Определение № 1062 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 856/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3300/13.01.2025 г. на Т. Д. П., [населено място], срещу въззивно решение № 6236/14.11.2024 г. по в. гр. д. № 10075/2024 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните. Ответникът по касация – Г. Д. И., чрез процесуалния представител адвокат В. Т., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 3104/21.02.2024 г. по гр. д. № 35467/2023 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Т. Д. П. иск по чл. 45 ЗЗД за осъждане на Г. Д. И. да заплати сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – морални болки и страдания, чувство за несправедливост и безсилие, вследствие от виновно и противоправно поведение на ответника, изразяващо се в разгласяване на неверни, позорни за ищеца обстоятелства, че е отправил обиди и закани по отношение на ответника и неговото семейство. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Приел е, че с влязла в сила присъда от 03.06.2022 г. по НЧХД №653/2019 г. на РС – Перник, Г. И. е признат за невиновен за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 147, ал. 1 НК за това, че на 12.06.2018 г. в писмено становище по дело № 82/2018 г. до Комисия за защита от дискриминация – гр. София е посочил, че Т. П., обръщайки се лично към подсъдимия в качеството му на прокурор, е отправил обиди и закани, включително и към членове на семейството му, по повод обявяването на П. за издирване, поради което И. е сезирал съответните органи. Присъдата е потвърдена с решение от 03.04.2022 г. по ВНЧХД №387/2022 г. на ОС – Перник. Въззивният съд е посочил, че на основание чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали същото е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. С оглед на това той не може да извършва преценка относно противоправността на деянието. Установено е, че преписка № 82/2018 г. на КЗД е образувана по жалба на Т. П. срещу Г. И. и Н. С. с твърдения, че П. е претърпял дискриминация под формата на „тормоз“ по защитените признаци „лично“ и „обществено положение“ от настоящия ответник. По преписката Г. И. е представил становище от 12.06.2018 г., в което е посочено, че ищецът в свое писмо от 17.05.2018 г. до Софийска районна прокуратура е отправил обиди и закани към И., в качеството му на наблюдаващ прокурор, и членове на неговото семейство. Тези твърдения ответникът е поддържал и в заседание от 07.11.2018 г. и в „отводи“ от 01.06.2018 г. и 27.09.2018 г., с характер на становища относно редовността на жалбата, призоваването на жалбоподателя и хода на производството пред Комисия за защита от дискриминация. Прието е, че становищата на ответника не представляват опасност за ищеца. С тях той е изразил своето лично негативно мнение за поведението на ищеца относно отправените обиди и закани към него в служебно качество и към членове семейството му. Констатирано е, че в становищата не се съдържат обидни или клеветнически твърдения, нито е налице конкретика за злепоставящи факти. Съдът е допълнил, че съдържащите се в писмата на ищеца към И. изрази „мисли му“ и „ще се обадя на майка ти“, ако бъде повторно обявен за национално издирване, несъмнено могат да предизвикат основателен страх за здравето и живота на адресата и на неговите близки. Поради това е направен извод, че е изключено оценъчните съждения на ответника за отправени обиди и закани към него и членове на семейството му, да се окачествят като отправени към ищеца обиди или клевети. В заключение е посочено, че е недоказан противоправният характер на деянието относно изразеното становище от И. пред КЗД, нито са налице данни предполагаемите болки и страдания на ищеца да се намират в пряка причинна връзка с изразените становища на ответника. Искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Повдигнатият процесуалноправен въпрос относно дейността на въззивната инстанция при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително съдържанието на писмата от ищеца до ответника в качеството му на прокурор във връзка с поддържаното становище от последния в производството пред Комисията за защита от дискриминация. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. Тълкувателно решение № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Писмените доказателства – искания за отвод на ответника в качеството му на прокурор по воденото от него досъдебно производство срещу ищеца, които касаторът твърди, че са останали необсъдени от въззивния съд, са преценени като неотносими към предмета на спора по настоящото производство. Основните изводи на въззивния съд са за неизпълнена от ищеца доказателствена тежест относно елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД – противоправно деяние на ответника, вреди за ищеца и пряка причинна връзка между тях. Зачетена е и влязлата в сила присъда, която е задължителна за гражданския съд, съгласно чл. 300 ГПК. Позоваването на касатора на „отводи“ в производството пред КЗД и на адресираните от него до ответника писма, е изцяло неотносимо към сочения от ищеца като правнорелевантен факт – противоправно поведение на ответника пред Комисията за защита от дискриминация, от което ищецът да е претърпял вреди. Предмет на доказването по делото е твърденият от ищеца деликт, извършен от ответника, а не действията на ищеца и субективните усещания, които са породили у ответника. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК и не обуславят допускане на касационно обжалване на това основание. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото в полза на процесуалния представител на ответника по касация на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 498,50 евро, определен съгласно чл. 9, ал. 3 Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа и преизчислен с оглед влизане в сила на ЗВЕРБ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.