Определение № 60358 от 11.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1899/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. С. С. и А. Г. Ш. против решение №2520 от 18.11.2019г., и допълнително решение №881 от 22.04.2020г. по гр.д. 968/2019г. на Софийски апелативен съд. Против решението за допълване е подадена самостоятелна касационна жалба, а основанията по чл.280 ГПК са изложени общо по двете жалби. Ответникът по касация –ЗД „ Бул инс“, [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощника си – адв.П. К. са поддържали основания по чл.280,ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Направени са кратки оплаквания за неправилност на решението, с оглед постановения от съда резултат, така квалифицирани и от страната. Под надслов- „ По правилното приложение на принципа за справедливост“, отново са направени оплаквания за неправилност на изводите на състава, с оглед конкретната фактическа обстановка. Страната е заявила, че съдът неправилно е приложил материалния закон. Като значим за делото материалноправен въпрос е формулирано – „ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение, съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка“ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия“ и обобщаващия въпрос – „Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя“. Последният въпрос е доразвит с няколко подвъпроса, свързани, с критериите, по които следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди. Накрая е обобщено, че тъй като съдът не е извършил тази преценка, решението било постановено в противоречие с изброени решения на ВКС и ППВС №4/68г..В тази връзка са поставени и няколко уточняващи въпроса, все свързани с определяне на критериите, по които съдът следва да определи размера на обезщетението, като под № 8/ е поставен въпроса: „ Представлява ли поставяне при дискриминационен режим на ищците по настоящето дело, като по претенция за компенсация на морални вреди съдът приема, че им се полагат по-ниски обезщетения от обичайно присъжданите такива, поради спазване на траурни обичаи характерни за турската малцинствена група…“Развити са подробни оплаквания за неправилност на изводите на съда в тази връзка отново обосновани с разбирането на страната по приложение критериите за справедливост, като е подкрепила своите оплаквания с изброяване на съдебна практика и е поддържала, че при изброените решения, съдилищата били определили различен размер на обезщетенията. Повторен е отново общият въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД и също така са изброени съдебни актове, за които е твърдяно, че съдържат разрешения, от които съдът се е отклонил с оглед постановения по тях размер на обезщетенията.Страната е изложила и подробни доводи за неправилност на решението, с оглед развитото й оплакване,че съдът неправилно е приел съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат в размер на 50%. В тази връзка, страната е формулирала като процесуалноправен въпрос – „ При направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан, презюмира ли се наличието на обезопасителен колан и на работещ такъв за процесното МПС и ако не, чия е доказателствената тежест …“ и материалноправен въпрос – „ При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на участие на всеки от участниците в ПТП и с оглед на това да определя и размера на съпричиняване … „Поставени са и въпроси свързани с предпоставките за приемане на съпричиняване, развити извън контекста на конкретния случай и доказването по спора, изцяло с оглед пространни оплаквания за неправилност на решението, свързани с твърдението, че приносът на пострадалия трябва да е конкретен. Заявено е, че съдът не е взел предвид това, поради което е постановил решението си в противоречие с изброени общо съдебни актове на ВКС. Такива оплаквания и въпроси са поставени и с оглед непоставяне на обезопасителен колан, както и във връзка с наличие на причинно следствена връзка между ПТП и поведението на пострадалия. Отново е изброена съдебна практика. Изложени са и доводи за неправилност на решението – така конкретизирани и от касаторите, свързани с недопускане на доказателства за установяване механизма на ПТП пред първата инстанция и недопускане на повторно заключение. Страната е посочила, че решението било неправилно и в частта за лихвите и във връзка с решението по чл.250 ГПК, като е развито пространно оплакване относно това, че не били присъдени лихви, тъй като съдът не допуснал уточнение за тази претенция в хода на производството така е формулиран въпрос – „ Има ли ограничения за това искане или то маже да се заявява във всяко положение на делото… като се има предвид, че законната лихва се изчислява едва в изпълнителния процес…“Поставени са въпроси и относно началния момент на дължимост на законната лихва – „ Приложима ли е нормата на чл.429,ал.3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване на застрахования … „ Този въпрос, страната е изяснила с разбирането си, че било необходимо да се определи правилно момента на начална дължимост на лихвата,тъй като съдилищата тълкували разпоредбата по „новия КЗ“ по различен начин. Страната е посочила още, че съобразно приложението на принципа на справедливост било налице и основание по чл.280, ал.2 ГПК. Изложени са лаконични оплаквания за несъответствие, според касаторите, на фактическите изводи на съда и установените по делото факти. Други доводи не са развити. Касаторите не обосновават довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените въпроси свързани с критериите за определяне размера на обезщетенията по смисъла на чл.52 ЗЗД са основани на твърдения на страната и нейни оплаквания, които не съответстват на мотивите на съда, който е развил изрично, съобразно установеното по спора, решаващи мотиви, свързани с начина на формиране на конкретния размер обезщетения. Съдът, при така установеното доказване на претенциите е приел, че ищецът е активно легитимиран да получи обезщетение, тъй като между него и пострадалия е създадена връзка наподобяваща семейната, но и съобразно именно свидетелските показания / доколкото други доказателства в тази насока не са ангажирани от касаторите в хода на производството/ съдът също е направил извод, че акцентът на тези показания определя обхвата на вредата най-вече като изводим от нарушеното материално благосъстояние на ищците със смъртта на пострадалия, тъй като същият макар и те да са били пълнолетни и трудоспособни е осигурявал прехраната им. Разглеждал е детайлно всичко, което страната е счела като доказващо търпяната неимуществена вреда, които са се свеждали освен до икономическата зависимост на ищците от пострадалия и до това, че свидетелите са заявили, че те спазвали траурните ритуали. Разглеждайки тези показания съдът е приел за недоказано, че това спазване на ритуалите е израз на мъката от загубата на любим човек, или е просто следване на установените в общността традиции. Несъгласието с тези мотиви не обосновава, нито извод за наличие на общо основание при така поставените множество въпроси, нито установява необоснованите правно твърдения за отклоняване от константна съдебна практика. А още по-малко се извежда и правно несъстоятелния довод за дискриминационно отношение към ищците, поради констатации основани на оскъдното доказване на вредата, тъй като недоказването на вредите в твърдяния обем, не може да се третира нито като дискриминация, нито като неправилност, доколкото липсата му е свързана изцяло с процесуалните пропуски на страната, а не на съда. Касаторите са пояснили общо поставените си въпроси относно критериите за определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД, като са въвеждали различни критерии, по които самите те не са поддържали да са ангажирали конкретни специфични доказателства, за да бъдат същите изрично съобразени от възивният съд, който е мотивирал разбирането си за размерите на обезщетенията, като е съобразил данните по делото, подробно е изяснил липсата на доказване на твърденията за претендирания размер на претърпените неимуществени вреди в каквато връзка множеството въпроси всъщност съставляват оплакване за несъгласие с изводите на съда относно определяне на обезщетенията, а не правно обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване. Или, така поставени и обосновани тези въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Дори, обаче и да бъде изведен релевантен правен въпрос, тъй като основното съдържание на въпросите, свързано с определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане, то и в тази връзка страната го е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, както вече бе посочено, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалите, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетенията, като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, ц итираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, сочено от страната, по общия въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД, то касаторите следва да сочат доводи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Основанието е въведено чрез посочване на текста и то след като е поддържано и с цитирана практика във вр. с основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, наличието, на което изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на поставените въпроси относно съпричиняването на вредоносния резултат, следва да се има предвид вече изложеното във връзка с това, че общите оплаквания за неправилност на акта не могат да обосноват наличие на предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените въпроси не са съобразени с установените по делото факти. Така например изслушаната комплексна експертиза изрично съдържа установеност на това, че процесния автомобил фабрично е оборудван с предпазни колани на трите задни седалки, изяснено е с даденото от експертите заключение, че пострадалият при поставен колан е могъл да избегне леталния изход. Именно това заключение, неопровергано от страната, нито чрез изрични доказателства, нито чрез доказване за липса на колани в конкретния автомобил, след като фабрично е следвало да бъдат налице, води до извод, че поставените въпроси не обосновават извод за наличие на общо основание, като несъобразени с фактите по делото и с решаващите мотиви на въззивния съд, който освен това е и намалил процента на съпричиняване, определен от първостепенния съд. Или така поставени тези въпроси водят до извод за липса на установена релевантност по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са изцяло в контекста на оплакванията на страната за неправилност на изводите на състава, неподкрепени с данните по делото и изведени от нейното разбиране за това, че съдът независимо от доказателствата е следвало да удовлетвори искането й за присъждане на обезщетения, без съобразяване поведението на пострадалия. Или, и в този случай страната не установява наличие на общо основание, а и не излага конкретни доводи по допълнителния критерий, като се е задоволила общо да изброи съдебни актове без да обоснове конкретно противоречие на правни изводи по така поставените от нея въпроси. Не обосновава довод за допускане на акта до касационно обжалване и общо развитото оплакване, че възивният съд не е съобразил направените пред него искания за нова експертиза. Първостепенният съд е изслушал комплексна експертиза – медицинска и автотехническа, приета с протоколно определение от 10.04.2018г. от първостепенния съд. На искането за повторна експертиза, обосновано от защитата на ищците, с това, че било от изключително значение да се установи моментната скорост на автомобила, съдът е отчел, че на тези въпроси е отговорено точно и ясно, освен това е налице и влязла в сила присъда, като в наказателното производство е установен и механизма на осъщественото ПТП, изследван и от назначените от съда експерти, като вещите лица са отговорили на всички въпроси поставени от страните. Така въззивният съд, съобразявайки липсата на допуснати нарушения от страна на първостепенния съд по изслушване и приемане на експертизата е отказал повторно назначаване и изслушване на такава експертиза. При тези фактически данни, поставеният въпрос не е релевантен, като несъобразен с процедирането на съдилищата и императива на чл.266 ГПК. По въпроса за законната лихва доколкото от общото и вътрешно противоречиво изложение на страната може да бъде изведено недоволство от постановеното допълнително решение, с което е отказано допълване на решението в частта за лихвата с прибавяне на нови лихви за друг период по реда на чл.250 ГПК, са поставени няколко въпроса, несвързани с установените факти по спора и тяхното процесуално значение. С исковата молба ищците са претендирали законна лихва върху обезщетенията, считано от 23.03.2017г., която дата са определили като дата, на която „изтичал срока за произнасяне на „Бул инс“ по заведената претенция“. Сезираният първоинстанционен съд е разгледал така въведената ясна претенция, като е приел за доказана хипотезата на чл.497,ал.1, т.2 КЗ и е уважил така поисканото, относно началния момент на присъждане на лихвата за забава на застрахователя при твърдяната начална дата – 23.03.2017г.. Последващите претенции за по-ранен момент, свързан с факти установяващи по-ранен момент на узнаване на застрахователя за дължимост на обезщетение за вреди е преценен от съдилищата като иск, различен от предявения, свързан с установяване на други факти и обстоятелства, подлежащи на доказване и очертаващ друг период на дължимост на лихви. В тази връзка поставените от страната въпроси, несъобразени с тези факти и неотчитащи, че съдилищата са се произнесли по предявения иск, така както страната го е заявила с исковата си молба са ирелевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, като неотносими към конкретния правен спор Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала, като накратко е развила доводи за несъответствие, според касаторите, на фактическите изводи на съда и установените по делото факти, без да изложи каквито и да било доводи по него, като е изразила общо и лаконично оплакване за неправилност, а не за очевидна неправилност. Или с това изложение, касаторите не обосновават извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на САС. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение