Определение № 65 от 03.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 2551/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № VІ -3 / 06.02.2013 год. по гр.д.№ 2229 / 2012 год. на Бургаски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 159 / 28.09.2012 год. по гр.д.№ 513 / 2012 год. на Районен съд [населено място] и е прекратено, като образувано по недопустим иск, производството по иска на касатора против Ч. В. Д. ,за приемане за установено между страните, че ответникът не е извършвал строително-монтажни работи на обект, с възложител [фирма]. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, досежно преценката за недопустимост на иска. Излага съображения в подкрепа на правен интерес от предявяването на иска. Ответната страна – Ч. В. Д. – не взема становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Между ищеца - настоящ касатор и трето за спора лице – [фирма] - е влязло в сила съдебно решение, с което първият ,в качеството на възложител, е осъден да заплати на второто, в качеството на изпълнител, възнаграждение за СМР / гр.д.№ 4115/ 2010 год. на Сливенски районен съд /. В производството по делото, за доказване изпълнението на [фирма], оспорвано от [фирма], е разпитан като свидетел настоящият ответник, твърдял че като работник на [фирма], е работил на обекта на ищеца. Правният интерес от предявяването на настоящия иск - за установяване, че Ч. В. не е работил по възлагане от „П. корект Е. на въпросния обект на възложителя [фирма], дружеството обосновава с възможността да обори по този начин достоверността на свидетелските показания на Ч. В., а в касационната жалба - с възможността на това основание да претендира отмяна на влязлото в сила решение по гр.д.№ 4115/ 2010 год. на Сливенски районен съд. За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд се е позовал на чл. 124 ал.4 пр. второ ГПК - недопустимост на искове за установяване съществуването или несъществуването на факти с правно значение, извън изрично посочените в закона, какъвто не е целеният за установяване факт в настоящото производство. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Трябва ли ищецът винаги да доказва материално правна изгода при предявяване на установителен иск по чл.124 ГПК?; 2 / Валидността по-важна ли е при приети за доказани и от двете инстанции обстоятелства - с решението на Районен съд Карнобат и в решението на Бургаски окръжен съд ? и 3 / Нормата на чл.7 ГПК императивна или диспозитивна е ? Първият от поставените въпроси, ако се подмени некоректната терминология / „ материално правна изгода „ / и се приеме, че касае необходимостта от установяване правен интерес при предявяването на установителен иск по чл.124 ГПК, е напълно неотносим към решаващия извод на въззивния съд и като такъв не съставлява правен въпрос по смисъла на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Решението е обосновано не с липса на правен интерес, а с нормата на чл.124 ал.4 пр. второ ГПК - недопустимост на искове за установяване съществуване или несъществуване на факти с правно значение, извън посочените в закона. Към този единствен решаващ мотив са неотносими и следващите два въпроса, вторият от които напълно неясен, а третият - нелогичен - тъй като се касае за процесуална норма, регламентираща „ основно начало „ / принцип / на гражданския процес / чл.7 ГПК / .При това нарушението на принципа на „ служебното начало „ е по начало довод за съществено нарушение на съдопроизводствени правила, свързан с правилността, а не с допустимостта на съдебния акт, а именно последната е отречена от въззивния съд. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение