на цената на иска се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК – от размера на вземането, чиято дължимост се иска да бъде отречена. Ето защо, основания за допускане на касационен контрол не могат да бъдат обосновани и по така поставения въпрос. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.,