Определение № 1258 от 19.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 555/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. П. Г. чрез назначения ѝ особен представител – адв. Е.. Г. срещу определение №8434/11.07.2023г. по гр. дело №2424/2023 год. на СГС, с което е потвърдено определение от 24.11.2022г. на СРС, с което исковото производство е прекратено и е върната исковата молба, поради липса на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за надлежното съществуване на правото на иск. Жалбоподателката моли обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК. Излага, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материално - правни въпроси, касаещи делбените производства, производствата по чл. 35, ал. 2 ЗС и приложимостта на чл. 75, ал. 2 ЗН, които въпроси най-общо могат да бъдат формулирани по следния начин: 1. Относно задължението на съда да окаже необходимото съдействие на страната, като й даде ясни, пълни и точни указания в какво се изразява неизправността на искането и как същото може да бъде отстранено; 2. Относно приложимостта на разпоредбата на чл. 35, ал. 2 ЗС съгласно която «Когато в делбата участват недееспособни или отсъстващи, необходимо е предварително разрешение на районния съд.»; 3. Относно приложимостта на нормата на чл. 75, ал. 2 ЗН в случаите, в които е отправено искане до районния съд по реда на чл. 35. ал. 2 ЗС за издаване на предварително разрешение за допускане и извършване на делбата. Според касатора по първия въпрос е налице касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е решен в противоречие с практиката на ВКС, и по-точно РЕШЕНИЕ №16 от 7.02.2014г. на ВКС по т. д. № 1187/2013г., съдържащо разяснения относно задължението на съда по чл. 7 и чл. 10 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му, като твърди, че съдът не е дал ясни, точни и пълни указания на страната да уточни дали не предявява иск за делба, в рамките на който иска съдът да приложи правилото на чл. 35, ал. 2 ЗС, с което е допуснато съществено процесуално нарушение, довело до неправилно прекратяване на допустим иск, за който е налице правен интерес от предявяването му предвид невъзможността за постигане на доброволна/извънсъдебна делба. Във връзка със следващите два въпроса касаторът счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, евентуално - същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. по отношение на тях е налице хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Твърди, че първия от тях, съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на съда, която моли служебно да бъде издирена и съобразена. В случай, че съдът приеме, че липсва достатъчно съдебна практика по повдигнатия въпрос, както и че нормата на чл. 35, ал. 2 ЗС не с достатъчно ясна, с цел създаване на практика по прилагането й в случаи, като настоящия моли да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и съдебният акт на апелативния съд да бъде допуснат до касационно обжалване доколкото горният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, как го и за развитието на правото. В тази връзка моли съдът да се произнесе относно вложения от законодателя смисъл в понятието „отсъстващи“ - дали в тази категория лица попадат единствено „обявените за отсъстващи“ по смисъла и по реда на чл. 8 и сл. ЗЛС или тълкуването на понятието следва да бъде разширено, като в него бъдат включени всички изчезнали лица, с които съделителят няма контакт и за които не разполага с данни и сведения относно тяхното местоположение. Във връзка с последния въпрос счита, че точното прилагане на закона изисква да се създаде съдебна практика, отчитаща, че делба, в която част от съделителите са отсъстващи, но преди извършването й е дадено предварително разрешение по чл. 35, ал. 2 ЗС от районния съд, не е недействителна по смисъла на чл. 75, ал.2 ЗН. В последната част на изложението се твърди, че определението страда от „очевидна неправилност“, т.е. е налице основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като е постановено „contra legem“ до степен, при които законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, като се касае за особено тежко и съществено нарушение на закона, което може да бъде констатирано от съда „prima facie“. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивен акт, подлежащ на обжалване, поради което е допустима. За да се произнесе по нейната основателност, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран от молителката Г. /сега касаторка/ с искане за даване на разрешение на осн. чл. 35, ал.2 ЗС за сключването на договор за доброволна делба без участието на двама от съделителите, които изрично отказват да бъдат страна по сделката. За да се произнесе, настоящият състав на Върховния касационен съд, съобрази следното: Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и/или когато въззивното определение е вероятно нищожно или недопустимо - пороци, за които съдът следи и служебно, или очевидно неправилно, в подкрепа на което касаторът следва да изложи конкретни доводи. По първия въпрос относно задължението на съда да окаже необходимото съдействие, като даде на страната ясни, пълни и точни указания в какво се изразява неизправността на искането и как същото може да бъде отстранено, касаторът твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а именно, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с РЕШЕНИЕ №16 от 7.02.2014г. на ВКС по т. д. № 1187/2013г. В цитираното решение, ВКС е посочил, че в съответствие с принципите на гражданския процес - за служебното начало ( чл. 7 ГПК ) и за установяване на истината ( чл. 10 ГПК ), законодателят е вменил в задължение на съда да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, да им съдейства за изясняване на делото от фактическа страна и за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото. Прието е, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да съдейства на страните при упражняване на процесуалните им права, с което е допуснал нарушение на посочените по-горе принципи и относимата към тях задължителната съдебна практика. Настоящият състав счита, че посоченото решение е неотносимо към настоящия казус. Съдът е прекратил производството не защото на молителката не са дадени правилни указания, или поради неизпълнение от нейна страна на същите. Изводът за недопустимост на производството следва от самото искане на молителката съдът да даде разрешение във връзка с участието в доброволна делба на съделители, които не желаят да участват в нея. Даването на каквото и да са допълнителни указания от съда не може да направи искането за съдействие допустимо, тъй като в закона не съществува предвиден ред, по който съдът да се произнесе по подобно искане при изложените от самата молителка твърдения. По така поставения въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т, 3 ГПК. Нормата на чл. 35, ал. 2 ЗС е достатъчно ясна и не се налага създаване на практика по прилагането й. Според същата, к огато в делбата участват недееспособни или отсъствуващи, необходимо е предварително разрешение на районния съд. Молителката не твърди, че някой от съделителите е недееспособен или отсъстващ, а само, че не всички те се явяват пред нотариуса за извършване на доброволна делба. Доколкото според изложеното от самата молителка не е налице хипотеза, изискваща приложението на чл. 35, ал.2 ЗС, то и липсва основание за нейното тълкуване във връзка с точното и прилагане в настоящия казус. Касаторът счита, че следващите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, евентуално - същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. по отношение на тях е налице хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът, касаещ вложения от законодателя смисъл в понятието „отсъстващи“ се поставя за изясняване дали в тази категория лица попадат единствено „обявените за отсъстващи“ по смисъла и по реда на чл. 8 и сл. ЗЛС или тълкуването на понятието следва да бъде разширено, като в него бъдат включени всички изчезнали лица, с които съделителят няма контакт и за които не разполага с данни и сведения относно тяхното местоположение. Настоящият състав намира, че разпоредбата в тази част е достатъчно ясна, и не възникват никакви съмнения във връзка с нейното точно разбиране и прилагане, като под „отсъстващ“ се има предвид именно лице, по отношение на което са налице условията по чл. 8 и следващи от Закона за лицата и семейството. Субективното незнание на местонахождението на дадено лице не му придава качеството „отсъстващ“, нито е основание за разширително тълкуване на това понятие. Предвид изложеното не са налице основания за допускане до касационно обжалване на посочения въпрос на осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В контекста на горните разсъждения, липсват основания за допускане до касационно обжалване и по последния поставен въпрос. Доколкото с оглед твърденията и наличните данни по настоящото дело не се налага тълкуване относно разпоредбата на чл. 35, ал.2 ЗС, то липсва основание и за произнасянето за точното прилагане на нищожността на делбата, уредена в чл. 75, ал.2 ЗН в случай, в които е отправено искане до районния съд по реда на чл. 35. ал. 2 ЗС за издаване на предварително разрешение за допускане и извършване на делбата. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното определение, на която се позовава касатора в последната част на изложението си. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на акта, без да е необходимо запознаване и анализ на фактите по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.