Определение № 8 от 05.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3921/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от П. Т. П. против определение № 1365 от 16.11.2021 г. по ч.гр.дело № 2780 по описа за 2021 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено протоколно определение от 09.09.2021 г., постановено по гр. д. № 9915/2021 г. на Пловдивски районен съд, с което е прекратено производството по делото в частта му за произнасянето по издръжката на малолетното дете Т. П., дължима от бащата - касатор. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на въззивното определение, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и като необосновано. Счита, че компетентен да разреши спора между родителите за целия комплекс права и задължения, включени в родителската отговорност, включително за размера на издръжката на детето, поради тяхната връзка на обусловеност, е българският съд в лицето на сезирания такъв, а именно Пловдивски районен съд. Посочва, че и двамата родители, и детето са български граждани, с постоянно и обичайно местопребиваване в Република България. Позовава се на разпоредбата на чл. 87, ал. 1 КМЧП, съгласно която задължението за издръжка се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на търсещия издръжка. Предвид изложеното, моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, а делото – върнато на сезирания български съд за разглеждане и решаване на въпроса за издръжката на детето. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Подлежи ли на касационно обжалване определение на апелативен съд, с което е потвърдено преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд, като въззивна инстанция?“; 2. „При предявен иск относно родителски права по чл. 127, ал. 2 СК по отношение на ненавършило пълнолетие дете, български гражданин, следва ли българският съд да разреши всички въпроси от предмета на иска комплексно, в тяхната съвкупност и цялост, или може да ги разреши поотделно, или само някои от тях?“, и 3. „Налице ли е идентитет между две висящи пред различни правораздавателни органи, в две различни държави дела, по смисъла на чл. 27, т. 2 Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела от 30.10.2007 г. /Конвенцията от Лугано/; чия е международната компетентност и следва ли да се десезира българският съд по спор за издръжка на непълнолетно дете, български гражданин с местоживеене в Р. България, като приеме чужда международна компетентност, когато страните по двете паралелно висящи дела са в различно процесуално качество /майката е ищец, а не ответник/; претендираната от майката издръжка на детето е за различен период от време; заявена е отделно от другите въпроси на свързани родителските права и пред различен от съдебен орган - помирителен орган, нямащ право да разглежда спорове?“. По първия въпрос релевира разрешаването му в противоречие с определение № 334 от 02.08.2022 г. по гр. д. № 2161/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о. и ТР № 2/23.06.2022 г. по тълк. д. № 2 от 2018 г. на ОСГТК на ВКС. По втория въпрос счита, че даденото разрешение от въззивния съд противоречие на решение № 30 от 01.02.2019 г. по гр.д. № 3060/2018 г. на ВКС, ІV г.о.. По третия въпрос сочи разрешаването му в противоречие с решение № 630 от 14.12.2009 г. по гр. д. № 608/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 143 от 07.12.2010 г. по т.д. № 1100/2009 г. на ВКС, І т.о.. Не е постъпил отговор от ответницата по касационната жалба – И. С. Б.. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу определение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл. 127, ал. 2 СК, предявен от бащата П. Т. П. срещу майката И. С. Б., с който се иска разрешаване на въпросите за местоживеенето, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на детето на страните Т. П., родено на 31.10.2017 г. в [населено място], Конфедерация Швейцария. От материалите по делото се установява, че първоинстанционният съд е одобрил споразумение по чл. 127, ал. 1 СК по въпросите, включени в предмета на делото, с изключение на издръжката, дължима от бащата като родител, който не упражнява родителските права върху детето. Пловдивски окръжен съд е констатирал, че в съда в [населено място], Швейцария е образувано дело по иск за издръжка, предявен на 17.09.2019 г. – преди образуването на настоящото производство, от детето Т. П., чрез неговата майка и законен представител И. Б., против жалбоподателя. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че в случая е приложима Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, сключена на 30.10.2007 г. между Европейския съюз и Швейцария, Норвегия и Исландия, съгласно която искове срещу лица, които имат местоживеене в държава, обвързана от конвенцията, се предявяват пред съдилищата на тази държава (чл. 2, т.1). Въз основа на представените по делото съдебни актове на съда в Цюрих, е приел, че съгласно горепосочената конвенция от Лугано, швейцарският съд е компетентен да се произнесе по спора за издръжка, доколкото към датата на предявяване на иска местоживеенето на ответника по него е било в [населено място], Швейцария. Съгласно чл. 27, т. 2 от горепосочената конвенция, когато дела с едни и същи предмет и между същите страни са заведени в съдилищата на различни държави, обвързани от конвенцията, и бъде установена компетентността на първия сезиран съд, всеки друг съд, различен от първия сезиран съд, се отказва от компетентност в полза на първия сезиран съд. Заключил е, че в настоящия случай с претенцията за издръжка първи е бил сезиран съдът в Цюрих, който е приел, че е компетентен да се произнесе по нея, поради което и в съответствие с разпоредбата на чл. 27, т. 2 от конвенцията и чл. 126, ал. 1 ГПК е потвърдил първоинстанционния акт, с който е прекратено производството по иска за издръжка пред българския съд. Доводите за липса на компетентност на швейцарския съд да разгледа спора за издръжка между страните, тъй като към датата на сезирането му същите не са имали обичайно местопребиваване в Швейцария, е счел, че е следвало да бъдат направени пред швейцарския съд, който обаче е оставил без уважение искането на П. Д. П. за прекратяване на делото за издръжка в [населено място]. По релевираните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение: Първият поставен въпрос не е относим към предмета на спора по настоящото частно производство, поради което като необуславящ крайния му изход, не удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Производството пред настоящия съд е образувано по подадена частна жалба срещу определение на окръжен съд, с което е потвърдено преграждащо определение на районен съд, постановено поради липса на компетентност на българския съд да разгледа делото за издръжка. Поради това неотносим и извън предмета на настоящия спор остава въпросът за реда за обжалване на определение на апелативен съд, с което е потвърдено преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса за наличието на кумулативно изискуемата допълнителна наведена такава от касатора. Вторият въпрос, касаещ задължението на въззивният съд да разреши всички въпроси от предмета на претенция с правно основание чл. 127, ал. 2 СК, комплексно, в тяхната съвкупност и цялост, също не е от обуславящо значение за крайния изход на делото и не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По него въззивният съд не е формирал мотиви. За да постанови обжалвания акт, само е констатирал, че пред съда в [населено място] вече е образувано дело между същите страни и със същия предмет. Предвид това е приложил разпоредбата на чл. 27, т. 2 от Луганската конвенция и чл. 126, ал. 1 ГПК, като се е десезирал от спора за издръжката на малолетното дете, поради наличието на висящо дело със същия предмет между същите страни пред швейцарския съд, образувано по – рано от настоящото. Следователно въззивният съд не е извеждал извод, че претенциите по чл. 127, ал. 2 СК не следва да се разглеждат комплексно, в тяхната съвкупност и цялост като принцип на правната уредба на родителската отговорност, а е приложил процесуално правило в международен акт и в българския ГПК, уреждащо компетентността на сезираните съдилища да разгледат и решат идентичния спор, предявен пред две различни юрисдикции. Поради гореизложеното, дори да бъде даден отговор на втория въпрос, това няма да промени крайния изход по настоящия спор. Третият въпрос отново не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и поради това не осъществява общото основание за допускане на касационното обжалване. Той е свързан с наведени от касатора доводи за липса на идентитет между двете дела (образувани пред българския и швейцарския съд), което според него обосновава липсата на компетентност на швейцарския съд. Така поставеният въпрос в по – голямата му част е относим изцяло към правилността на атакуваното определение, доколкото за да му бъде отговорено, се изисква извършването на преценка на конкретните приети по делото доказателства и на правилността на извода на въззивния съд за приложимостта на чл. 27, т. 2 от Луганската конвенция и на чл. 126, ал. 1 ГПК, а това е недопустимо в настоящото производство по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационните жалби. В другата си част третият въпрос е неотносим към предмета на настоящото производство, доколкото липсват данни по делото и решаващият съд не е обсъждал доводи, че периодът на претендираната издръжка по двете дела е различен и че претенцията за издръжка не е предявена пред швейцарски съд, а пред несъдебен помирителен орган /последното твърдения е опровергано от приетите по делото доказателства/. Горепосочените твърдения са наведени за първи път в касационната жалба, а освен това биха били относими към правилността на въззивния акт /ако по тях беше налице произнасяне/. Поради това в тази си част, този въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на исканото касационно обжалване. Следва да бъде посочено само за пълнота също, че по третия въпрос не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираната от касатора практика на ВКС не е относима към предмета на спора. Тя се отнася до пределите на силата на пресъдено нещо на съдебното решение в хипотезата на липса на пълно обективно и субективно тъждество между страните и предмета на две дела. По настоящото дело обаче въззивният съд не е обсъждал въпрос за силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, тъй като такова липсва, а въпросът за наличието или липсата на идентитет между българското и швейцарското дело, който е въпрос по правилността на постановеното определение, неподлежащ на обсъждане в настоящата предварителна фаза на касационното производство. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение