Определение № 97 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3487/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. А. К.-Д., П. И. К., А. К. К. и С. К. К. против решение № 564 от 17.03.2021 г. по гр.д.№ 1945/2020 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4818/ 08.11.2019г. постановено по гр.д.№ 3017/ 2019г. на Районен съд-Варна, с което е признато за установено по отношение на ищците А. И. Н., Х. И. К., В. Х. К., И. Х. К., че касаторите /ответници по иска/ не са собственици на 238.70 кв.м. идеални части от ПИ с идентификатор ...../по предходен план имот пл.№...., кв....., п..... /, целият с площ 485 кв.м., с адресгр.Варна, [улица]. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност, поради нарушение на чл. 63, ал.2 ЗС, за неправилна преценка на силата на пресъдено нещо по влезлите в сила решения и за необоснованост на изводите, че К. К. като резултат се е разпоредил с цялата си идеална част от дворното място. Оспорват се изводите на съда за владение на дворното място от К. и за това, че К. не са владели и че не е обсъдено издаването на констативен нот. акт и подаване на жалби пред Прокуратурата, които доказват своене на имота от К. и за неяснота в кой период са владели ищците. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: разпоредбата на чл. 63, ал.2 ЗС представлява ли правна възможност собственикът да прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуващата постройка. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 165/03.01.2017 г. по гр.д.№ 98/2016 г. на ВКС, Вторият въпрос е: допустимо ли е отрпицателен установителен иск да бъде приет за основателен на различни основания от първоинстанционния и въззивния съд. По този въпрос се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Ответниците по касация А. И. Н., Х. И. К., В. Х. К., И. Х. К. оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване. Излагат се съображения, че правилността на решението не може да се обсъжда в това производство. Допускането по втория въпрос се оспорва поради това, че съдът не го е обсъждал, а възивната инстанция е изложила мотиви, поради които е приела за правилно решението, като е без значение, че те са различни от тези на РС. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: С н.а. № .... г. К. К. купува парцел ...в кв. ...., дворище ...с площ 438,7 кв.м. Той продава с н.а. № ....г. на С. С. Г. и А. И. Г. само първия етаж от старата къща, ведно с 200/438.7 кв.м. ид.ч. от дворното място. Като съсобственици на дворното място, К. К., С. С. Г. и А. И. Г. учредяват с н.а. № .... г. на сина на К. К. – А. К. К. и на Н. А. К. правото на строеж за изграждане на жилищна сграда на два етажа. Тази сграда е изградена. С н.а. № .... г., К. К. продава на Г. и И. К. втория етаж от старата жилищна сграда, като в нот. акт изрично е посочено „без дворното място“. С решение от 08.05.1971г. по гр.д.№ 342/ 1971г. ВРС, потвърдено с решение на ВОС от 5.07.1971г. по гр.д.№ 1417/ 1971г., е отхвърлен предявеният иск от И. Х. К., А. и С. Г. и П. К. иск по чл. 108 ЗС за 160 кв.м., идеални части от дворното място, но тези решения са отменени по реда на прегледа по реда на надзора от Върховният съд с решение № 493/ 28.02.1972г. и делото е върнато за ново разглеждане. В мотивите към това решение, ВС е приел, че при сделката от 1064 г. К. К. не е могъл да запази идеална част от дворното място, защото към този момент вече е учредена етажна собственост и дворното място е обща част към нея, съгласно чл. 40, ал.3 ЗС, а нормата на чл. 63, ал.2 ЗС се прилага само когато прехвърлителя е единствен собственик на дворното място и прехвърля цялата сграда, построена върху него. С решение от 06.05.1972 по гр.д.№ 115/ 1972г. ВРС, потвърдено с решение от 04.07.1972г. по гр.д.№ 1408/ 1972г.ВОС, при новото разглеждане на делото, искът по чл.108 ЗС е уважен, като ответникът К. К. е осъден да предаде владението и отстъпи собствеността върху 93.19 кв.м. от дворното място, върху които реално е установил владение. Постановените решения по гр.д.№ 115/ 72г. ВРС и гр.д.№ 1408/ 72г. ВОС са отменени с решение № 532 от 24.02.1973г. по гр.д.№ 2888/1972г., но само по отношение на Н. А. К. и с решение № 1068/ 16.04.1973г. по гр.д.№ 2888/ 1972г. ВС искът по отношение на нея е отхвърлен. В останалата част съдебните актове са влезли в сила. К. К. е предявил иск за заплащане стойността на дворното място, което е прието с цитираните решения, че е отчуждил заедно с първия етаж на старата къща. С решение по гр.д.№ 3943/ 1974г. ВРС е уважен този иск като И. и Г. К. са осъдени да платят 93.19 кв.м. от дворно място и подобрения върху него. По претенцията за останалите 145.51лв., е постановено решение от 10.06.1980г. по гр.д.№ 2454/ 1980г.ВРС, с което И. и Г. К. са осъдени да платят на наследници на починалия на 03.06.1977 г. К. К.: М. Д. К. и А. К. К. сумата 1708,83 лв., като е прието, че К. са придобили 238,7 кв.м. от земята, която не са платили при сделката от 1964 г. С нот.акт от 05.07.1990г. А. К. К. е признат за собственик на построения с отстъпено право на строеж втори етаж. В акта като собственици на дворното място са посочени учредителите на правото на строеж без оглед на съдебните решения. С н.а. № .... г. А. и П. К. даряват на М. К. втория етаж от новата сграда ведно с правото на строеж за него, а с н.а. № .... г. тя дарява обратно на сина си А. К. същия етаж. С н. а. № ....г. А. К. е признат за собственик по наследство на 238.7 ид.ч. от дворното място, цялото с площ 438.70 кв.м., а по скица 485 кв.м. А. К. е починал на 07.04.2012 г. и е наследен от касаторите П. И. К. /преживяла съпруга/, М. А. К. /дъщеря/, А. К. К. и С. К. К. / последните двама внуци – низходящи на починалия на 04.06.1990 г. К. А. К.. Районният съд е приел, че ищците имат правен интерес от предявяване на отрицателният установителен иск, защото се легитимират като собственици на имота на основание покупко-продажба, наследяване и дарение. По отношение на процесната идеална част от дворното място, е прието, че те са останали собственици, тъй като собствеността върху нея е призната само в мотивите на представените съдебни решения, но те нямат сила на пресъдено нещо и не може само въз основа на тях да се приеме, че наследодателите на ищците са станали собственици на 238,7 кв.м., ид.ч. По отношение приложението на чл. 63, ал.2 ЗС, РС е приел, че ЗС собственикът на земята може да прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуващата постройка. При наличието на етажна собственост обаче правото на собственост върху самостоятелен обект се прехвърля ведно с общите части на сградата. При отделни собственици на земята и сградата, само част от земята се явява обща част на сградата, а именно частта, върху която сградата е построена и прилежащите площи към нея. В този смисъл продажбата следва да включва и земята като обща част, но не задължително цялото дворно място. Затова е прието, че К., придобивайки втория етаж от старата сграда, не са придобили всичките 238,7 кв.м. ид.ч. от земята като обща част на сградата. Позовавайки се на свидетелските показания и на влезлите в сила решения, с които е уважен иска за 93,19 кв.м. и К. са осъдени да платят останалата част, съдът е приел, че ищците са придобили по давност цялата процесна част, а наследниците на К. К. не притежават никаква идеална част от дворното място. Въззивната инстанция е приела, че К. К. се е разпоредил с първия и втория етаж от старата къща и съгласно съдебните решения по приключилите дела – с цялото дворно място, а синът му А. К. е останал собственик само на втория етаж от новопостроената сграда като суперфициарен собственик, т.е. ответниците не доказват наследствени права от К. К. върху дворното място, защото той се е разпоредил с тях през 1962 и 1964 г. Прието е, че ответниците не са собственици и на посоченото евентуално придобивно основание придобивна давност, защото свидетелите не установяват нито А. К. нито след смъртта му неговите наследници да са ползвали някаква част от дворното място, за него са се грижили и са го благоустроявали само собствениците на двата етажа от старата къща, а от 2010-2012 г. имало и поставена врата, която осигурявала достъпа до дворното място, която се заключвала, а ответниците нямали достъп до него. Затова изводът на нотариуса при издаване на нот. акт от 1994 г., с който А. К. е признат за собственик на спорната площ са неправилни. Съдът е подчертал, че по предявеният отрицателен установителен иск предмет на делото са правата на ответниците, каквито не се доказва те да притежават, а не правата на ищците. По първият поставен въпрос, касаещ приложението на чл. 63, ал.2 ЗС, съдилищата по същество са се съобразили с влезлите в сила решения между праводателите на страните. Те и съда са обвързани от силата на пресъдено нещо, формирана от тези решения. При настоящото разглеждане на делото съдът следва да се съобрази с влезлите в сила решения и формираната сила на пресдено нещо. Вярно е, че мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо, но и от диспозитива следва, че К. К. не е останал собственик на никаква идеална част от дворното място след като се е разпоредил през 1962 г. с 200/238 ид.ч. от него и съдът е приел, че клаузата, с която е запазил правото си на собственост върху дворното място при разпореждането през 1964 г. с първия етаж е нищожна, присъдил с диспозитив 93,91 кв.м. в ид.ч. от дворното място в полза на придобилите етажа, а след това е присъдил на К. и равностойността на останалата част от дворното място с решението от 1980 г. Предвид изложеното, формулираният въпрос не определя изхода от спора и по него не се допуска касационно обжалване. Вторият въпрос е: допустимо ли е отрицателен установителен иск да бъде приет за основателен на различни основания от първоинстанционния и въззивния съд. Той е зададен във връзка с това, че мотивите на РС и на въззивната инстанция се различават по въпроса - дали ответниците не са собственици, защото наследодателят им се е разпоредил изцяло с правата си върху него /както е приел окръжният съд/, позовавайки се на влезлите в сила решения по приключилите дела или защото ищците са придобили по давност частта, която е постановено да платят на наследници на К. К. /както е приел РС/. Излагането на различни мотиви от въззивната инстанция в сравнение с първата инстанция при еднакъв краен резултат не е основание за допускане до касация. Безспорно е задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на въззивника във връзка с оплакванията във възивната жалба и на възиваемия, а тази преценка е по вътрешно убеждение..Въззивната инстанция се е съобразила, че влезлите в сила решения между страните, респективно между праводателите им са задължителни за тях и за съда. Няма нормативно изискване за идентичност между мотивите на първа и втора инстанции. В настоящия случай въпроса за придобиването по давност на части от двора от ищците е обсъждано във връзка с правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. По този иск, както е посочено в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото са правата на ответника, като той е длъжен да изчерпа всичките си придобивни основания. Съдът е приел, че ответниците не са собственици на никакво основание. В този смисъл няма неяснота за това на какво основание ответниците не са собственици или противоречие между двете решения. По изложените съображения този въпрос не определя изхода от спора и не е основание за допускане до касация. В обобщение не са налице основанията за допускане до касационен контрол, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация А. И. Н., Х. И. К., В. Х. К., И. Х. К. следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски в размер на 900 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение