Определение № 791 от 17.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1958/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от И. И. П., А. И. П. и Д. И. П., действащи чрез своята майка и законен представител Р. И. П., срещу решение № 405 от 09.07.2025 г. по в.т.д. № 244/2024 г. на САС, поправено с решение № 615/04.12.2025 г., с което е обезсилено решение № 1558/15.12.2023 г. по т.д. № 1879/21 г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените от И. И. П., А. И. П. и Д. И. П. срещу „Сенид“ ООД искове за сумата до 2 817 005,13 лв. - за всеки един от ищците, и е прекратено производството по исковете в тази част. Излагат се съображения, че въззивното решение е неправилно, защото първоинстанционното решение е обезсилено поради неизпълнението на неправилни указания на въззивния съд за внасяне от ищците на държавна такса от по 112 080,21 лв. - за вече приключилото първоинстанционно производство, по което те са били освободени от държавна такса. Поддържа се от касаторите, че с определение № 697/21.09.2021 г. по т.д. 1879/21 г. на СГС са били освободени от държавна такса по исковата молба за разликата над 600 лв., а промяната на тяхното имуществено състояние е настъпила след подаване на въззивната жалба и образуването на въззивното производство, поради което тази промяна не може да бъде основание да дължат държавна такса за вече приключилото първоинстанционно производство. Навежда се довод, че по аналогия от правилото на чл.96 ал.2 ГПК настъпилата пред въззивната инстанция промяна на имущественото състояние на страните действа занапред, поради което няма основание да се преразглежда от въззивния съд въпросът за дължимостта на държавна такса за първоинстанционното производство, защото ищците са били освободени от СГС за разликата над 600 лв. Иска се от касаторите въззивното решение да се обезсили изцяло, а при условията на евентуалност да се отмени и да се върне делото на САС за произнасяне по същество по въззивната жалба срещу решението на СГС в частта, с която са отхвърлени исковете им до размера от 2 817 005,13 лв. - за всеки от тях.

Подадена е и касационна жалба срещу решение № 615/04.12.2025 г. по в.т.д. № 244/2024 г. на САС, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 405 от 09.07.2025 г. по в.т.д. № 244/2024 г. на САС, и е постановено в диспозитива на основното решение на ред 6-ти да се чете до 2 817 005,13 лв., вместо 17 000 000 лв. Сочи се от касаторите, че не може с решението за поправка на очевидна фактическа грешка да се променя или подменя волята на съда, изразена в основното решение, в което въззивният съд е формирал воля, че решението на СГС подлежи на обезсилване изцяло.

Ответникът в касационното производство „Сенид“ ООД е подал отговори, с които оспорва касационните жалби и наличието на посочените от касаторите основания за допускане до касационно обжалване на двете решения на въззивния съд.

Третото лице „Уникредит Булбанк“ АД – помагач на касаторите /ищци/, е представил отговор, с който оспорва касационната жалба срещу основното решение и наличието на основания за допускане на касационен контрол. Не е подаден отговор по касационната жалба срещу решението по чл.247 ГПК на въззивния съд.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове; отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови основното решение, въззивният съд е приел, че решението на СГС е обжалвано в частта, с която са отхвърлени исковете на тримата ищци до размера от по 2 817 005,13 лв. – 1/3 от стойността на притежаваните от баща им И. П. дружествени дялове от капитала на „Сенид“ ООД. Направена е констатация, че в хода на въззивното производство е настъпила промяна на имущественото състояние на ищците, поради което с определение N 638 от 03.10.2024 г. апелативният съд е оставил без движение въззивната жалба и исковата молба с указания да се внесе от ищците държавна такса от по 112 080,21 лв. - за производството пред СГС, и от по 56 040,10 лв. - за производството пред въззивната инстанция. Прието е, че при настъпване на промяна в обстоятелствата, при които страните са били освободени от заплащането на държавна такса за първоинстанционното производство, същите следва да бъдат задължени да изпълнят това задължение от въззивния съд, който е компетентен по този въпрос – ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. ОСГТК, както и т.5 ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. т.д. №1/2013 г.

Решаващият съд е приел, че след неговата констатация за нередовност на исковата молба /неплатена от ищците държавната такса за първоинстанционното производство/ с постановените във въззивното производство определение N 638 от 03.10.2024 г. и разпореждане N 308 от 24.02.2025 г. е дал възможност на ищците да отстранят нередовността на исковата молба, но тъй като указанията не са изпълнени, решението на СГС подлежи на обезсилване в обжалваната част, а производството на прекратяване.

С решението по чл.247 ГПК е постановено, че в диспозитива на решението от 09.07.2025 г. на ред 6-ти следва да се чете сумата до „2 817 005,13 лв.“, вместо „17 000 000 лв.“.

За да постанови решението по чл.247 ГПК, въззивният съд е констатирал, че съобразно титулната част на основното решение и дадените във въззивното производство указания на ищците да внесат държавна такса в размер на 2 % върху обжалваемия интерес от 2 817 005,13 лв., той е формирал воля, че предмет на въззивното производство е жалбата на ищците срещу решението на СГС в частта, с която са отхвърлени исковете им до размера от по 2 817 005,13 лв. Приел е, че е налице очевидна фактическа грешка, защото в диспозитива на решението е посочено, че се обезсилва първоинстанционното решение в отхвърлителната част за 17 000 000 лв. - за всеки от ищците, вместо 2 817 005,13 лв., поради което с решението по чл.247 ГПК е отстранена грешката и е постановено в диспозитива на решението да се чете на ред 6-ти сумата от 2 817 005,13 лв., а не 17 000 000 лв

По касационната жалба срещу решение № 405 от 09 .0 7.2025 г. по в.т.д. № 244/2024 г. на САС, поправено с решение № 615/04.12.2025 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обективирано в касационната жалба, касаторите посочват следните основания по чл.280 ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол –

1. Вероятна недопустимост на въззивното решение, произтичаща от обстоятелството, че с него се обезсилва решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете за сумата от по 17 000 000 лв. – за всеки ищец, а с въззивната жалба ищците са атакували решението само в частта, с която са отхвърлени исковете им за сумата до 2 817 005,13 лв. /за всеки един/. Решението на първоинстанционния съд е влязло в сила като необжалвано в частта, с която са отхвърлени исковете на всеки ищец за разликата над 2 817 005,13 лв., поради което въззивният съд не разполага с правомощието да го обезсили в тази необжалвана част.

2. Очевидна неправилност на въззивното решение, произтичаща от неправилността на указанията на въззивния съд за внасяне от ищците на държавна такса от по 112 080,21 лв. по сметка на СГС, дължима за първоинстанционното производство. Сочи се, че първоинстанционният съд е освободил ищците от задължението за внасяне на държавна такса за разликата над 600 лв., а промяната на имущественото състояние на ищците е настъпила в хода на производството пред въззивния съд, поради което не може да е основание за даването от въззивния съд на указания да се внесе от ищците дължимата за първоинстанционното производство държавна такса, от която те са били освободени.

Поставени са следните правни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „В хипотезите, в които не извършва проверка на валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение, въззивният съд се произнася с определение или с решение за обезсилване на решението на първата инстанция и за прекратяване на производството по делото?“ Наличието на допълнителния селективен критерий по този въпрос се обосновава с твърдението за противоречие на въззивното решение с определение № 535/24.10.2016 г. по ч.т.д. № 1694/2016 г. на ВКС.

2. „Какви са последиците за ищеца от неизпълнението на неправилни или неясни указания за отстраняване на нередовност на исковата молба?“ Наличието на допълнителния селективен критерий по този въпрос се обосновава с твърдението за противоречие на въззивното решение с определение № 891/28.11.2014 г. по ч.гр.д. № 6523/2014 г., решение № 434/13.05.2010 г. по гр.д. № 700/2009 г., определение № 869/12.12.2012 г. по ч.гр.д. № 776/12 г. на ВКС, както и с цитираното във въззивното решение определение № 109/07.03.2018 г. по гр.д.д. № 610/2018 г. на ВКС.

3. „В хипотеза, в която ищецът е освободен от задължението за заплащане на държавна такса в исковото производство до кой момент важи освобождаването?“ Твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с определение № 109/07.03.2018 г. по гр.д. № 610/2018 г. на ВКС.

4. „Към кой момент се прави преценката за наличие на предпоставките за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса за исковата молба?“ Сочи се от касаторите, че въззивното решение е в противоречие с определение № 1355/02.05.2025 г. по ч.т.д. № 476/25 г. на ВКС, определение № 58/10.01.2025 г. по ч.гр.д.№ 4838/24 г. на ВКС, определение № 4331/30.09.2024 г. по ч.гр.д. № 2734/24 г. на ВКС, определение № 71/28.01.2015 г. по ч.т.д. № 25/2015 г. на ВКС, определение № 206/17.05.2013 г. по ч.гр. № 2434/2013 г. на ВКС.

5. „Какви обстоятелства следва да вземе предвид съдът при преценката по молбата за освобождаване от такси и разноски?“ Твърди се, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с определение № 433/30.09.2024 г. по ч.гр.д. № 2734/24 г. на ВКС.

6. „Дали условията за освобождаване от заплащане на държавна такса или разноски представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел?“ Сочи се за противоречие на въззивното решение с определение № 3385/27.06.2025 г. по гр.д. № 2305/25 г. на ВКС.

7. „Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и да прецени всички праворелевантни факти, от които произтича спорното право?“. Твърди се от касаторите, че въззивното решение е в противоречие с ТР от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 192/29.01.2018 г. по т.д. № 44/17 г. на ВКС, решение № 247/06.01.2020 г. по гр.д. № 540/18 г. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/12 г. на ВКС, решение № 88/03.06.2021 г. по гр.д. № 2747/20 г. на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

По вероятната недопустимост на въззивното решение, посочена като основание по чл.280 ал.2 ГПК за касационен контрол. Твърдението на касаторите е, че с въззивната жалба са атакували решението на СГС само в частта, с която са отхвърлени исковете им за сумата от по 2 817 005,13 лв., но с въззивното решение недопустимо е обезсилено решението на СГС за отхвърляне на исковете за сумата от по 17 000 000 лв. – за всеки ищец. Касационният съд намира, че не е налице посоченото от касаторите основание по чл.280 ал.2 ГПК, защото въззивният съд с решение по чл.247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка е постановил в диспозитива на основното решение да се чете сумата от 2 817 005,13 лв., вместо 17 000 000 лв. Преценката в съвкупност на двете решения сочи, че въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд в частта, с която са отхвърлени исковете за заплащане на сумата до размера от 2 817 005,13 лв. – за всеки един от ищците.

По очевидната неправилност на въззивното решение. Настоящият състав на касационния съд намира, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3- то ГПК – поради очевидна неправилност. Тази хипотеза е налице, когато съдебният акт е постановен в явно противоречие на закона или въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

С оглед на изложените във въззивното решение мотиви, че първоинстанционното решение подлежи на обезсилване в обжалваната част, а производството на прекратяване, защото при настъпила в хода на въззивното производство промяна в обстоятелствата, при които ищците са били освободени от задължението за внасяне на държавна такса за първоинстанционното производство, същите са длъжни да изпълнят това задължение, но въпреки дадените от въззивния съд указания ищците не са платили държавна такса по исковата молба, касационният съд намира, че следва да бъде осъществен касационен контрол и извършена проверка относно приложението на чл.83 ал.2 ГПК и на чл.129, вр. с чл.128, т.2 ГПК в обратен на действителния им смисъл.

По касационната жалба срещу решение № 615/04.12.2025 г. в.т.д. № 244/2024 г. на САС, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 405 от 09 .0 7.2025 г. по в.т.д. № 244/2024 г. на САС. Касаторите поставят следните въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1.„Поправянето на очевидна фактическа грешка може ли да представлява изменяне или отменяне на вече формираната воля на съда?“

2. „Представляват ли очевидна фактическа грешка и могат ли да бъдат поправени по реда на чл.247 ГПК грешките – ако са налични изобщо такива, които съдът е допуснал при формиране на своята воля“.

3. „Кога е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК /чл.192 ГПК отм./ и относно правната същност и характеристика на решението за поправка на очевидна фактическа грешка“.

Касационният съд намира, че въпросите отговарят на предвидените в нормата на чл.280 ал.1 ГПК характеристики, защото са обусловящи за крайните изводи на въззивния съд в обжалваното решение по чл.247 ГПК, но не е удовлетворено изискването за допълнителния селективен критерий, доколкото въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, дадени в цитираните от касаторите решения. В решението по чл.247 ГПК въззивният съд изрично е посочил, че е допусната очевидна фактическа грешка, защото в мотивите на основното решение е формирал воля, че предмет на въззивната проверка е решението на първоинстанционния съд в частта, с която са отхвърлени исковете на тримата ищци до размера от по 2 817 005,13 лв., върху който размер е дал и указанията за внасяне на държавна такса, но в диспозитива на своето решение е изразил воля за обезсилване на решението на СГС, постановено по искове за сумите от по 17 000 000 лв. – за всеки ищец.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че основното решение следва да се допусне до касационен контрол в хипотезата на чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК – относно приложението на чл.83 ал.2 ГПК и на чл.129, вр. с чл.128, т.2 ГПК в обратен на действителния им смисъл, а решението по чл.247 ГПК да не се допуска до касационно обжалване.

Касаторите на основание чл. 18, ал. 2 от ТДТССГПК следва да внесат държавна такса от по 28 806,23 евро.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд