Определение № 82 от 08.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4046/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от М. Л. Ж., понастоящем в затвора Варна, чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № 1243 от 14.07.2021г. по в.гр.д. № 1367/2021г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 260975 от 17.03.2021г. по гр.д.№ 18240/2019г. на Районен съд Варна като е отхвърлен иска му с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Закона на защита от дискриминация /ЗЗДискр./ против ГД „Изпълнение на наказанията“ за установяване на дискриминационното му третиране от служители в Затвора гр.Варна във връзка с получена от него хранителна пратка на 15.02.2014г., за осъждане на ответника да се въздържа в бъдеще от такова нарушение и за заплащане на сумата от 25 000лв., обезщетение за неимуществени вреди и 1лв. имуществени вреди, претърпени в резултат на нарушението, ведно със законната лихва, считано от датата на нарушението 15.02.2014г.като неоснователен. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: След преценка на ангажираните доказателства въззивният съд е приел, че всички лишени от свобода в затвора в гр.Варна са поставени при едни и същи условия и те са третирани по идентичен начин. Решаващите му мотиви за отхвърляне на иска са, че извършените от служителите на затвора действия, във връзка с проверката на процесната хранителна пратка на 15.02.2014г., са в изпълнение на разпоредби, произтичащи от вътрешни, утвърдени по съответния ред актове и важат за всички. Когато проверката се извършва в нарушение на издадените инструкция и заповед – чрез нарязване на продуктите – това може да е основание за търсене на дисциплинарна отговорност за служители, но не е основание да се приеме, че е проява на пряка или непряка дискриминация. В касационната си жалба, като основание за допустимост, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Счита, че постановеният акт е в противоречие с установената съдебна практика по следните въпроси: 1. Налице ли е дискриминация на основа лично положение, когато всички лица, притежаващи лично качество са подложени на по-неблагоприятно третиране? Кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение, за да се счете, че са третирани неравно? Позовава се на противоречие на въззивния акт с приетото в решение по гр.д.№ 534/2012г.на ІV г.о., където при отговор на същия въпрос е посочено, че „от значение при установяване на дискриминация е обективно съществуващият недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания“. Със сходно фактическо положение са тези лишени от свобода, които изтърпяват едно и също наказание. Вторият поставен въпрос е за обърнатата доказателствена тежест, съгласно чл.9 ЗЗДискр. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ГД „Изпълнение на наказанията“ гр.София, чрез процесуалния представител юрисконкулт С., с който се изразява становище за неоснователност. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по поставените въпроси, които са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд. Първият въпрос е възможно да е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика по гр.д.№ 534/2012г.на ІV г.о., съгласно която спазването на съответните нормативни изисквания при осъществяване на дейността не е от значение, ако обективно е установен недопустим противоправен резултат при упражняването й, с който се установява по - неблагоприятно третиране, дължащо се на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. По втория поставен от касатора въпрос, касаещ разпределението на доказателствената тежест при установяване на дискриминация, също е възможно спорът да е разрешен в противоречие с установената практика /вж. напр. гр.д.№ 4328/2015г. ІV г.о. и посочените в него решения/, съгласно която ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация и когато той е направил това, законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Мотивиран от изложеното и като констатира, че жалбоподателят е освободен от заплащане на такса, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение