Определение № 707 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2018/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „Евроинс“АД срещу решение №685/23.05.2025г. по в.гр.д.№1217/24г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение №811/13.02.2024г. по гр.д.№6866/21г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявеният от Н. М. Т. срещу ЗД“Евроинс“АД иск с правно основание чл.432 КЗ – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на настъпило на 04.01.2021г. ПТП за разликата над 100 000 лв. до присъдените 200 000 лв. Искането за отмяна на въззивното решение и за отхвърляне на иска за остатъка над 100 000 лв. е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. Кадсаторът счита определения от двете инстанции размер на обезщетение за прекомерно висок, неотговарящ на критериите за справедливост и несъобразен с практиката на касационната инстанция, формирана при други сходни случаи. В писменото си изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи,че решаващият състав на СААС се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото и разрешаването им е в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно: 1.Следва ли съдът при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди да съобрази размера на минималната и средната работна заплата в страната, както и инфлационните процеси към момента на настъпване на увреждането? и 2. Следва ли съдът при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди да съобрази размера с присъждани обезщетения от ВКС по идентични случаи? Твърди се,че първият въпрос въззивният съд е разрешил в противоречи решенията по т.д.№1300/2022г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1021/2012г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№3030/2018г. на І т.о. на ВКС, т.д.№198/2017г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№3343/2013г. на ІІ т.о. на ВКС и гр.д.№60239/2016г. на ІІ г.о. на ВКС, а вторият - в противоречие с решенията по т.д.№3030/2018г. на ІІ гт.о. на ВКС и гр.д.№3921/2017г. на ІV г.о. на ВКС. Ответникът по касационната жалба Н. Т., в депозиран в законоустановения срок писмен отговор я оспорва като неоснователна. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор и от третото лице – помагач Агенция „Пътна инфраструктура“, което застава на становище за липса на предпоставки за допускане на обжалването и за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания и искания. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на апелативния съд, оглед частичното влизане в сила на решението на първоинстанционния съд в осъдителната му част за 100 000 лв., въззивният съд е приел за установени със сила на пресъдено нещо механизма на ПТП от 04.01.2021г. в което е участвала ищцата като пътник в автомобил, управляван от деликвента, факта,че отговорността на последния е била застрахована при ответника и причинените на ищцата телесни увреждания. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза въззивният съд е намерил за доказано, че като последица от претърпяното ПТП ищцата е получила травматични увреждания, изразяващи се в открита конквасация /размачкване/ на кожата, мускулите, съдовете, нервите и костите на дясната предмишница, представляващо едно от най-тежките в ортопедията увреждания, и диафизарна фрактура на дясната раменна кост, водещи до постоянно разстройство на здравето и трайно затруднение на движенията на десния крайник за срок по-дълъг от 30 дни; че за тези травматични увреждания на ищцата е било проведено по спешност болнично лечение, където тя е постъпила трудно контактна и в извънредно тежко състояние - със силни болки, обилно кръвотечение, невъзможност да движи десния горен крайник и да захваща предмети с ръката, като първоначално е било обсъждано и извършването на ампутация на крайника; че е било проведено оперативно лечение под обща анестезия с открито наместване на счупената дясна раменна кост и стабилизиране на фрактурата с интрамедуларен пирон и извършена ревизия на размачканата предмишница, при която били установени липси на част от костите на дясната предмишница, липси на част от флексорните и екстензорните сухожилия, липса на нервус медианус и травматично прекъсната радиална артерия, като били отстранени девитализираните /мъртвите/ тъкани, поставен бил външен фиксатор за стабилизиране на фрактурите на дясната предмишница и лаваж; че след оперативното лечение ищцата е била поставена на строг постелен режим с включени различни терапии, а на следващия ден е била преведена за стационарно и специализирано оперативно лечение на ръката в друго лечебно заведение, където е било проведено болнично лечение от 05.01.2021 г. до 16.02.2021г., през което време са й били извършени още две операции, при първата от които било установено и отстранено допълнително разтрошаване на долния фрагмент на дясната лакътна кост, дефект на нервус медианус /средния нерв/ около 15 см и прекъсване на екстензорните сухожилия /сухожилията на мускулите разгъвачи/, а при втората били извършени реконструкция чрез костна пластика на дефекта на лъчевата кост с кост от таза, сваляне на външния фиксатор на предмишницата и обездвижване на фрактурата с друг тип остеосинтеза - плака и винтове, премахване на девитализираните части от флексорните сухожилия на 3 пръсти на дясната ръка, а сухожилията им транспонирани /прикачени/ към флексорния мускул на китката, както и пластика на увредените нерви и съдове. Прието е за установено от заключението,че след изписването до 07.03.2022г. лечението е продължило амбулаторно, а на посочената дата ищцата отново е постъпила за оперативно лечение до 18.03.2022г. за невропластика на нервус медианус, освобождаване на флексорните сухожилия от фиброзната тъкан и срастванията и тенопластика със сухожилие, взето от м. бицепс брахии; че лечебният и възстановителен период продължава и към момента на изготвяне на заключението - около 1 година и 6 месеца след настъпване на ПТП, като предстоят още операции, което е типично за лечението на такава тежка травма, засегнала кожа, кости, мускули, нерви и съдове; че през целия период ищцата е търпяла и продължава да търпи болки и страдания, които са били най-интензивни през първите 3 месеца непосредствено след злополуката и проведените хирургични операции и в периода, когато е трябвало да проведе начална рехабилитация на дясната раменна става и ставите на дясната предмишница, а извън тези периоди - периодични болки и страдания при преумора на десния горен крайник и най-вече при рязка промяна на климата - при студено и влажно време, налагащи да ползва повече седативни и обезболяващи средства; че през първите 4-5 месеца ищцата е ползвала чужда помощ при обслужването си поради доминантната роля на дясната й ръка; че поради общото възпаление на меките тъкани на дясната предмишница, което ту затихвало, ту се обостряло, тя е търпяла и допълнителни болки в тази зона. Прието е за установено,че към момента общото здравословно състояние на ищцата е стабилизирано; десният горен крайник е запазен от ампутация и счупената й дясна раменна кост е зараснала окончателно, но ръката й е с ограничени движения и е в състояние на трайна инвалидност - 75 % трайна неработоспособност, определена пожизнено с експертно решение; дясната й раменна става и цялата мускулатура на мишницата е в състояние на хипотрофия, като в горната част на мишницата има остатъчни белези от извършена костна операция за остеосинтезата - с дължина 4 см горе и 3 см долу; движенията на дясната раменна става е с възможности за отвеждане встрани само до 90 градуса и свиване на лакътя до 25 градуса, а разгъването й е само до 15 градуса; цялата дясна предмишница е обезобразена от размачкването на кожа, мускули, нерви и съдове и е в тежка хипотрофия, покрита с множество груби белези от травмата и извършени операции, като дясната й киткова става е без възможности за движения и пръстите на дясна ръка, въпреки проведените реконструктивни операции, също са трайно обездвижени и „стоят като протеза“ – без възможност за движение на китка и пръсти, както и за хващане на предмети с нея, ръката е в „индиферентно положение“ с изпънати пръсти и е и обезобразена, цели фрагменти от крайника са били откъснати от размачкването при ПТП. От заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза въззивният съд е приел за установено,че в пряка връзка с получените от ПТП травматични увреждания и проведеното оперативно лечение ищцата е получила тежка желязодефицитна постхеморагична анемия, при която тъканите не получават достатъчно кислород чрез кръвта и се появяват симптоми като умора, слабост, отпадналост и затруднена функция на редица органи и системно главоболие, липса на концентрация и др., тъй като най-чувствителни органи към кислороден глад са мозъка и сърцето. От показанията на разпитания в първата инстанция като свидетел фактически съжител с ищцата, чиито показания съдът е ценил с оглед процесуалното правило на чл. 172 ГПК, съдът е приел за установено допълнително и в унисон с другите данни по делото, че непосредствено след ПТП състоянието на ищцата е било изключително тежко, в ръката и имало „дупка“ по средата й и се държала само на „едно парче месо“; че по време на продължителното й болнично лечение, а и при последвалото домашно лечение, ищцата се е нуждаела от постоянни грижи за битовите си нужди, хранене и прием на медикаменти в продължение на месеци; че увреждането на дясната й ръка, която е била водеща за нея, наложило ищцата да започне да се учи да ползва лявата си ръка, като и към момента на разпита тя все още не можела да се облича и обува, а ръката й била лишена от чувствителност; че случилото се променило ищцата изключително много - станала нестабилна, сринала се, плачела, състоянието й я е отдалечило от сина им, който бил на 2г. и половина, което било изключително смазващо за нея като любвеобилна и всеотдайна майка, вече не можела да пътува в автомобил поради страха си от возене; че цялото й тяло било в белези заради вземането на нужните тъкани и кости от други части на тялото й за лечението на получените от произшествието увреждания; че вече не можела пълноценно да изпълнява задълженията си на служител, не можела да работи и с компютър. При така приетото за установено, за да разреши спорния пред въззивната инстанция въпрос за справедливия размер на дължимото обезщетение, съдът е съобразил постановките на ППВС № 4/1968г. и практиката на ВКС, като е посочил, че отчита характера и тежестта на установените с експертните заключения увреждания на здравето на ищцата, на 34г. към датата на ПТП; претърпените от нея болки и неудобства от физическо естество, присъщи на уврежданията; продължителността на болките и проведеното лечение, вкл. оперативно, за спасяване на увредената ръка; обстоятелството, че лечението и възстановяването и към момента не са приключили и, че на пострадалата предстоят още оперативни интервенции; че фактически и към момента тя се нуждае за ежедневното си функциониране от чужда помощ, поради невъзможността да борави с едната си ръка. Съдът е посочил,че отчита и обстоятелствата, при които са причинени телесните увреждания /след преобръщане на автомобила, в който пострадалата е била пътник/, негативното отражение на травмиращото събитие върху психоемоционалното й състояние, вкл. възникналия страх от возене в автомобил, загрозяването на тялото й със съответните негативни изживявания от това, както и затрудняването на отглеждането и общуването с малкия й син. Съобразил е проявяващите се спорадични болки при натоварване на крайника и при промяна на времето. Посочил е, че при определяне на дължимото обезщетение съдът отчита в пълна степен и конкретните икономически условия, а като ориентир за тях - и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Въз основа на това въззивният съд е извел, че дължимото обезщетение, което отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД, възлиза в случая на 300 000 лв. За да приеме,че няма основание за определяне на по-малък размер на справедливото обезщетение, съставът е отдал значение на това,че в случая се касае до едно от най-тежките ортопедични увреждания, за което й е призната пожизнено висок процент трайна нетрудоспособност, лекувано с поредица от реконструктивни оперативни интервенции с вземане на части от тялото на самата пострадала; че предстоят нови оперативни намеси; че постоянното и трайно ограничение на движението на водещия горен крайник е довело пострадалата до зависим от чужда помощ живот за изпълнение на ежедневни дейности; че всичко това е причинило внезапна и драстична негативна промяна в начина й на живот в млада активна работоспособна възраст, в т. ч. и при изпълнение на задълженията й на майка, както и затруднение при изпълнението на трудовите й задължения. Във връзка с оплакванията на въззивника-застраховател съдът е развил съображения,че съдебна практика по „близки случаи“ не обвързва съда при разрешаване на спора, с който е сезиран, доколкото няма задължение да мотивира извода си за дължим размер на обезщетението чрез позоваване на казуална съдебна практика, а извършва конкретна преценка на всички релевантни за определяне на търсеното от пострадалия обезщетение обстоятелства, като в случая тя е основана предимно на медико-биологичната характеристика на претърпените от ищцата в млада възраст вследствие на процесното ПТП от 2021г. телесни увреждания и особено на негативното отражение върху всички аспекти на живота й; на необратимото осакатяване на горния десен водещ крайник /ръката/, чийто функции няма изгледи да бъдат подобрени, въпреки че общото й здравословно състояние е стабилизирано. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТКВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т.т.1-3 от същия член и алинея. Първият от поставените от касатора въпроси е свързан с критериите, по които съдът определя обезщетението за неимуществени вреди от деликт, поради което изпълнява общото изискване за достъп до касационен контрол, предвидено в чл.280 ал.1 ГПК, тъй като е включен в предмета на спора и обуславя произнасянето на въззивния съд. Не е налице противоречие с цитираната от касатора практика на касационната инстанция. При мотивиране на решението си въззивният съд, съобразявайки събраните по делото доказателства, е отнесъл установените въз основа на тях обстоятелства към посочените в ППВС №4/1968г., необходими за формирането на извода му за справедлив размер на обезщетението критерии, а именно: вид, степен и брой на причинените травматични увреждания, интензитет на търпените от пострадалия болки и страдания, тяхната продължителност, вид и период на лечебния и на възстановителния процес, възраст на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Съобразил е и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната в съответствие с константната практика на касационната инстанция, приемаща, че застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий при определянето на самото обезщетение за неимуществени вреди, а са само ориентир, от значение за преценката на обективния икономически критерий. Само индиция /но не и самостоятелен критерий/ за икономическите условия е и размерът на минималната/средната работна заплата за страната, а от факта, че в съдебното решение липсва посочване на конкретния й размер към момента на настъпване на вредата, не води до извод,че той не е съобразен при определянето на справедливия размер на обезщетението, като в случая превес за преценката имат останалите критерии, с оглед спецификата на случая. Макар в решението си въззивният съд да е отказал да сподели довода на въззивника,че при определянето на размера на обезщетението съдът следва да се ръководи и от съществуваща казуална практика на ВКС относно обезщетения, присъждани при сходни случаи, с формулирания в тази връзка втори въпрос не може да бъде обоснован извод за осъществен достъп, доколкото нито пред въззивния състав, нито пред настоящата инстанция касаторът е посочил конкретен друг сходен на настоящия случай с драстично различен от определения в настоящото производство размер на обезвредата, приет за справедлив такъв. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение до касационен контрол. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение