Определение № 730 от 03.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1284/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] против решение № 1147 / 18.06.2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение - 2 състав по гр.д.№ 626 / 2012 год., в частта, с която е потвърдено решение на Софийски градски съд, ГК, І отд. – 7 състав по гр.д.№ 8993 / 2009 год. ,за осъждане на касатора да заплати на всеки от ищците – Д. Й. и Д. Й. обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл.226 ал.1 от КЗ, в размер на 110 000 лева. Касаторът навежда основания за неправилност на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД - при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, търпими от ищците, като родители на 31 годишният Й. Д. Й., починал при ПТП на 18.12.2008 год., по вина на О. Л. М. - водач на застрахован при ЗД [фирма], по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „, лек автомобил. Сочи и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл.235 ал.2 ГПК, предвид несъобразяване решението на въззивния съд с всички установени по делото обстоятелства и конкретно – с наличието на противоречащи си, според касатора, доказателства относно съществуването на застрахователно правоотношение с ответното дружество, като основание за завеждане на исковете срещу същото / разминаване в един от елементите на номера на рамата на автомобила в протокола за ПТП и съответно – в застрахователната полица /. Сочи приложима хипотеза за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК - противоречие на въззивното решение, при прилагане критерия за справедливост на чл.52 ЗЗД, със задължителна съдебна практика - ППВС № 4 / 1968 год., както и по приложението на чл. 235 ал.2 ГПК – с реш. № 362 / 15.07.2010 год. по гр.д.№ 536 / 2010 год. на ІІ г.о. на ВКС; реш.№ 358 / 18.06.2010 год. по гр.д.№ 1183 / 2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС; реш. № 72 / 12.03.2010 год. по гр.д.№ 905 / 2009 год. на ІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ответните страни - Д. Й. и Д. Й. - оспорват касационната жалба, като намират, че касаторът не обосновава основание за допускане касационното обжалване, тъй като не формулира правен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, а наведените от него доводи по нарушаването на чл.52 ЗЗД, респ. чл. 235 ал.2 ГПК, са относими към правилността на фактическите констатации по спора и адекватната им преценка за формиране правните изводи на съда, респ. по правилността на процесуалните му действия. Конституираното в производството трето лице – помагач на ищците - Г. фонд – оспорва касационната жалба по идентични съображения. Третото лице – помагач на страната на ответника – С. община – оспорва касационната жалба ,с формално твърдение за правилност на въззивното решение. Третото лице – помагач на ответника - делинквента О. М. - не е взел становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и съответства на изискванията на чл.284 ГПК, както и че атакуваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, намира следното: Производството е образувано по искове на Д. Й. и Д. Й., с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ, за обезщетяване на неимуществени вреди, търпими от тях, като родители на 31 годишният Й. Д. Й., починал при ПТП на 18.12.2008 год., по вина на О. Л. М. - водач на застрахован при ЗД [фирма], по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „, лек автомобил, марка „ С. 3 Х „, с рег. [рег.номер на МПС] ,собственост на трето за спора лице. В съответствие със събраните по делото гласни и писмени доказателства, съдът е приел справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 110 000 лева, за всеки от ищците ,отчитайки тежките психически и емоционални последици от смъртта на единственото им дете, обитавало с тях общо домакинство до не повече от година преди злополуката, грижило се и поддържало родителите си ,с които имало стабилна духовна връзка. Отчетена е ранната възраст на починалия и съответно загубената от родителите в негово лице и морална опора и подкрепа на старини. Касаторът твърди отчетена една единствена предпоставка при прилагане критерия за справедливост, но не е конкретизирал неотчетените такива, при това в полза на тезата му за недължимо в така присъдения, очевидно висок и като такъв увреждащ интереса му, размер. Самостоятелно приложение по чл. 284 ал.3 ГПК липсва, но изложението на основанията за допускане на касационното обжалване е инкорпорирано в самата касационна жалба. В същото, обаче, не е формулиран конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Най - общо е посочено несъобразяване с указанията на ППВС № 4 / 1968 год., при това без конкретизация на неотчетените обстоятелства, като ползващи касатора - застраховател, а не ответните страни - ищците, при прилагането на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Непосочването на конкретен въпрос, покриващ общия селективен критерий на чл. 280 ал.1 ГПК - релевантен за спора и обусловил решаващите изводи на съда по определяне размера на дължимото обезщетение, е достатъчно за недопускане на касационното обжалване. Идентично е разрешението и по соченото нарушение на чл. 235 ал.2 ГПК. Разминаването в елемент от рамата на автомобила в протокола за ПТП, спрямо изписването му в застрахователната полица, не е коментирано изрично, предвид липсата на спор, че застрахованият при ответното дружество автомобил / при идентични в двата противопоставени документа останали реквизити в индивидуализацията му – регистрационен номер и двигател /, е този с който е причинено ПТП ,в причинна връзка с което е настъпила и смъртта на Й. Й. и за което има влязла в сила присъда на наказателен съд. Протоколът за ПТП не е официален, свидетелстващ за действителната индивидуализация / регистрация / на увреждащия автомобил документ, предвид което меродавно е съответствието между индивидуализацията му по регистрационен талон и тази в застрахователната полица. Такова несъответствие не е противопоставено. Въззивният съд изрично се е позовал на тази липса на спор. Следователно, от фактическа страна не се касае за несъобразени релевантни обстоятелства по делото, а и да би било така, доводът е относим към основание по чл.281 т.3 ГПК - по правилността на въззивното решение, а не към основание за допускане на касационното обжалване. Правният въпрос следва винаги да е конкретен, ясен и точен, единствено подлежащ на уточняване от касационната инстанция, без правомощие на същата да го формулира вместо страната, както и да касае тълкуването и приложението на конкретна правна норма - в случая чл.235 ал.2 ГПК – извън конкретиката на спора, предпоставяйки общ и еднозначен отговор. Изложението на ЗД [фирма] не отговаря на преждепосочените условия. В съответствие с гореизложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, като бъдат присъдени понесените от ответните главни страни разноски. Съгласно чл. 78 ал.10 ГПК на третото лице - помагач, доколкото е претендирано от Г. фонд, възмездяване на разноски не се дължи. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение