Определение № 111 от 25.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 299/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. Б. срещу решение № 812 от 15.04.2020 г. по гр.д.№ 2002 от 2019 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е потвърдено решение № 7982 от 18.12.2018 г. по гр.д.№ 8951 от 2016 г. на Софийския градски съд, I ГО, 18 състав за отхвърляне на предявения от И. Г. Б. срещу „Боско строй“ ЕООД- в несъстоятелност, „Тома строй“ ЕООД- в несъстоятелност, „Росг“ ЕООД и „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост, придобито въз основа на давностно владение за периода от 1996-1997 г. до настоящия момент, върху 25/32 ид.ч. от дворно място с площ от 343 кв.м., находящо се в [населено място], район „К. село“, [улица] представляващо имот с пл.№ ..., кв..... по кадастрален план на [населено място], а сега УПИ ....... по ПУП на [населено място] от 2013 г., ведно с построената в имота двуетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена площ според нотариалния акт от 72 кв.м, с разгърната застроена площ от 144 кв.м.

К. твърди, че решението е неправилно като постановено при допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, нарушениоя на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Счита, че обжалваното решение е очевидно неправилно и противоречи на посочената от него практика на ВКС и на Конституционния съд на РБ /ТР № 8 от 23.04.2016 г. по гр.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 105 от 20.07.2015 г. по т.д.№ 815 от 2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., т.5 от Тълкувателно решение № 2 от 2004 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 61 по т.д.№ 741 от 2009 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 253 от 18.01.2013 г. по гр.д.№ 295 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 36 от 07.08.2015 г. по т.д.№ 465 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 7 от 30.06.2020 г. по конституционно дело № 11 от 2019 г. на Конституционния съд на РБ, решение № 144 от 09.08.2016 г. по гр.д.№ 566 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 229 от 18.10.2013 г. по гр.д.№ 3099 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 33 от 29.07.2013 г. по гр.д.№ 401 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 465 от 27.05.2010 г. по гр.д.№ 1199 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр.д.№ 196 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 810 от 24.11.2004 г. по гр.д.№ 1735 от 2002 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр.д.№ 3003 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, I I г.о., / по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да разгледа всички процесуални възражения на страните, в частност възражението, основано на чл.235, ал.3 ГПК, като обсъди фактите, които настъпват в хода на съдебното производство пред въззивния съд преди постановяване на решението, но след приключване фазата на събиране на доказателства, когато последното е заявено своевременно ?

2. Длъжен ли е съдът да мотивира определението, с което отхвърля искане за събиране на доказателства ?

3. Следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните ?

4. Длъжен ли е съдът да съобрази факта, че новият собственик „Боско строй“ ЕООД реално не е получил държането на имота ? и Разпростира ли се анимусът на владение по отношение на новия собственик при липса на предаване на държането, извършено от страна на стария и кой носи тежестта да докаже този факт ? По този въпрос се твърди, че решението противоречи на практиката на ВКС, но и че произнасянето по него би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

5. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение ?

6. Как следва съдът да преценява свидетелските показания ?

В писмени отговори от 24.11.2020 г. и 05.01.2021 г. ответниците по жалбата „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и „Тома строй“ ЕООД- в несъстоятелност оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано.

Останалите ответници „Боско строй“ ЕООД- в несъстоятелност и „Росг“ ЕООД не вземат становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че ищецът И. Г. Б. не е доказал твърдението си, че е бил владелец на спорните 25/32 ид.ч. от имота през необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС период от време- 10 години. Действително, доказано било по делото, че ищецът е установил владение върху 7/32 ид.ч. от имота, придобити по договор за дарение от неговия баща, обективиран в нотариален акт № .... от 24.11.1983 г. Тъй като основанието, на което е установил фактическата си власт върху имота, сочело на съвладение с останалите съсобственици на този имот, презумпцията на чл.69 ЗС следвало да се счита оборена. В този смисъл въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. Поради това съдът е приел, че ищецът е бил владелец на собствените си 7/32 ид.ч. от имота и държател на останалите ид.ч. от този имот и за да установи владение и върху тези ид.ч., е следвало да промени намерението си за своене и да демонстрира пред останалите съсобственици това свое намерение. От събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е приел за установено, че едва през 2013 г. ищецът е демонстрирал такова намерение- в отговора на подадена срещу него искова молба по чл.31, ал.2 ЗС. С оглед на това едва от 2013 г. ищецът е установил владение върху целия имот и към настоящия момент все още не го е придобил по давност, тъй като считано от 2013 г. до настоящия момент не са изтекли 10 години.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси:

1. По първия поставен въпрос /Следва ли въззивният съд да разгледа всички процесуални възражения на страните, в частност възражението, основано на чл.235, ал.3 ГПК, като обсъди фактите, които настъпват в хода на съдебното производство пред въззивния съд преди постановяване на решението, но след приключване фазата на събиране на доказателства, когато последното е заявено своевременно ?/ няма противоречие с практиката на ВКС. В нея се приема, че съдът е длъжен да разгледа всички своевременно направени възражения на страните и да вземе предвид фактите, които настъпват в хода на делото. В обжалваното решение, напълно в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е разгледал всички своевременно направени възражения на страните и е взел предвид фактите, които настъпват в хода на делото. Не отговаря на истината твърдението на ищеца, че при решаване на спора съдът не е отчел периода на владение, който е изтекъл до приключване на делото пред въззивната инстанция. В. съд е взел предвид този период от време, но е отхвърлил иска за собственост, основан на давностно владение, тъй като е отчел, че от момента, когато ищецът е установил владение върху целия имот, включително и върху притежаваните от другите съсобственици 25/32 ид.ч. /2013 г., когато за първи път е демонстрирал пред остнаналите съсобственици намерението си да свои целия имот/ до момента на постановяване на въззивното решение /15.04.2020 г./ не е изтекъл необходимият съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок за придобиване на имота по давност.

2. По втория поставен въпрос /Длъжен ли е съдът да мотивира определението, с което отхвърля искане за събиране на доказателства ? също няма противоречие между посочената от касатора практика на ВКС и обжалваното решение. Напълно в съответствие със съдебната практика, въззивният съд е мотивирал както решението си, така и постановените от него определения по делото. Не отговаря на истината твърдението на ищеца, че съдът не е мотивирал определението си от съдебно заседание от 03.02.2020 г., с което са оставени без уважение неговите доказателствени искания. Видно от протокола от съдебното заседание, това определение на съда има мотиви.

3. По третия поставен въпрос /Следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните ?/ също няма противоречие между посочената съдебна практика и обжалваното решение. Напълно в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е обсъдил всички доводи на страните. Както бе посочено и по-горе, във връзка с първия поставен въпрос, не отговаря на истината твърдението на ищеца, че при решаване на спора съдът не е обсъдил довода му за изтекла по време на процеса придобивна давност. В. съд е взел предвид изтеклия по време на процеса периода на владение, но е отхвърлил иска за собственост, основан на давностно владение, тъй като обективно е отчел, че от момента, когато ищецът е установил владение върху целия имот, включително и върху притежаваните от другите съсобственици 25/32 ид.ч. /2013 г., когато за първи път е демонстрирал пред остнаналите съсобственици намерението си да свои целия имот/ до момента на постановяване на въззивното решение /15.04.2020 г./ не е изтекъл необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок за придобиване на имота по давност. Не отговаря на истината и че съдът не е обсъдил довода му, че след прехвърлянето на ид.ч. от имота през 2004 г. и 2005 г. на „Боско строй“ ЕООД, ищецът е останал единствен владелец на имота и е започнал да го свои изцяло, за което не е имало нужда да уведомява новия „формален“ собственик. Както първоинстанционният съд, така и въззивният съд са обсъдили събраните по делото писмени и гласни доказателства и въз основа на тях са достигнали до извод, че макар да е бил във фактическа власт на имота, през 2004 г. и 2005 г. ищецът не е предприел действия, с които да „преобърне“ държането на спорните ид.ч. от този имот във владение, а е сторил това едва през 2013 г. Евентуалната неправилност на този извод на съда не е равнозначна на липса на обсъждане на доводите на страните и на липса на произнасяне по относим за делото правен въпрос.

4. По четвъртия поставен въпрос /Длъжен ли е съдът да съобрази факта, че новият собственик „Боско строй“ ЕООД реално не е получил държането на имота ? и Разпростира ли се анимусът на владение по отношение на новия собственик при липса на предаване на държането, извършено от страна на стария и кой носи тежестта да докаже този факт ?/ също няма противоречие с практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с нея, в частност с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, в обжалваното решение е прието, макар и не изрично, а като краен резултат, че за решаване на въпроса дали фактическата власт върху един съсобствен имот е установена като държане, владение или съвладение и затова дали държането на съсобствен имот е „преобърнато“ във владение, без всякакво правно значение е дали последващият съсобственик реално е получил държането на имота след придобиване на ид.ч. от него. При решаване на въпроса дали фактическата власт върху един съсобствен имот от един от съсобствениците е установена като държане, владение или съвладение от значение е начина на установяването й към момента на възникване на съсобствеността, а не при последващи прехвърляния на ид.ч. от съсобствения имот на трети лица. А за решаване на въпроса за „преобръщането“ на държането във владение от значение е само дали осъществяващият фактическа власт върху съсобствен имот съсобственик е извършил действия, с които ясно да е демонстрирал пред останалите съсобственици намерението си да свои имота, а не дали останалите съсобственици /първоначални или последващи такива/ реално са получили държането на съсобствения имот. Поради това по този въпрос не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса има ясна правна уредба и установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване поради настъпили промени в законодателството или в обществените условия.

5. По петия поставен въпрос /Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение ?/ също няма противоречие между посочената съдебна практика и обжалваното решение. Напълно в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е обсъдил и основал решението си на всички относими към спора писмени и гласни доказателства. К. не е посочил нито в жалбата, нито в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към нея, кои относими към спора доказателства, според него, не са били обсъдени от съда. Твърдението му, че са били взети предвид писмени доказателства, за представянето на които бил изтекъл преклузивния срок, не е свързано с поставен правен въпрос в изложението, поради което не следва да бъде обсъждано.

6. По шестия поставен въпрос /Как следва съдът да преценява свидетелските показания ?/ също няма противоречие между посочената съдебна практика и обжалваното решение. Напълно в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е обсъдил свидетелските показания, като е отчел, че няма противоречия между показанията на различните свидетели относно периода, през който ищецът е упражнявал фактическа власт върху процесния имот. Относно това дали ищецът е демонстрирал владение за своене на целия имот и с какви действия, също няма противоречие между свидетелските показания, поради което съдът не е излагал мотиви защо възприема показанията на една група свидетели и съответно защо не възприема показанията на друга група свидетели. Съдът в крайна сметка е приел, че никой от разпитаните по делото свидетели не свидетелства за извършване от страна на ищеца на такива действия, с които ясно да е било демонстрирано пред останалите съсобственици намерението му да свои имота.

Поради всичко гореизложено не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на С. апелативен не следва да се допуска.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.