Определение № 277 от 04.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4028/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу въззивно решение № 5445 от 14.08.2018г., постановено по гр.д.№ 12697/2015г. на Софийския градски съд, ІV-Г състав, и на Л. Т. Б. срещу допълнително решение № 3287 от 08.05.2019г. по същото дело. В първата жалба се поддържа наличие на неправилност на основното решение поради нарушение на материалния закон, а във втората - неправилност на допълнителното решение поради наличието на всички касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение Софийският градски съд, действайки като въззивна инстанция по реда на чл.196 и сл. ГПК/отм./, е отменил решение № І-043 от 09.03.2015г. по гр.д. № 9715/2006г. на Софийския районен съд в частта, с която е признато за установено по предявените от Столична община /конституирана по реда на чл.120 ГПК (отм.) на мястото на първоначалната ищца А. К. Ч./ срещу С. К. К. искове с правна квалификация чл.108 ЗС, че ищецът е собственик на УПИ ** с площ от 730 кв.м от кв.104-3 и на реална част от поземлен имот с пл.№ * от кв.104-3 по плана на [населено място], местност “Т. б.” с площ от 70 кв.м., при посочени в решението съседи, на основание наследяване по завет, и ответникът е осъден да предаде владението върху имотите, като вместо него исковете са отхвърлени като неоснователни. С допълнителното решение е оставена без уважение като неоснователна молбата на касатора Л. Т. Б. за допълване на посоченото основно решение с произнасяне по реда на чл.156 ГПК (отм.) с нарочен диспозитив по оспорването на представеното от Г. Д. П. в негова полза саморъчно завещание от 25.07.2006г. от А. К. Ч.. По делото е установено, че процесните имоти са част от имоти с площ от около 230 дка, придобити от лицето Е. К. Ч. по силата на прехвърлителни сделки /нот.акт № 74/1930г. и нот.акт № 35/1941г./ от нейните родители. Имотите са били одържавени по ЗОЕГПНС и реституирани на бившия им собственик на основание чл.1 ЗВСОНИ. Е. К. Ч. е починала на 12.02.1995г. и е оставила за свои наследници по закон преките си низходящи А. К. Ч. и И. К. Ч.. С пълномощно, заверено на 28.03.1995г. от завеждащия консулската служба при посолството на Република България в П., И. Ч. е упълномощил сестра си А. Ч. да го представлява при възстановяване на собствеността му върху недвижими имоти, вещни права и други имущества на територията на РБ; да управлява и стопанисва имотите и да ги отдава под наем. С нотариално заверено на 15.08.1995г. пълномощно А. К. Ч., действаща лично и като пълномощник на И. К. Ч., е упълномощила Г. К. Ц. да представлява упълномощителите при водене на преговори за продажба на съсобствените им имоти в [населено място], сключване на предварителни договори за продажба и да извърши продажба на имотите в нотариална форма при определен от нея купувач и всички условия на сделката – цена, начин на плащане и др. при продажбата им при условия и купувач, определени от нея. С последващо пълномощно, заверено на 22.09.1995г. от завеждащия консулската служба при посолството на Република България в П., И. К. Ч. е упълномощил сестра си А. К. Ч. да се разпорежда с всички техни съсобствени имоти, намиращи се на територията на РБ, като определя всички условия по сделките – цена, начин на плащане, купувач и др., както и да получи продажната цена, също така е потвърдил извършените до тогава от сестра му действия, вкл. пълномощията, дадени от нея на Г. К. Ц.. С пълномощното от 15.08.1995г. са сключени няколко договора за покупко-продажба, по които продажните цени са равни на данъчните оценки на имотите – с нот.акт № 140/11.11.1998г. А. К. Ч. и И. К. Ч., действащи чрез пълномощника си Г. К. Ц., са продали на П. С. С. 40000/136765 ид.части от имот пл.№ * от кв.104 по плана на [населено място] за сумата 87 120 000 /неденом./ лв. (с нот.акт № 68/1999г. посочените ид.части от имота са продадени от купувача на М. Б. С. срещу продажна цена от 79 200 лв.); с нот.акт № 194/04.12.1998г. са продали на М. П. Д. 3385/136765 ид.части от същия имот са сумата 7 327 530 /неденом./ лв.; с нот.акт № 196/04.12.1998г. са продали на М. П. Д. и Й. П. Д. 40000/136765 ид.части за сумата 87 120 000 /неденом./ лв., а с нот.акт № 197/04.12.1998г. са продали на М. П. Д. още 12063/136765 ид.части за сумата 26 273 214 /неденом./ лв. На 05.04.2000г. М. Б. С., С. П. С., М. П. Д., Й. П. Д. и А. К. Ц. са сключили договор за доброволна делба на имот пл.№ *, кв.104 по плана на [населено място], м.”Т. б.”. С договор от 21.10.2003г., обективиран в нот.акт № 188/2003г. М. Б. С. и С. П. С. са дарили на П. С. Б. УПИ ** от кв.104-з по плана на [населено място], м.”Т. б.” с площ от 838 кв.м, който с нот.акт № 189/2004г. е продал имота на ответника С. К. К. / в нот.акт е посочена площ от 730 кв.м/. С нот.акт № 188/08.03.2004г. последният е закупил от М. Б. С. и С. П. С. реална част с площ от 70 кв.м от поземлен имот с пл.№ * от кв.104-з по плана на [населено място], местност “Т. б.”. И. К. Ч. е починал на 11.02.1999г. и е оставил за свой наследник по закон А. К. Ч.. С нотариално завещание от 13.04.1995г., съставено в [населено място], И. Ч. е конституирал като свой универсален наследник лицето А. М. К., която е продала завещаните ѝ наследствени права, задължения и фактически отношения на Американския университет в България. А. К. Ч. е починала на 28.07.2006г. и е оставила за свой наследник по закон Л. Т. Б.. Със саморъчно завещание от 31.10.2001г. същата е завещала „Т. б.” на общината в [населено място]. Процесните имоти са част от одържавените и реституирани имоти на Е. К. Ч. и фактическата власт върху тях се осъществява от ответника С. К. К.. Средната пазарна цена на същите към 1998г. е съответно 29 200 лв. и 2 800 лв. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че Г. К. Ц. е разполагала с представителна власт по силата на даденото ѝ от А. К. Ч. пълномощно и извършеното от И. К. Ч. потвърждаване на упълномощаването, доколкото необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име, както и че сключените с това пълномощно договори за покупко-продажба са действителни и са произвели вещнотранслативен ефект. С оглед твърденията на първоначалната ищца за разпореждане с всички имоти в [населено място], Т. б. в полза на трети лица, обстоятелството как тези лица са ликвидирали съсобствеността си върху тях, вкл. и чрез делба, е прието за ирелевантно за нейното правото на собственост и на правоприемника ѝ Столична община. Прието е също, че в конкретния случай разликата между пазарната цена на имота и неговата данъчна оценка и определянето на продажните цени съгласно тази оценка, каквато е обичайната практика, не налага извод за такава неравностойност на престациите, която да води до нищожност на сделките поради неспазване на добрите нрави, като е посочено, че определената в чл.9 ЗЗД свобода на договарянето позволява на двете страни по договора да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. Изложени са и съображения, че уговорените от пълномощника продажни цени по договорите, съгласно данъчната оценка на имота, която е значително по-ниска от неговата пазарна цена е факт, който сам по себе си не обуславя извода, че пълномощникът е злоупотребил с оказаното му доверие и е нарушил правилата на морала, споразумявайки се във вреда на представлявания, като основание договорът да не произведе действие за последния, тъй като хипотезата на чл.40 ЗЗД е налице само в случай, че между посочените лица е било постигнато съгласие, насочено към увреждане на представлявания, при което двете страни са имали субективното намерение за постигане на именно този резултат, а в случая по делото не са събрани никакви доказателства в тази насока. Обстоятелството, че една част от купувачите по договорите са низходящи на пълномощника е прието за правно ирелевантно. Пред вззивния съд е представено саморъчно завещание с дата 25.06.2006г., означено като съставено от А. К. Ч., в което заявява, че анулира всички свои предходни завещателни разпореждания и определя за неин универсален наследник Г. Д. П.. В откритото производство по неговото оспорване от ищеца, от назначените по делото единична и тричленна съдебно-графологични експертизи е установено, че завещанието не е написано и подписано от А. Ч.. С оглед на това производството по делото по отношение на него е прекратено. За да остави без уважение искането на ответника Л. Т. Б. за допълване на основното решение, въззивният съд е приел, че при действието на отменения ГПК от 1952г., когато съдът не се произнесе с нарочно определение по оспорването преди даване ход на устните състезания, той обсъжда въпроса за истинността или неистинността на оспорения документ в мотивите на решението, като не дължи произнасяне с нарочен диспозитив по оспорването. Посочено е, че в случая той се е произнесъл в диспозитива на решението си по предмета на спора, а във връзка с конституирания във въззвното производство Г. Д. П., като правоприемник на починалата първоначална ищца, е обсъдил в мотивите си оспореното завещание, с което той се е легитимирал като неин универсален наследник, и което е от значение единствено за конституиране на страните по делото, за което съдът е длъжен да предприеме нужните мерки и след като не е било доказано авторството на завещанието, е прекратил производството по отношение на него. Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора Столична община се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Само липсата на престация ли сочи на нееквивалентност на сделката, която може да обоснове накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД; 2. Когато се твърди накърняване на добрите нрави поради нееквивалентност на престацията, достатъчно ли е съдът да обсъжда/преценява единствено размера на цената или се очаква да съобрази волята на страните чрез изясняване на действителните им отношения, целящи постигане на допустим от закона правен интерес; 3. Изразът “във вреда на представлявания” в чл.40 ЗЗД, означава ли че увреждането на упълномощителя, собственик в конкретния случай, трябва да е единствената цел на сделката или е достатъчно да е настъпила вреда за упълномощителя, независимо дали пълномощникът и третото лице са я целели и 4. При преценката дали е осъществена хипотезата на чл.40 ЗЗД имат ли значение роднинските отношения между упълномощения и купувача и допустимо ли е приложението по аналогия на нормата на чл.135, ал.2 ЗЗД. Поддържа се, че отговаряйки положително на въпросите валидно ли е нотариалното удостоверяване на подпис, извършено от лице, различно от завеждащия съответното дипломатическо и/или консулско представителство и валидно ли е нотариалното удостоверяване на подпис на чужд гражданин върху пълномощно, извършено в дипломатическо и/или консулско представителство, с което се дават права за разпореждане с недвижими имоти в Р България, без разрешение на Министерство на финансите, въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба от Г. К. Ц. /трето лице – помагач на ответника/, в което е изразено становище за нейната неоснователност. Останалите страни не вземат становище по нея. В изложението на касатора Л. Т. Б. е посочено, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 по следните въпроси: 1. Когато съдът е пропуснал да се произнесе по надлежно открито производство по оспорване истинността на документ с нарочно определение, следва ли да се произнесе по оспорването с диспозитива на решението си и 2. Когато е открито производство по оспорване на документ по реда на чл.154 ГПК (отм.), съответно чл.193 от действащия ГПК, формира ли се сила на пресъдено нещо по въпроса за истинността, съответно неистинността на документа. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от М. Б. С., С. П. С. и П. С. Б. /трети лица – помагачи на ответника по иска/, в което е изразено становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Останалите страни не вземат становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на обжалваните решения, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос, както е формулиран, няма обуславящо изхода на спора значение и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като в случая продажбите на идеални части от имота са извършени по цени, равни на неговата данъчна оценка, което според установената практика на ВКС, включително посочената от касатора /Р № 597 по гр.д.№ 2365/07г., І г.о., Р № 119 по гр.д.№ 485/2011г, І г.о. и Р № 615 по гр.д.№ 1208/2009г., ІІІ г.о./, не винаги сочи на нееквивалентност на сделката, която може да обоснове накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Във връзка с този въпрос следва да се отбележи, че по настоящото дело са събрани доказателства за средната пазарна цена на процесните имоти към 1998г., а не за цената на съответните идеални части от по-големия имот, от когото те са били част, предмет на прехвърлителните сделки, която не би могло да се определи само въз основа на различната площ на имотите. Липсва противоречие с посочените от касатора във връзка с втория въпрос Р № 277 по гр.д.№ 1962/2014г., ІІІ г.о. и Р № 119 по гр.д.№ 485/2011г, І г.о., с което е прието, че преценката дали нееквивалентността на насрещните престации е значителна следва да се извърши като се отчете действителната воля на страните и преследваната от тях цел, т.е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес, нито касаторът сочи в какво се състои противоречието. Този въпрос се поставя, тъй като според него съдът не е отчел факта, че първоначалната ищца е била богата жена и не е имала никаква необходимост бързо да продаде имотите си на цена по-ниска от пазарната, от което обстоятелство обаче не следват еднозначно такива изводи, нито че действителната воля на страните по сделките не е била отчетена. Следващите два свързани въпроса също нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като съгласно дадените в т.3 на ТР № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС разяснения фактическият състав на недействителността по чл.40 ЗЗД включва два елемента - обективен /сключване на договор, увреждащ представлявания/ и субективен, който не винаги се изразява в общ сговор и в общо намерение /цел/ у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност - и двамата знаят /осъзнават/, че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания, като преценката за наличието ѝ се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай към момента на сключването на договора. Според посочената от касатора практика на ВКС тя може да бъде установена и с поредица от косвени доказателства, вкл. за наличие на близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен в която законът презюмира знание за увреждането /чл.135, ал.2 ЗЗД/, от което следва, че само по себе си това обстоятелство не е достатъчно да са приеме наличие на недобросъвестност, още повече, че в случая част от приобретателите по сделките са извън визирания в тази разпоредба кръг лица. Предвид установеното по делото, че по силата на нотариално завещание от 13.04.1995г. универсален наследник на И. Ч. е трето лице, а не е неговата сестра А. Ч., от която касаторът черпи права, последните два въпроса, по отношение на които същият се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, също нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като първата предпоставка за уважаването на ревандикационния иск е ищецът да е собственик на претендираната вещ, а обстоятелството дали тя принадлежи на ответника е ирелевантно. Предпоставките за допускане на касационно обжалване на допълнителното решение също не са налице, тъй като съгласно относимата към настоящата хипотеза и поставените въпроси практика на ВКС – ТР №1/2000г. на ОСГК, т.9, пред въззивната инстанция не е допустимо за първи път да се предявява инцидентен установителен иск за установяване съществуването или несъществуването на преюдициално на спора правоотношение, поради необходимостта от разглеждането му в две инстанции, но е допустимо да се оспори документ и да се развие производство по чл.154 ГПК /отм./, като е прието, че изводите на съда в това производство се отнасят само до доказателствената стойност на документа и годността му да бъде използван като доказателствено средство в производството. Следователно с тълкувателното решение се приема, че при произнасянето на съда по оспорването не се формира сила на пресъдено нещо, поради което начинът на произнасяне - с отделно определение, с диспозитива на решението или само в неговите мотиви е без правно значение. Посочената от кастора практика на ВКС І ТР № 5/2012г. на ОСГТК, Р № 66 по гр.д.№ 807/2012г. на ВКС, І г.о. и др. не се отнася до разглежданата хипотеза и противоречие с нея не е налице. С оглед изложеното касационно обжалване на посочените решения не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.