Определение № 1196 от 27.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 782/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв. Е. И., процесуален представител на Н. Л. Н., срещу определение № 7/06.01.2026 г. по ч. гр. д. № 1048/2025 г. на Окръжен съд - Плевен, с което е отменено определение № 901/20.10.2025 г. по гр.д. № 20/2025г. на Районен съд – Левски и е уважена молбата по чл. 248 ГПК на ответника „СТИК-КРЕДИТ“АД, като е постановено изменение на първоинстанционното решение, в частта му с характер на определение по разноските, като дължимото на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ с ЕИК[ЕИК], чрез адв. Е. Г. И. от АК Пловдив, възнаграждение за процесуално представителство на Н. Н. в първоинстанционното производство, на основание чл. 38, ал. 2 вр с ал.1, т. 2 от ЗАдв, е намалено до размера на 720 лева с вкл. ДДС, вместо присъдените с решението 1 800 лева с вкл. ДДС. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение, обосновано с липсата на фактическа и правна сложност на спора, доколкото подобен критерий не намира приложим при изчисляването на дължимата държавна такса, а счита определянето на възнаграждението функция от цената на иска. Ако се съобрази по начало субективният критерий „сложност„ на спора при отговорността за разноски, според страната би се стигнало до неравноправно третиране: съдът изисква пълна държавна такса, изчислена на база цената на иска, но отказва да признае реалните разноски на страната, за осъществена успешно адвокатска защита по иска. Излагат се съображения, че възнаграждението може да бъде намалено, но само ако претендираният размер надхвърля обичайните възнаграждения за подобен род дела. Счита определеното възнаграждение за крайно занижено. Позовава се на решение по дело С-57/15г. на СЕС, както и на практиката на ВКС, формирана след постановяване на решение по дело С-438/2022 г. на СЕС. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Стик-Кредит“АД, с който се оспорва жалбата, като нередовна и недопустима, а в условията на евентуалност се твърди, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на процесното определение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, констатира че частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна, но срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално недопустима, предвид следното: Производството е образувано по предявен от Н. Н. против „Стик Кредит„ АД иск, с правно основание чл. 26 ЗЗД вр. с чл.22 и чл.11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК, за установяване нищожност на сключен между станите договор за потребителски кредит № 996686/27.09.2023 г., по силата на който се твърди от ищеца и не се оспорва от ответника / договорът не е представен по делото / предоставен потребителски кредит в размер на 2 000 лева. Макар обстоятелствената част на иска да обосновава нищожност, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна, по смисъла на чл. 143 ЗЗП, на договорната клауза за неустойка, прилагането на която, по твърдение на ищеца, би обусловило дължима от него неустойка от 5 671,56 лева, формулираният петитум на иска, в съответствие с който се е произнесъл и съдът, е за прогласяване нищожността на целия договор за кредит, по съображения основани на чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Ведно с предявения установителен иск е съединен, в обективно кумулативно съединение, осъдителен иск за сума от 50 лева, дължима от ответника на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД - получено без основание плащане по нищожния договор, размерът на който иск е увеличен в хода на производството на 259,46 лева. Цената на предявените искове, определена съобразно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК / първият / и чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК / вторият /, е съответно 2 000 лева по установителния и 259,46 лева по осъдителния иск - под прага за касационна обжалваемост както по граждански, така и по търговски дела, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Необосновано се сочи от жалбоподателя и се приема в атакуваното въззивно определение, цена на предявен иск от 11 065,30 лева / сбора от посочената в исковата молба, но невярна, цена на установителния иск 8 805,84 лева и цената на акцесорния, след увеличението на размера му – 259, 46 лева. Съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Произнасянето по отговорността за разноски е част от правораздавателната дейност на първоинстанционния съд, принципно дължима с решението по спора. Формалното провеждане на производството по чл. 248 ГПК след постановяване на решението не го дефинира като самостоятелно производство, с независим, макар отделен, от този по съществото на спора предмет, поради което и самото определение по чл. 248 ГПК съставлява неразделна част от постановеното решение. Доколкото инстанционният контрол на първоинстанционното съдебно решение, с оглед цената на исковете, е лимитиран до въззивен такъв, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, до такъв е ограничено и обжалването на определението по чл. 248 ГПК, в качеството му на неразделна част от първоинстанционното решение. Да се приеме, че контролът на това определение е по-засилен / включва и касационен такъв / от този на постановеното решение, противоречи на законодателната логика на чл. 274, ал. 4 ГПК, която изхожда от дължима процесуална симетрия в контрола на съдебните актове, постановени в първоинстанционното производство по правния спор. Следователно, подадената частна касационна жалба е недопустима, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и следва да се остави без разглеждане. Даденото във въззивното определение указание за неговата обжалваемост не поражда потестативно право на жалба, в отклонение от разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение