Определение № 60503 от 17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1183/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, срещу решение №.1505 от 18.12.2020г по в.гр.дело № 2201/2020г. на Софийски апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение №1080 от 10.02.2020г на Софийски градски съд по уважения до размера на сумата 15 000 лева иск на В. Ц. П. с правно основание чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в престъпление по чл346,ал.3 НК, вр чл. 20,ал.2 от НК което наказателно производство е продължило 10 години в досъдебна фаза и съдебна фаза, до оправдаването на ищеца по повдигнатите обвинения с влязла в сила присъда. Прокуратурата на РБ счита присъденото обезщетение за завишено. Софийски апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение, с което до пълния предявен размер от 30 000 лева искът за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен, поради прекомерност на претенцията. Касационна жалба е постъпила и от В. Ц. П., чрез адв. Д. В. срещу въззивното решение в частта,с която е потвърдено отхвърлянето на иска до претендирания размер. Защитата счита присъденото обезщетение под тази сума за занижено, несъразмерно на вредите ,а решението като постановено в закононарушение,тъй като са изтъкнати предишни осъждания,за които обаче П. е бил реалибитиран години преди повдитане на незаконното обвинение. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата на РБ се посочва, че Софийски апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретно и обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане принципа на справедливостта в чл. 52 ЗЗД.Според изложението, решението на САС е в противоречие с т. ІІ от ППВС №4/1968г.Изтъква се несъотносимост на присъденото обезщетение с критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД поради завишаване, което е и противоречие с практиката на ВКС по процесуален въпрос за задължението на съда да изложи мотиви за причинно– следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Изтъква се противоречие на обжалваното решение с указанията по т.3 и т.11 и т.19 от ТР №3/2004г на ОСГК, защото част от претендираните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането и липсвали мотиви за това. Като основание е посочен критериият на чл. 280 ал.1т.1 от ГПК и по материалноправен въпрос как се прилага общественият критерии за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД Изтъква се противоречие с практиката на ВКС. Приложени са реш. №148/2018г по гр.д №3923/2017 ІVг.о, реш. №63/2016г по гр.д №5124/2015г на ІІІ г.о,реш. №79/2018г на ІVг.о г.о на ВКС като съдебна практика за прилагане на чл. 52 ЗЗД по искове ,предявени на същото основание, Решенията не са коментирани в обосновка, даваща конкретна насока на въпроса В изложението към жалбата на В. Ц. П. също се изтъква основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса за прилагането на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, при което се изисква сходното разрешаване на аналогични случаи. Водещо съобразявани от въззивния съд обстоятелства по настошето дело, като десетгодишна продължителност на наказателно преследване с „висок интензитет на процесуалните действия „ се съпоставя с изводите в реш. № 62/2019г по гр.д № 2321/2018г на 4-то г.о на ВКС ,съгласно което на друг оправдан обвиняем по същото наказателно производство са придъдени 18 000 лева при отбелязване,че за вредите от неразумната продължителност, същият е обезщетен отделно,по друг ред .Изтъква се противоречие и с реш. № 100/2019г по гр.д №2682/2018г на ВКС ,по което аналогични според защитата вреди, са обезщетени с присъждане на 55000 лева. Водещо се поставя въпрос законосъобразно ли е при настъпила реабилитация съдът да третира ищеца като осъждан и това да се отчита в негова вреда при определяне на справедливия размер на обезщетението по чл.2, ал.1 т.3 ЗОДОВ .Сочи се основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с реш. № 466/2016г по гр.д № 2978/2015г на 4-то г.о на ВКС и с решение №140/2017г по гр.д № 919/2017г на 3-то г.о на ВКС. Софийски апелативен съд на свой ред е приел за установени предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл.2,ал.1 т.3 ЗОДОВ.С постановление от 26.07.2015 по пр.пр. №108/2004 г. на СГП, ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 346, ал. 3, вр. счл. 20, ал.2 НК при взета мярка за неотклонение "паична гаранция" в размерна 1000 лв., внесенана на 27.07.2005 г.и задържана до 17.03.2010г.Обвинението е уточнявано и предявявано многократно, производството е прекратявано и връщано на прокуратурата от съда.В съдебна фаза са били проведени 24 заседания, като първоинстанционният съд е постановил оправдателна присъда на 30.10.2013г. Присъдата е била протестирана от Прокуратурата на РБ, потвърдена е от САС и ВКС и е влязла в сила на 29.06.2015г. При конкретно изтъкнати в мотивите и преценявани от въззивния съд обстоятелства, включително по отношение на влошено здравословно състояние при ищеца ,за което вещото лице по приета СМЕ сочи възможен принос на обвинението ,в обжалваното решение на Софийски апелативен съд определеното на първа инстанция парично обезщетение е прието за съответно на вредите,справедливо определено по размер. При продължило почти 10 г. наказателно производство, на фона на засилен стрес, ищецът е развил здравословни проблеми, които са допринесли за неговата нетрудоспособност, призната по надлежен ред /съгл. ЕР на ТЕЛК/ Първоинстанционният съд е приел ,че към момента на повдигане на обвиненията ищецът не е осъждан,макар към отговора на исковата молба Прокуратурата на РБ е приложила свидетелство за съдимост в което е отразено, че ищецът е осъждан по н.д. No 3760/97 г., СРС,с присъда влязла в сила на 14.05.1998г.за престъпление по чл. 325 НК ,за престъпление по чл.339, ал.1 НК ,вр чл. 55, ал.1 т.2 б от НК ,като е осъден на глоба от 10 000 лв с приложен чл. 23 НК. По НОХД 303/75 г. е бил осъден по чл. 252 вр. 195 НК на лишаване от свобода, което изтърпяване е било отложено. Като въззивен жалбоподател Прокуратурата е поддържала оплакване ,че съдът на първа инстанция не е коментирал по никакъв начин предходното осъждане на ищеца и не е направил следващия се извод ,че в тези случаи интензитет на вредите е по- нисък. Въззивният съд е обсъдил наред с останалите доказателства данните в свидетелството, а по доводите на Прокуратурата е изтъкнато ,че по правило наличието на предходни осъждания следва да се отчита като фактор при определяне на размера на обезщетението. (Решение No 95 от 23.04.2014 г.погр.д. No 5805/2013 г., Решение No163 от 1.07.2016 г.погр.д. No 411/2016 г., решение No 251/21.12.2015 г.погр.д. No 812/2015г.) Според изтъкнатата съдебна практика в случаи на неколкоктратни осъждания, интензивността на негативните преживявания се явява занижена в сравнение с лица, които инцидентно са станали обект на наказателно преследване.въззивният съд е посочил ,че като се отчита конкретиката на настоящия казус следва от една страна да се вземе предвид, че действително ищецът е бил осъждан през1975 г.и 1998 г., а от друга – че тези осъждания са в период от време, значително предхождащ процесното наказателно преследване.При данните по делото е направен извод, че ищецът, доколкото не за първи път е обект на наказателно преследване, не е откатегорията на лицата, които инцидентно попадат в наказателно производство.,но този факт обаче сам по себе си не може да игнорира данните, че ищецът е претърпял неимуществени вреди като техният обем следва да се определи с оглед всички налични по делото факти,вкл.и тези касаещи професията на лицето, обществения му статус и пр. Тези обстоятелства за взети предвид от въззивния съд. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита ,че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по двете жалби. Не се аргументира основание по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК, по формулирания в изложението и на двамата касатори правен въпрос,свързан с критерия за справедливост и прилагането на чл. 52 от ЗЗД. По този въпрос е дадено разрешение в ППВС № 4/ 1968г и в постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС - реш. № 532 ат 2010 гр.д№ 1650/2009 ІІІ г.о ,реш. № 377 от 22.06.2010г гр.д №1381/2009 ІV г.о ,реш. от 06.04.2011г ,по гр д.№951/2010 ІІІ г.о, реш.№ 149 от 2011, гр.д.№574/10г ІІІ г.о.реш. № 219 от 04.06.2012г ІV г.о № 132 от 29.04.2011г на ІІІ г.о на ВКС, реш. №150 от 2013 по гр.д № 1367/2012г ІІІ г.о и др. Част от тази установена практика съставляват и решенията, приложени от Прокуратурата на РБ ,както и от защитата на ищеца. Справедливостта,като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие ,а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики.Тази преценка не липсва в обжалвания акт и въззивният съд е посочил кръга обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по размер, съгласно установената практиката на ВКС .Това са тежестта на повдигнатото обвинение ,установените отрицателни последици за ищеца в личностно, професионално,социално ,емоционално и психическо отношение ,неговата възраст, отражението върху здравето ,включително продължителността на наказателното преследване, естеството и интензивността на понесената процесуална принуда от наложените мерки за неотклонение. Отчетена е неразумната продължителност на наказателното производство, но също и разяснението в установената практика на ВКС,че тя не води до увеличаване на обезщетението в геометрична прогресия, а се преценява вредоносният ефект и последиците върху личността в конкретната степен на проявление. Действително, справедливостта изисква аналогичните случаи да бъдат парично обезщетявани равностойно, но различните по размер обезщетения присъждани по дела за обезщетение на неимуществени вреди в случаи ,при които е налице сходство само при наякои обстоятелства, не са самодостатъчен довод за противоречива практика по прилагането на чл. 52 ЗЗД,на която теза и двете страни основават изложенията си,без по същество да обосновават изтъкваното основание по чл.280, ал1 т.1 ГПК. При постановяването на решение №148/2018г по гр.д №3923/2017 ІVг.о и реш. №63/2016г по гр.д №5124/2015г на ІІІ г.о е съобразявана продължителност на наказателното преследване от 10 години и е определено обезщетение от 10 000 лева,което сходство не обосновава теза за противоречиво решаван правен въпрос ,предвид размера на присъденото по настоящето дело обезщетение .Прокуратурата не отчита променящите се обществено- икономическите условия,преценявани за съответния конкретен период по решенията,нито различния обем на вредите ,тъй като в случая по настоящето дело съдът е взел предвид и влошаване на здравето,медицински констатирано в установена степен. При позововането на решение № 62/2019г по гр.д № 2321/2018г на 4-то г.о на ВКС защитата на касатора П. не отчита ,че при ищеца по това дело, обвиняем по същото производство, са обезщетявани и вредонсни последици от наложи по-тежи мерки за неотклонение /“задължане под стража“, изменена в „домашен арест“ /При решение №100/2019г на 4-то г.о са изтъкнати невъзвратими промени и пълен срив в личния и професионален живот на ищцата ,като до подобни изводи въззивният съд не е достигал в обжалваното решение, предвид установените по делото обстоятелства. Връзките между фактите са изтъкнати от въззивния съд, с което е мотивиран и извода за причинно-следствена връзка. Решението е в съответствие с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК и в изложението на Прокуратурата на РБ необосновано се поддържа обратното. Въззивното решение не е в противоречие с установената практика на ВКС по въпроса отчита ли се съдебното минало на ищеца, при кои неимуществени вреди се отчита същото и по какъв начин. Формулираният в изложението на касатора въпрос „законосъобразно ли е при настъпила реабилитация съдът да третира ищеца като осъждан и това да се отчита в негова вреда при определяне на справедливия размер на обезщетението по чл.2, ал.1 т.3 ЗОДОВ“,видно от мотивите на решението, не е обусловил изводите на съда в решаваща за изхода на делото насока. В първоинстанционното производство, включително в становището депозирано от защитата във връзка с представеното от Прокуратурата свидетелство за съдимост не е наведено твърдение за настъпила реабилитация. Довод за това е изтъкнат в отговор на оплакванията на въззивния жалбоподател Дори реабилитация по право да е била изводима от фактите, отразени в свидетеството за съдимост/ /има отбелязване ,че глобата е платена на 17.02.2000г, а обвинението е повдигнато повече от 5 години след тази дата/, нейните последици не са отречени от решаващия съд. Няма противоречие с реш. № 466/2016г по гр.д № 2978/2015г на 4-то г.о на ВКС и с решение №140/2017г по гр.д № 919/2017г на 3-то г.о на ВКС,не е налице основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. В първото цитирано решение по реда на чл. 290 ГПК е даден отговор на друг правен въпрос,а в решение №140/2017г по гр.д № 919/2017г на 3-то г.о на ВКС в отговор на правен въпрос е изведено и разрешението,възприето от състава на Софийски апелативен съд в обжалваното решение: съдебното минало и налични предишни осъждания се обсъждат с оглед личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания. Мотивите, изложени в обжалваното въззивно решение са в съответствие с посочената съдебна практика на ВКС.Окачествяването им като обсъждане „във вреда“ на ищеца Върховен касационен съд не възприема като съдържание на правен въпрос, при това съображенията на въззивната инстанция в решаваща насока не сочат спрямо ищеца да е допуснато несъобразяване с последиците на реабилитацията, довело на практика до занижаване на обезщетението. Разноските остават за страните, както са направени Воден от горното, Върховен касационен съд, ІІІ г.о.