Определение № 50616 от 16.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2662/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев инс“ АД срещу решение №861 от 19.07.2021 г. по в.гр.д.№4013/2020 г. на САС. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №3494 от 12.06.2020 г., поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение №260490 от 09.10.2020 г., постановени по гр.д. №14429/2018 г. от СГС, ЗК „Лев инс“ АД е осъдено да заплати на Р. Н. Ф. на основание чл.432, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ГПК, допълнително обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 31.05.2018 г., в размер на сумата от 12 000 лв., ведно със законната лихва от 18.10.2018 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК: 1. Съобразен ли е размерът на присъденото застрахователно обезщетение с продължителността и интензивността на претърпените болки и страдания, възрастта на ищцата към датата на ПТП, препятстването на нормалния й живот, прогнозата за отшумяване, икономическите условия в страната към датата на увреждането и по какъв на(ин тези критерии се отнасят към размера на определеното застрахователно обезщетение. 2. Как съдът установява дали размерът на определеното застрахователно обезщетение е достатъчен да компенсира пострадалата за претърпените от нея неимуществени вреди. 3. Какви са критериите за посочване на периода от време, който да бъде съобразен при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди. Ответникът по касация Р. Н. Ф. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател, наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалата. По спорния въпрос относно размера на обезщетението за претърпените от пострадалата ищца неимуществени вреди, е изложил съображения, че следва да се съобразят критериите, установени с Постановление №4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС и конкретните данни по делото. В този смисъл и отчитайки: възрастта на пострадалата и нейното обществено положение; полученото травматично увреждане /закрито пертрохантерно счупване на дясната бедрена кост/; продължителността на общия лечебен и възстановител период и периода от време, в който болките и страданията са били интензивни /проведено е оперативно, амбулаторно лечение и последваща рехабилитация, като бедрената кост е зараснала за около 4 месеца, а общата продължителност на лечебния и възстановителен период е осъществен в рамките на не повече от 1 година/; отсъствието на негативни за здравето последици /състоянието на пострадалата е възстановено без обективни данни за настъпването на някакви усложнения, но металната остеосинтеза не е отстранена, а и това не се препоръчва с оглед възрастта на ищцата, което създава на пострадалата затруднения в движението - накуцваща походка, както и намалена абдукция - отвеждане на крака встрани/; обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП, е достигнал до извод, че справедливият размер на обезщетението възлиза на сумата от 30 000 лв., като е присъдил допълнително сумата от 12 000 лв. /с първоинстанционното решение е присъдена сума от 18 000 лв./ Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Формулираните от касатора въпроси по същество се свеждат до въпроса как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната съдебна практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В процесната хипотеза при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е подробно и е оценил в пълнота всички установени по делото факти, релевантни за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, респективно е взел предвид и е съобразил посочените по-горе критерии, поради което е налице съобразяване с практиката на ВКС /наличието на която изключва бланкетно поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, а касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Тъй като в случая по делото е установено, че поради необжалване, първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която в полза на ответника по касация е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 18 000 лв., а въззивното решение, с което е присъдена допълнително сума от 12 000 лв., подлежи на принудително изпълнение, несъмнено е, че са налице категорични доказателства, че Р. Н. Ф. не е материално затруднено лице по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. В светлината на изложеното се опровергава осъществяването на основанието за предоставяне на безплатна адвокатска помощ /затруднено материално положение/, поради което и независимо от изхода на спора по касационната жалба, присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, не се следва. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,