Определение № 1916 от 14.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4878/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищците Е. И. Х. и В. В. Х., чрез адв. И. С. /надлежно упълномощена/, срещу определение № 2198 от 26.08.2025 год., постановено по ч. гр. дело № 2238/2025 год. по описа на Апелативен съд – София, 12 граждански състав, поправено с определение № 1318 от 13.11.2025 год. /наименовано „решение“/, с което е оставена без уважение частната жалба на Е. И. Х. и В. В. Х. срещу определение № 11432 от 12.06.2025 год., постановено по гр. дело № 13606/2023 год. по описа на Софийски градски съд, с което исковата молба е върната на основание чл. 130 ГПК. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните доводи са, че съставът на съда, постановил обжалваното определение, следвало да се отстрани от разглеждането на делото на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, тъй като вече се е произнесъл по същия спор с решение по гр. дело № 5460/2018 год., с което е отхвърлен предявения ревандикационен иск по чл. 108 ЗС от Е. И. Х. и В. В. Х. срещу Д. Д. С. и С. Д. С.. Ответникът И. Н. чрез своите действия или бездействия бил нарушил основни принципи на добрата практика относно издаването на констативен нотариален акт на основание чл. 483, ал. 3 ГПК /отм./. Съставеният нотариален акт не отговарял на изискванията за истинност и не съдържал задължителни реквизити. Ответникът бил нарушил изискванията за лично явяване на лицата, за ръкописно изписване на трите имена и полагане на подписи, за полагане на подписи от тримата свидетели. Предписаната от закона форма на нотариалния акт била опорочена, което обуславяло неговата нищожност на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД. Нищожното нотариално удостоверяване не пораждало правни последици. Сделката противоречала и на закона, в резултат на невярното нотариално удостоверяване. Налице бил и невъзможен предмет по отношение на узаконения „подземен гараж №, стар № “. Към момента на сключване на сделката същият не съществувал фактически и не бил обособен като самостоятелен обект, съобразно изискванията на ЗУТ. Ищецът Е. Х. бил собственик на апартамент № по силата на членството си в ЖСК „Български художник“, която била призната за собственик на цялата постойка. Това обуславяло правния интерес от търсената в случая защита. Ищецът не бил длъжен да изчерпи в един процес всички основания на своето прави. Нотариалното удостоверяване не следвало да създава правен спор между страните по нотариалната сделка и това да предизвиква несигурност в гражданския оборот. В изложението към частната касационна жалба като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са поставени следните правни въпроси: 1/ Следва ли състав на въззивния съд да се отведе по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, когато вече се е произнесъл по същия спор с идентични страни, доказателства и правни въпроси? 2/ Подлежи ли на съдебен контрол по исков ред констатацията на нотариус, обективирана в документа констативен нотариален акт за собственост по давност, когато нотариалното правораздаване, като елемент от фактическия състав, е извършено при съществени процесуални нарушения и обуславя порок в удостовереното от нотариуса право? 3/ Води ли до нищожност на документа нотариален акт и на удостоверената сделка нарушаването на императивните изисквания за форма, ред и съдържание по чл. 472, чл. 476 ГПК /отм./ и чл. 18 ЗЗД? 4/ Представлява ли липсата на подписи на разпитаните трима свидетели, също липса на подписи на страните и тяхното лично явяване пред нотариуса, послужили като основание за издаването на документа констативен нотариален акт по давност, за извършените от нотариуса и пред него действия, основания за нищожност на нотариалното удостоверяване на право, приложено служебно в нотариалното охранително производство по Тълкувателно решение № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС и нищожност на сделката, като елемент от фактическия състав, по Тълкувателно решение № 1/2020 год. на ВКС? 5/ Длъжен ли и съдът да следва задължителната тълкувателна практика по Тълкувателно решение № 3/2014 год. на ВКС – „невъзможен предмет“, сезиран с исковата молба и акцентиран в проекта за доклад, за изследва и постанови своето решение в посока отмяна на нотариален акт, когато е налице обективна невъзможност, поради нищожност на сделката? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по частната касационна жалба И. С. Н. излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално – доводи за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че по делото са предявени искове с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за придобиване на недвижим имот по давност №, т., нот. дело № год., издаден от ответника в качеството му на нотариус, вписан под рег. № в регистъра на Нотариалната камара, с правно основание чл. 576 ГПК за нищожност на нотариалното удостоверяване, извършено със същия нотариален акт, поради липса на подписи на молителите, липса на материален интерес, противоречие с добрите нрави, липса на предмет и липса на форма, както и с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗННД вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на нотариуса да заплати на двамата ищци сумата от 67 060.50 лв., представляващи половината от дължимото се обезщетение за причинените им неимуществени вреди. Според твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, посоченият охранителен акт засяга правата на ищците като собственици на същия имот, като вследствие на това засягане са и търпените от тях неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил, че с влезлите в сила решения № 18098 от 24.11.2022 год. и № 18011 от 14.02.2023 год., постановени по гр. дело № 5460/2018 год. по описа на САС, 12 с-в, ревандикационният иск на Х. срещу лицата, които се легитимират като собственици на имота по оспорения нотариален акт, е отхвърлен като неоснователен. Отмяната на констативен нотариалан акт за собственост по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК не може да се претендира със самостоятелен иск. Тя може да бъде постановена само като последица на друг иск – за собственост, ако този иск бъде уважен, в който смисъл са и указанията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2012 год. на ОСГК на ВКС. Поради това е счел, че така предявеният иск за отмяна на нотариален акт № год. се явява процесуално недопустим. На следващо място е изложил съображения, че порокът във формата на извършено нотариално удостоверяване при издаване на нотариален акт може да бъде предмет на отделно исково производство, но само когато този иск е насочен срещу лицето, което актът сочи за собственик. Ищците обаче не разполагат с интерес да установят нищожността спрямо трети лица, а още по-малко – срещу нотариуса, извършил удостоверяването. А така очертаната начална недопустимост на иска поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за предявяването му правен интерес, за който съдът следи служебно, налага прекратяване на производството и по този иск. Въззивният съд е приел също така, че правилно исковата молба е била върната и в частта по иска за присъждане на обезщетение за причинени на ищците от нотариуса неимуществени вреди от издаването на оспорения нотариален акт. В тази част исковата молба е била нередовна поради съществени противоречия между обстоятелствената част и петитума и тази нередовност не е била отстранена в предоставения на ищците срок. След като искът за собственост на Х. срещу лицата, чиято легитимация на собственици произтича от оспорения нотариален акт, е бил отхвърлен, то следвало да се приеме, че удостоверяването на собствеността с този констативен нотариален акт е било вярно. Това от своя страна противоречало на твърдението за търпени вреди с първоизточник – същото удостоверяване. Нежеланието на ищците да се съобразят със силата на пресъдено нещо, която била формирана по повод спора за собствеността върху процесния недвижим имот, съставляващ апартамент №, ет., вх. на бл. в[жк], [населено място], не можело да преодолее непререшимостта на същия спор. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно приетото съответно в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивния акт, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на първия поставен в изложението въпрос, който е свързан с оплакванията на касаторите, че обжалваното определение е постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 год. на ВКС по т. д. № 1/2023 год., ОСГТК, е обобщена практиката по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, относима към разглежданата хипотеза, а именно, че основанието за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай. То би било налице, когато съществуват особени отношения между съдията и някоя от страните по делото, които биха могли да повлияят на разглеждането и решаването му, както и в случаите, когато съдията е изразил предварително становище по съществото на спора не по предвидения в закона ред или преди постановяване на крайния съдебен акт по делото. Участието на съдия по друго дело с различен предмет, по което съдията е извършил преценка на същите доказателства и е изразил становище по същите спорни въпроси, които се поставят за разрешаване и по второто дело, не съставлява обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност, защото само по себе си не обосновава никаква лична заинтересованост от постановяване на решение в полза или във вреда на някоя от страните, нито изключва възможността релевантните за спора факти да бъдат преценени по различен начин въз основа на събраните по второто дело доказателства и релевираните доводи на страните и да бъдат направени различни правни изводи. В разглеждания случай въззивния съд не е процедирал в противоречие с тези правни разрешения – според представените по делото решения по гр. дело № 5460/2018 год. по описа на САС, 12 с-в, произнасянето по предходния спор по чл. 108 ЗС е осъществено от различен съдебен състав на Апелативен съд – София. Останалите повдигнати в изложението въпроси /по т. 2 – т. 5/ нямат характеристиката на правни такива и не осъществяват общото основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е разглеждал по същество предявените искове, а е счел, съобразявайки практиката на ВКС, че те са процесуално недопустими, тъй като защитата срещу констативен нотариален акт /който удостоверява съществуването на правото на собственост за разлика от нотариалния акт за правна сделка, който удостоверява насрещните волеизявления на страните по договор, целящи прехвърлянето на правото на собственост/ се извършва чрез предявяване на иск за собственост, при уважаването на който констативният нотариален акт се отменя, а не чрез иск за нищожност на нотариалното действие и на самия нотариален акт, а също така и че ответникът не е надлежна страна по спора /Тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 год. на ВС по гр. дело № 150/1985 год., ОСГК, Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 11/2012 год., ОСГК, Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2012 год., ОСГК, решение № 220 от 08.05.2009 год. на ВКС по гр. дело № 761/2008 год., II г. о., ГК, решение № 854 от 29.12.2010 год. на ВКС по гр. дело № 578/2010 год., ІV г. о., ГК, решение № 236 от 03.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1215/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 75 от 16.07.2015 год. на ВКС по гр. дело № 6599/2014 год., ІІ г. о., ГК и др./. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд