Определение № 41 от 26.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1843/2020 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „КТБ” АД /н./ срещу определение №1722 от 04.08.2020г. по ч.т.д. №2400/20г. на Софийски апелативен съд. С него е оставена без уважение частната жалба на „КТБ” АД /н./ срещу определение от 03.06.2020г. по т. д. №2472/2019г. на СГС, VI - 6 състав, с което е прекратено производството по делото за част от съдебно заявените вземания от „КТБ“ АД /н./ срещу „Пи Ес Инвест“ ЕООД, както следва: 366 781,71 лева, част от общ размер на това вземане, 49 243,89 лева, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 27.10.2014г. до 28.12.2015г. и сумата от 317 537,82 лева, представляваща част от вземане в общ размер от 807 736,20 лева, просрочени лихви върху просрочена главница за периода от 27.10.2014г. до 25.09.2019г. и законната лихва върху сумите от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на сумите и е спряно на основание чл.229 т.4 от ГПК производството в останалата част до приключване на спора по т.д.№2758/2019г. на СГС, ТО, VI - 11 състав, с влязъл в сила съдебен акт. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 пр.3 от ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, които сочи като обуславящи за изхода на спора: 1/ Налице ли е идентичност на делата с предмет установителен иск по чл.422 от ГПК и осъдителен иск, за едно и също вземане?; 2/ Кога се счита предявен по смисъла на чл.126 ал.1 от ГПК искът по чл.422 от ГПК – от датата на завеждане на заявлението по чл.410 от ГПК или от датата на предявяване на иска по чл.422 от ГПК?. Счита, че осъществяването на касационен контрол по тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът по частната жалба „Пи Ес Инвест“ ЕООД, гр. София, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и за правилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение от 03.06.2020г. за частично прекратяване на производството по т.д.№2472/2019г. на СГС, VI - 6 състав и за спиране на производството по делото в останалата част. Стигнал е до извода,че при идентитет на предявените претенции по по – рано образуваното по реда на чл.422 от ГПК т.д.№2758/2019г. на СГС, ТО, VI - 11 състав и част от исканията по по – късно образуваното т.д. №2472/2019г. на СГС, VI - 6 състав, правилно с обжалваното определение производството по по – късно образуваното дело е частично прекратено. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на частния жалбоподател, че производството по предявените искове по т.д.№2758/2019г. на СГС, ТО, VI - 11 състав, е по – късно образуваното дело, като се е позовал на разпоредбата на чл.422 ал.1 от ГПК, съгласно която искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Изтъкнал е, че заявлението, по което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ е подадено на 08.10.2019г., а исковата молба, инициирала производството по т.д.№2472/2019г. на СГС, VI - 6 състав, е подадена на 20.11.2019г. Счел е за неоснователно и възражението, че има разлика в исканията по двете дела, като е посочил, че искането по предявения иск по реда на чл.422 от ГПК е идентично с искането по предявените осъдителни искове за същите вземания. Споделил е и изводите на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за спиране на производството по делото, като се е позовал на разясненията, дадени с ТР №6/2013г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Формулираните от частния касационен жалбоподател в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпроси са обусловили крайния извод на въззивния съд. По отношение на тези въпроси обаче не е налице селективното основание по т.3 на чл.280 ал.1 от ГПК. Съгласно ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което формулираните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По поставените въпроси е формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. С определение №384 от 14.09.2019г. по т.д.№217/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., се приема, че с решението по установителния иск по чл.422 от ГПК се формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на вземане, но с изпълнителна сила се ползва издадената заповед за изпълнение. Ако с решението по иска бъде признато съществуването на вземането, заповедта за изпълнение влиза в сила и вземането подлежи на изпълнение. Следователно решението, с което се уважава предявеният иск по реда на чл.422 от ГПК, поради връзката му с издадената заповед за изпълнение е идентично по последици с решението по осъдителен иск. По втория въпрос е дадено изрично разрешение в чл.422, ал.1 от ГПК, както и в т.9 от ТР №4/2013 от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените с ТР №4/2013 раяснения с разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК, според която искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл.125 от ГПК. Законодателното разрешение е в интерес на кредитора, тъй като свързва настъпването последиците от предявяване на иска с момент, предхождащ упражненото материално право с подаване на искова молба. Наличието на постоянна практика, включително и задължителна, по значимите за делото правни въпроси, с която въззивното определение е съобразено, изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивният акт се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност. Обжалваното определение №1722 от 04.08.2020г. по ч.т.д. №2400/20г. на Софийски апелативен съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.2 от ГПК в частта, с която е потвърдено определение от 03.06.2020г. по т. д. №2472/2019г. на СГС, VI - 6 състав за частично прекратяване на производството по делото. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивния акт в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. В настоящия случай съставът на САС не е съобразил, че с обжалваното определение първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, който не е предявен, като е прекратил частично производството по него. С диспозитива на определение от 03.06.2020г. по т. д. №2472/2019г. на СГС, VI - 6 състав, първоинстанционният съд е прекратил производството в частта по три претенции: 366 781,71 лева, „част от общ размер на това вземане“, 49 243,89 лева, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 27.10.2014г. до 28.12.2015г. и сумата от 317 537,82 лева, представляваща част от вземане в общ размер от 807 736,20 лева, просрочени лихви върху просрочена главница за периода от 27.10.2014г. до 25.09.2019г. В мотивите на определението си съдът е посочил, че е сезиран с иск за главница в размер на 1 089 773,11 лева, иск за сума 49 243,89 лева, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 27.10.2014г. до 28.12.2015г., за сума от 807 736,20 лева, просрочени лихви върху просрочена главница за периода от 27.10.2014г. до 25.09.2019г., за сума от 6 195,62 лева, текущи лихви върху просочена главница за периода от 25.10.2019г. до 07.11.2019г. и за сума от 210 091,92 лева неустойка върху просрочени лихви. След проверка на исковата молба, се установява, че в производството по т.д.№2472/2019г. на СГС, VI -6 състав не е заявявана претенция за главница, а цялата претендирана сума от 1 089 773,11 лева е формирана от три претенции за лихви и една претенция за неустойка. От друга страна постановеният от първоинстанционния съд диспозитив и констатациите в мотивите му не съответстват и на предмета на предявения иск по реда на чл.422 от ГПК, по който е образувано т.д.№2758/2019г. на СГС, ТО, VI - 11 състав и издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, с която ответникът е осъден да заплати само 49 243,89 лева, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 27.10.2014г. до 28.12.2015г. и сумата от 317 537,82 лева, представляваща част от вземане в общ размер от 807 736,20 лева, просрочени лихви върху просрочена главница за периода от 27.10.2014г. до 25.09.2019г. Сумата от 366 781,71 лева, не е посочена в заявлението за издаване на заповед за изпълнение като самостоятелна претенция и не е включена в самата заповед, а е сбор от двете отделни претенции от 49 243,89 лева и от 317 537,82 лева, индивидуализирани от заявителя по основание и размер. По този начин първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с претенция за главница, каквато не е предявена по т.д.№2472/2019г. на СГС, VI - 6 състав и е прекратил производството по нея за част в размер от 366 781,71 лева, каквато претенция не е предявена и в заповедното производство и производството по реда на чл.422 от ГПК по т.д.№2758/2019г. на СГС, ТО, VI - 11 състав. Поради това обжалваното определение на САС, както и потвърденото с него определение на СГС, следва да бъдат обезсилени като недопустими в частта, с която е прекратено производството по т.д.№2472/2019г. на СГС, VI -6 състав, за сумата от 366781,71 лева, индивидуализирана от съда като част от „общ размер на това вземане“, в която част съдилищата са се произнесли по непредявен иск. Следва да бъде оставено в сила обжалваното въззивно определение, в частта, с която е потвърдено определението за прекратяване на т.д. №2472/2019г. на СГС, VI -6 състав, за част от съдебно заявените вземания от „КТБ“ АД /н./ срещу „Пи Ес Инвест“ ЕООД, а именно 49 243,89 лева, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 27.10.2014г. до 28.12.2015г. и сумата от 317 537,82 лева, представляваща част от вземане в общ размер от 807 736,20 лева, просрочени лихви върху просрочена главница за периода от 27.10.2014г. до 25.09.2019г. и законната лихва върху сумите. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд