Определение № 4758 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 325/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. В. П., чрез адв. Г. Ч. и на Прокуратурата на Република България срещу решение № 178/03.11.2023г. по в.гр.д.№ 414/2023г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е присъдено на В. В. П. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т 3 ЗОДОВ от 15 000 лв.,ведно със законната лихва от 11.01.2018г.; отхвърлен е иска до пълния предявен размер от 50 000 лева, както и тези по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетения за имуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление в размер на 7684,12 лева - разлика в нетните възнаграждения за длъжностите „младши инспектор“ и „инспектор“ за периода 01.10.2015г. – 11.01.2018г., и в размер на 2446 лева - разходи за гориво от датата на заемане на длъжността „инспектор“ в РУ – Труд до подаване на исковата молба. Касаторът ищец П. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен иска му за неимуществени вреди, както и този за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 7684,12 лева, с доводи за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон. В контекста на оплакванията си, в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поставя следните въпроси: 1/ За критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка; 2/ За правилата за доказване на причинно-следствена връзка между наказателното преследване и влошеното здравословно състояние на обвиняемия, чието обезщетяване се търси по реда на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да мотивира отказа си да кредитира заключение на вещо лице по допусната по делото експертиза? 4/ Обезщетението по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ следва ли да включва репарация за вредите от нарушеното право на приключване на делото в разумен срок по чл.6 §1 от КЗПЧОС и въз основа на какви критерии следва да се извърши преценката за нарушение на това изискване на Конвенцията? 5/ Обезщетението по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ следва ли да включва репарация за вредите от нарушения на чл.5, пар.1(с) от КЗПЧОС и чл.8 от Конвенцията, последното във връзка със засягане, обусловено от използване на специални разузнавателни средства? 6/ Подлежи ли на обезщетяване по реда на чл. 2 ЗОДОВ и представлява ли имуществена вреда сумата, която лицето е пропуснало да получи като трудово възнаграждение заради отстраняване от длъжност или лишаване от възможност за кариерно развитие? 7/ Какви са правилата за доказване на причинно – следствената връзка между инициирането на наказателно производство, обусловено от него дисциплинарно производство и претърпени вреди? и 8/ За процесуалните задължения на въззивния съд за обсъди релевантните възражения и доводи на страните, както и събраните по делото доказателства, като установи самостоятелно фактическата обстановка по делото. Всички въпроси са поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а по първия алтернативно се сочи и хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът ответник Прокуратура на Р България обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя три въпроса, които настоящата инстанция обобщава до такъв за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка, като твърди, че с обжалваното решение съдът се е отклонил от формираната в техен отговор константната съдебна практика. Ищецът оспорва касационната жалба на ответника. Ответникът не е депозирал отговор на касационната жалба на ищеца. Съдът намира за допустими касационните жалби, а по исканията за допускане на касационно обжалване съобрази следното: За да уважи предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 15 000 лева, въззивният съд е взел предвид следните конкретно установени по делото обстоятелства: 1/ от една страна, свързаните с наказателното преследване – обвинението срещу ищеца е за тежко престъпление по служба, широко медийно отразено; наказателното производство е приключило в досъдебната фаза за 2 г. и 4 месеца, определени като разумен срок; ищецът е търпял мярка за неотклонение „парична гаранция“ и 2/ от друга страна, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищеца, като тук са съобразени обичайния характер на търпените неимуществени вреди (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, уронване на доброто име), интензитета им, сериозното засягане на професионалната репутация на ищеца, както и приетото след обсъждане на изслушаните по делото СМЕ, че не се доказва причинно-следствена връзка между наказателното преследване на ищеца и влошаване на психичното му и общо здравословно състояние. При тези обстоятелства въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди при превес на обстоятелствата, обосноваващи по – нисък размер, а именно: приключване на наказателното производство на досъдебната фаза в рамките на разумния срок по чл. 6§ 1 ЕКЗПЧОС; липсата на процесуална мярка, ограничаваща свободата на ищеца; обичайния характер на понесените вреди; неповлияването на професионалната сфера на ищеца от наказателното преследване, както и липсата на причинна връзка между здравословното му състояние и незаконното обвинение, над факторите, обосноваващи по – висок размер на обезщетението: характера на обвинението, което е за престъпление по служба; тежестта на предвиденото наказание; медийното отразяване на случая; накърненото добро име и професионална репутация на ищеца, което е наложило да смени работата си. Предявеният иск за сумата от 7 684. 12 лв., представляваща разликата в нетните възнаграждения за длъжностите „младши инспектор“ и „инспектор“ за периода от 01.10.2015 г. до 11.01.2018 г., е определен от въззивния съд като такъв за пропуснати ползи от незаконното обвинение. Отхвърлянето му е мотивирано от приетото от въззивната инстанция, че липсва причинно- следствена връзка между наказателното преследване и назначаването на ищеца на длъжност „инспектор“, предвид установеното в ЗМВР конкурсно начало за професионално развитие на служителите (чл. 141, т. 6), което не гарантира повишението на ищеца. Отделно е посочено, че наказателното производство не е основание за недопускане до участие в конкурса за разлика от дисциплинарното производство, както и че въпреки прекратяване на същото през февруари 2016 г. ищецът не е подавал документи за участие в откритите конкурси за повишение. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора ищец четвърти и осми въпроси – дали обезщетението по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ следва да включва репарация за вредите от нарушеното право на приключване на делото в разумен срок по чл. 6 §1 от КЗПЧОС и въз основа на какви критерии следва да се извърши преценката за нарушение на това изискване на Конвенцията, както и за задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и относимите за тях доказателства - са обуславящи крайните изводи на въззивния съд по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, доколкото в исковата молба (т.36) ищецът изрично е изтъкнал и обосновал тезата си за нарушение на чл.6 §1 от КЗПЧОС като утежняващо отговорността на ответника обстоятелство, а с въззивната си жалба (т.37 и т.38) е направил изрично оплакване срещу липсата на мотиви по този въпрос. Налице е и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, предвид, от една страна, постановките на т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и формираната в тяхно приложение константна съдебна практика, според които като инстанция по съществото на правния спор въззивният съд е длъжен в рамките на проверката по чл. 269 ГПК да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото след обсъждане на всички доказателства по делото, на доводите и възраженията на страните, а, от друга страна, разрешенията по т.1 на ТР №1/22 г. от 27.11.2023г. на ОСГК на ВКС, съгласно които увреденото лице има право на избор по кой път да търси защита на нарушеното право по чл.6, §1 ЕКЗПЧ, когато едновременно е реализиран правопораждащият фактически състав на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и на чл. 2б ЗОДОВ, а когато твърдението за „неразумен срок“ е включено в обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, съдът е длъжен в мотивите си да обсъди критериите за бавно правосъдие по чл.2б, ал.2 ЗОДОВ (фактическа и правна сложност на делото, поведение на жалбоподателя и действия на властите, довели до забавено правосъдие) и следва да посочи каква част от глобалното обезщетение за вреди от незаконно обвинение се отнася за вредите от неразумния срок на производството. Относимите към иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за имуществени вреди въпроси на касатора ищец (шести и седми) не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е отрекъл правото на ищеца на обезщетение за имуществени вреди от пропуснати ползи поради лишаване от възможност за кариерно развитие, а е счел, че не се доказва сигурното увеличаване на имуществото на ищеца в резултат от кариерно израстване, доколкото конкурсното начало, при равни други условия, не гарантира класиране на ищеца на длъжността „инспектор“. Въпросът за правилата за доказване на причинно – следствената връзка между инициирането на наказателно производство, обусловено от него дисциплинарно производство и претърпени вреди е фактически, а не правен и съдържа условие, което не е приемано от въззивната инстанция – за обусловеност на дисциплинарното производство от наказателното такова. По поставения от касатора ответник въпрос - за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка - съществува задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основана на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК ,според която понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането. Въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните разрешения на съдебната практика, като е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно приетите за конкретно установени по делото релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост и при превес на тези, налагащи по – нисък размер. Несъгласието на ответника с така определения конкретен размер е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. В обобщение, настоящият състав приема, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска за неимуществени вреди по касационната жалба на ищеца, а в частта по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от пропуснати ползи и по касационната жалба на ответника въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. Така мотивиран, съдът