Определение № 60843 от 29.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1988/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на М. М. М. и [община] срещу решение №.260207/29.12.20 по г.д.№.743/20 на ОС Плевен – с което е потвърдено решение №.37/24.02.20 по г.д.№.425/19 на РС Никопол за признаване за установено по отношение на М. М. М. от [населено място], М. С. М. от [населено място], К. М. М. от [населено място] и [община] неистинността на данни по акт за раждане №.1/1932, съставен от Гауренската община / [община]/, че детето М. И. В. М. е родено от баща И. В. М., съпруг на П. Д. Ив.В., по мъж П. И. В. М.. Ответните страни П. Д. И., Ц. Б. М., В. Б. М., Д. И. И., Л. И. Р. оспорват жалбите. [община] не оспорва жалбата на М. М.. Окръжна прокуратура П. не взема становище. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че атакуваното решение е валидно, допустимо и правилно. Изходил е от фактическите твърдения в исковата молба. Отбелязал е, че ищците търсят установяване на неистинност на вписани в акт за раждане на М. М. обстоятелства – а именно, че посоченият в акта И. В. М. не е мъж на вписаната като майка на детето П. Д. В. и не е баща на детето. Отразил е, че правният интерес от предявяването му е изведен от факта, че ответникът М. М. се позовава на горепосочения акт за раждане на М. М. и по негова жалба срещу отказ на [община] да го впише в удостоверението за наследници на същия като негов наследник административният съд е постановил решение, с което е задължил общината да издаде удостоверение за наследници в този смисъл, което е представено от М. М. в инициирано от него производство за делба между наследниците на И. М.. Въззивната инстанция е посочила /възприемайки на практика постановките в реш.№.278/27.10.15 по г.д.№.219/15, ІV ГО/, че съгласно съдебната практика актът за раждане съставлява официален удостоверителен документ за настъпване на юридическо събитие; има материална доказателствена сила за отразените в него данни до доказване на неистинността им /чл.34 ал.2 ЗГР/, но тази сила се отнася само до това, което се е осъществило пред длъжностното лице по гражданското състояние и то го е възприело лично. В случаите, когато се оспорва истинността на вписан в акта за раждане факт, ако се касае до грешка, тя подлежи на отстраняване по реда на чл.547 ГПК, когато не подлежи на отстраняване по друг ред. Когато, обаче, се оспорват записаните в акта за раждане факти с правно значение, спорът се решава по съдебен ред – арг. от чл.38 ал.4 ЗГР, като приложимата правна норма зависи от конкретния правен спор. Разглежданият случай попада в тази хипотеза – доколкото се оспорва факт с правно значение – произхода на детето от посочения в акта за раждане баща поради липса на брак с майката и неизвършено припознаване, като чрез твърдението, че удостовереното в акта за раждане не отговаря на действителното фактическо положение, се цели да се отрече материалната доказателствена сила на документа. При тези обстоятелства е намерено, че правното основание на предявения иск е чл.124 ал.4 ГПК вр. с чл.38 ал.4 ЗГР. По същество е прието, че по делото са представени две удостоверения за наследници на И. В. М., починал на 30.06.83г.; според първото /№.У-458/27.06.01/ негови законни наследници са Р. Ф. М.-съпруга, и П. И. И., Л. И. Р. и А. И. М.-дъщери; според второто /от 24.07.18, издадено в изпълнение на решение на административен съд П. от 16.07.18 по а.д.№.251/18/ наследници са горепосочените лица – съпруга и дъщери, респективно техните наследници /ищците в производството/, както и М. И. М. - син, починал 7.04.07г. и оставил за свои наследници ответниците в първоинстанционното производство – М. С. М. - съпруга и К. М. М. и М. М. М. – синове. Същевременно, видно от представения акт за раждане на М. И. В. М., същият удостоверява раждането на незаконно родено дете от мъжки пол на 1.01.32 в [населено място], в дома на Г. К. Р. от същото село, от родители: майка П. Д. Ив.В. по мъж И. В. М., жителка на [населено място], и баща И. В. Ф.М., жител на същото село, на което дете е дадено името М. и това е първо по ред за майката; в акта е отразено, че обявяването на раждането е станало от майката, която е заявила, че детето се е родило в дома на Г.Р. от нея и съпруга й И. М.. От правна страна е прието, че актът за раждане само отразява, удостоверява произхода на едно лице от неговите родители, но не създава, нито отрича този произход. Произходът на едно лице като връзка с неговите родители се установява по предвидения в закона ред. В разглеждания случай към момента на раждането на М. И. М. приложимо право е бил Законът за лицата - в чийто чл.42 е установена законова презумпция, че мъжът на майката е бащата на детето, което е заченато през траенето на брака. Тази законова презумпция е неприложима в случая, тъй като удостовереният с акта за раждане факт - че майката П. В. е била в брак с бащата И. В. М. – се опровергава от събраните доказателства. Видно от приложеното свидетелство за венчане и акт за женитба, на 8.11.31 И. В. М. е встъпил в брак с Р. Ф., като и за двамата съпрузи този брак е първи. По делото е приложен и акт №.16 за женитба на П. Д. Ив. В. и Г. К. Р.Р. на 28.02.32 – в който е отразено, че този брак е първи по ред за съпругата; същевременно в актовете за сключен граждански брак в [населено място] и [населено място] в периода 1927-1931 няма данни за сключен брак между И. В. М. и П. Д. В., а са налични такива, че И. М. е сключил брак с Р. Ф. – за което е съставен акт №.25/9.11.31 в [населено място]. При тези обстоятелства е намерено, че към момента на раждането на М. И. М.-1.01.32, неговата майка П. В. не е била в брак с посочения от нея като баща на детето И. В. М., а той е бил в брак с друга жена – поради което и относно произхода на детето не намира приложение законовата презумпция на приложимия Закон за лицата и в акта за раждане правилно е отразено, че детето е незаконородено /сам по себе си този факт също е в противоречие с другите вписани данни - че посоченият баща на детето е съпруг на майката/. По делото няма данни незаконороденото дете М. да е било припознато от И. В. М. по реда на действащия тогава Закон за припознаване на незаконородени деца, за узаконяването им и за осиновяването. Доколкото припознаването е едностранно формално изявление на едно лице, че дадено лице произхожда от него, в случая такова е направено само от майката, но не и от посочения от нея баща. Дори да се приеме, че И. М. е биологичен баща на детето М., то същият не би могъл да припознае това дете предвид забраната на чл.2 ал.1 от горецитирания закон – който предвижда, че не могат да бъдат припознати децата, родени от лица, от които даже едно само да е било във време на зачатието женено за друго лице. Такъв е настоящия случай – предвид факта, че на 8.11.31г. И. М. е сключил брак с друга жена, различна от майката на М. М.. По изложените съображения въззивният съд е приел, че удостоверените с оспорения Акт №.1/1.01.32 за раждане на М. В. М. данни за произхода на детето от баща И. В. М. и наличието на брак между майката П. Д. В. и посочения от нея за баща И. В. М. не отговарят на действителното фактическо положение, т.е. съставляват неверни данни. При тези обстоятелства предявеният иск за оспорване истинността на документа в частта, касаеща тези данни, е намерен за основателен. Съдът се е произнесъл и по частна жалба срещу постановеното определение по разноските и го е потвърдил. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът М. М. М. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпрос “Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?“ и излага твърдения за недопустимост на въззивното решение. /т.19, ТР 1/01, ОСГК, ТР 1/13, ОСГТК, реш.№.33/2.05.19 по г.д.№.1787/18, ІV ГО, реш.№.192/29.01.18 по т.д.№.44/17, І ТО, реш.№.51/ 16.04.15 по г.д.№.5299/14, І ГО/. Касаторът [община] се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. По изведения от касатора М.М. въпрос е формирана трайна и безпротиворечива задължителна практика, в това число цитираната. Съгласно същата непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 от ГПК, да прецени правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, да обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти - като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, както и доводите и възраженията на страните от значение за решението. Въззивната инстанция е обсъдила релевантните факти, доказателства и доводи на страните, които са от значение за изхода на спора. В случая се оспорва акт за раждане, който засяга правата на трети лица, породеният спор се разглежда по исков ред с иск, предявен срещу лицата, които се ползват от акта /евентуално решение на административен съд във връзка с отказ да се издаде удостоверение за наследници въз основа на този акт за раждане е постановено в административно производство и без участието на ищците и не ги обвързва, респективно последващо издадено удостоверение за раждане въз основа на акта за раждане не препятства надлежното оспорване на последния по съдебен ред/, и съдът е разгледал фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба и молбите за уточняването й. Налице е и отделно произнасяне по частната жалба срещу първоинстанционното решение в частта за разноските – което има характер на определение със съответен ред за оспорване. Предвид изложеното и доколкото е налице формирана задължителна практика по поставения въпрос, която е съобразена, не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Касаторът [община] се позовава общо на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК. Изложението му не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря дословно съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. Доколкото е налице позоваване на основанието на чл.280 ал.2 ГПК с твърдения за недопустимост и неправилност на решението, следва да се има предвид, че от една страна съдът на практика се е произнесъл по наведените в исковата молба факти и обстоятелства - които определят обема на търсената защита, редът за разглеждане е исков /чл.38 ал.4 ЗГР вр. с чл.537 ГПК/ и по делото участват всички необходими съгласно закона ответници, а от друга страна не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,