Определение № 50572 от 24.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2005/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „УП България 4“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 97 от 31.03.2022 г. по в. т. д. № 681/2021 г. по описа на Варненски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 139 от 26.05.2021 г., постановено по т. д. № 1113/2020 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Енерго-Про Продажби“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], при участието на „Национална електрическа компания“ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], като трето лице-помагач на ответника, обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на: 1.) сумата от 27 280.86 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ, за м. август 2017 г., за която е издадено дебитно известие № 107/30.09.2017 г. към Фактура № 106/12.09.2017 г., както и сумата от 7 608.34 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.01.2018 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението; 2.) сумата от 3 105.26 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ, за м. август 2017 г., за която е издадено дебитно известие № 109/01.10.2017 г. към фактура № 106/12.09.2017 г., както и сумата от 866.05 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.01.2018 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението; 3.) сумата от 60 219.09 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ, за м. септември 2017 г., за която е издадена Фактура № 108/30.09.2017 г., както и сумата от 16 794.42 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.01.2018 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението; 4.) сумата от 6 883.73 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ, за м. септември 2017 г., за която е издадено дебитно известие № 110/01.10.2017 г. към Фактура № 108/30.09.2017 г., както и сумата от 1 919.54 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.01.2018 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. Касаторът релевира оплаквания за недопустимост, евентуално – неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, и моли за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, като в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е отказал да спре производството по делото поради наличие на друг преюдициален спор – висящите пред административен съд производства за проверка на законосъобразността на решение № СП-1 от 15.10.2020 г. и решение № СП-2 от 15.10.2020 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Неправилността на решението е аргументирана с доводи, че въззивният съд погрешно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от м. юли 2015 г. (чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ във вр. с § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ) върху механизма за заплащане на цената на произведена от ВяЕЦ електрическа енергия и е приложил неправилно последиците от отмяната на решение СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР; че въззивният съд неоснователно е отказал да се произнесе по валидността на решение № СП-1 и решение № СП-2, двете от 15.10.2020 г., на КЕВР по реда на чл. 17, ал. 2, изр. първо ГПК; че въззивният съд не е взел предвид установената преди законодателната промяна практика в отношенията между страните, съобразена с чл. 16, ал. 3 и ал. 4 от Договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 175/30.08.2011 г., за последователно прилагане и на двете преференциални цени, определени с т. 7 и т. 8 на приетото от ДКЕВР Решение № Ц-18/20.06.2011 г. Касаторът твърди още, че изложените мотиви на съда са непълни, като не са обсъдени всички изложени от него твърдения и аргументи. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация „Енерго-Про Продажби“ АД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за допустимостта и правилността му. Претендира разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Третото лице помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД оспорва касационната жалба, като излага становище за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на същото: Приел е за безспорно, че ответникът, в качеството си на краен снабдител, е задължен да изкупува произведената от ищеца ел. енергия по преференциални цени, които се определят от КЕВР, съответно – цените, на които производителите продават ел. енергия на общ. доставчик и/или общ. снабдители, не подлежат на договаряне, а на регулиране от КЕВР – чл. 30, ал. 1, т. 1 ЗЕ, като по отношение на конкретното правоотношение за процесния период относими се явяват преференциалните цени, определени с Решение Ц-10/30.03.2011 г., респективно решение Ц-018/20.06.2011 г. на ДКЕВР, а съгласно измененията на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ, в сила от 24.07.2015 г., е предвидено, че по преференциални цени ще се изкупува само количеството ел. енергия до размера на нетното специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи това производство – по цена за излишък на балансиращия пазар. Въведеното редуциране на количеството ел. енергия, изкупувано по преференциални цени, е обвързано с нетното специфично производство, съгласно решение на КЕВР, въз основа на което те са определени. Нетното специфично производство на ел. енергия е определено в § 1, т. 29 от ДР на ЗЕВИ като средногодишното производство на електрическа енергия от 1 kW инсталирана мощност съгласно решението на КЕВР за определяне на преференциални цени след приспадане на собствените, а в § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено задължение на КЕВР да приеме решение, с което да определи „НСП“ на ел. енергия за отделните видове централи. Въззивният съд е посочил, че именно затова и в изпълнение на § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ е прието Решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, с което се установява нетното специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в Решение № Ц-18 от 20.06.2011 г. на ДКЕВР за вятърни електрически централи работещи до, съответно над 2 250 часа, като съгласно т. 2.7. от решението, нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което в Решение № Ц-18 от 20.06.2011 г. на ДКЕВР е определена преференциална цена 191.00 лв./MWh, без ДДС, за ВяЕЦ, работещи до 2 250 часа, е установено на 1 907 kWh. За ВяЕЦ, работещи над 2 250 часа, за които е определена преференциална цена 173.06 лв./MWh, без ДДС, нетното специфично производство е установено в размер на 2 139 kWh (т. 2.8. от Решение № СП-1/31.07.2015). В тази връзка въззивният съдебен състав е приел, че по делото не е налице спор, че с решение по адм. дело № 8493/2015 г. по описа на Административен съд София – град, решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР по т. 1.7. е отменено и съдебното решение след обжалвано е потвърдено с решение по адм. дело № 14112/2018 г. по описа на ВАС, като предвид законовото задължение на КЕВР (§ 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ ) да извърши отново установяване по същия административен ред на конкретен размер на НСП, след решението на ВАС е прието Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР, с което е установено, считано от 31.07.2015 г., нетно специфично производство на ел. енергия в размер на 2000 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена за вятърни електрически централи, работещи до 2 250 ч., по т. 8 от Решение № Ц-10/30.03.2011 г. на ДКЕВР вр. с Решение № Ц-13/28.06.2006 г. С Решение № 6355 от 29.10.2019 г., постановено по адм. дело № 4422/2019 г. по описа на Административен съд София – град, решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР е обявено за нищожно, а с решение № 1873/12.02.2021 г., постановено по адм. дело № 2016/2020 г. ВАС е отменил решението на Административен съд София – град и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав, като производствтото по обжалване не е приключило и е висящо. Въззивният съдебен състав е изложил мотиви, че така постановеният административен акт се ползва с предварителна изпълняемост съобразно императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 ЗЕ. Предварителната изпълняемост означава, че административният акт се прилага, независимо от предприетото обжалване понеже съгласно чл. 13, ал. 9 ЗЕ обжалването не спира изпълнението на решението, т.е. то е породило своето действие между страните. Потенциалното увреждане на правата на адресатите на индивидуалния административен акт е съобразено чрез предвиждане на нарочни възстановителни мерки в чл. 301 АПК. Предварителната изпълняемост на административния акт означава още, че, когато последният има релевантно и преюдициално значение за съда в гражданското производство, съдът е длъжен да зачете законово предвидената му предварителна приложимост, като обжалването на административния акт няма значение за регулираните с акта права, респ. не е предпоставка за спиране на гражданското дело по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Въззивната инстанция е отчела и обстоятелството, че по време на административното производство по обжалване на Решение СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР, в изпълнение на § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ вр. чл. 31, ал. 5, т. 1 от ЗЕВИ, с Решение № СП-1 от 15.10.2020 г. на КЕВР е установено, считано от 31.07.2015 г., нетно специфично производство на ел. енергия в размер на 1 907 kWh, въз основа на което в Решение № Ц-18 от 20.06.2011 г. на ДКЕВР, в частта по т. 7 е определена преференциална цена в размер на 191 лв./МWh за вятърни електрически централи, работещи до 2 250 ч., а с Решение № СП-2 от 15.10.2020 г. на КЕВР, е установено, считано от 31.07.2015 г., нетно специфично производство на ел. енергия в размер на 2 139 kWh, въз основа на което в Решение № Ц-18 от 20.06.2011 г. на ДКЕВР, в частта по т. 8 е определена преференциална цена в размер на 173.06 лв. за вятърни електрически централи, работещи над 2 250 ч. Според въззивния съдебен състав, тези решения следва да бъдат взети предвид съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, като предвид предварителното изпълнение на решенията на КЕВР, следва да се направи извод, че същите са породили своето действие между страните, от което следва, че с Решение № СП-1 и СП-2/15.10.2020 г. на КЕВР е определено нетното специфично производство на ел. енергия, която е в определен размер на 1907 kWh, за която е определена преференциална цена от 191 лв., за вятърни ел. централи, работещи до 2 250 часа, и в размер на 2 139 kWh, за централи работещи над 2 250 часа. Следователно, и с това решение КЕВР е определил нетно специфично производство, респективно – към настоящия момент това въведено ограничение е действащо и следва да бъде взето в предвид в отношенията между страните. По спорния пред въззивния съд въпрос в каква категория е централата на ищеца, съдебният състав е приел, че с оглед доказателствата по делото, ВяЕЦ на ищеца попада в категорията централи, работещи до 2 250 часа. За да формира този извод съдът е посочил, че самият ищец твърди, че произведената ел. енергия винаги е била заплащана по единична цена от 188.29 лв./МВтч. Относно произведената ел. енергия през 2017 г. също се твърди, че до достигане на нетното специфично производство ищецът е продавал на ответника ел. енергия по цена от 189.29 лв./МВтч – преференциална цена, утвърдена c т. 7 от Решение № Ц-018/30.03.2011 г. на ДКЕВР, като същата се отнася за централи, работещи до 2 250 часа работа. Освен това, самият ищец не твърди, а и не ангажира доказателства за поставянето на енергийния обект съобразно ресурса на първичния енергиен източник в другата ценова категория ВяЕЦ, работещи над 2 250 часа на годишна база, в който случай преференциалната цена би била определена на 173.06 лв./МWh. Напротив, от представените доказателства следва че ВяЕЦ на ищеца е в категорията, работещи до 2 250 часа, в който смисъл са и издадените от страната фактури, представени с исковата молба, както и отбелязванията в чл. 16, ал. 3 от договора за изкупуване – цената, която е определена за централи, работещи до 2 250 годишни часове работа – 191 лв. За тези централи се отнася и НСП, използвано от ДКЕВР при утвърждаване на преференциалната цена по т. 8 от Решение Ц-10/30.03.2011 г. от 2000 КWh, по която цена са издавани и фактурите от ищеца. Същото е определено както в отменената по съдебен ред т. 1.7 от Решение СП-1 от 31.07.2015 г. на КЕВР, така и в диспозитива на Решение № СП-5/28.03.2019 г. и Решение СП-1/15.10.2020 г. За това, следва да се направи извод, че по сключения договор за изкупуване страните са се съгласили ВяЕЦ на ищеца да е в категорията централи, работещи до 2 250 часа работа, при която преференциалната цена е определена на 189.29 лв./МWh. Относно основния предмет на спора, който се свежда до това как следва да се определи размерът на дължимата преференциална цена за произведената ел. енергия с оглед Решение СП-5/28.03.2019 г. и Решение СП-1 от 31.07.2015 г. на КЕВР (в необжалваните части), респективно – Решение № СП-1 и СП-2/15.10.2020 г. на КЕВР, с които са определени две различни количества на НСП според пълните ефективни часове на работа на вятърната централа, и дали по отношение на една и съща ВяЕЦ в рамките на една календарна година са приложими и двете тарифи при промяна в пълните ефективни часове или спрямо една централа в рамките на една календарна година е приложима само едната тарифа при достигане размера, на която разликата се заплаща по цени за излишък, или съобразно конкретиката на казуса – каква е цената на електроенергията след достигане на НСП от 1907 КWh на 1 КW инсталирана мощност и до достигане на 2 250 ефективни годишни часове на работа на централата, както и след достигане на 2 250 ефективни годишни часа работа, но преди реализирането на 2 139 КWh на 1 КW инсталирана мощност нетно специфично производство – при цена за излишък на балансиращия пазар или по цената, визирана в т. 8 и т. 9 от Решение Ц-10/30.03.2011 г., съдебният състав на въззивния съд е приел следното: Отхвърлено е становището на ищеца, намерило израз и в издадените фактури, че след влизането в сила на изменената редакция на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ от 24.07.2015 г., че до следващите 2 250 пълни ефективни годишни часове на работа на електрическата централа, произведената електрическа енергия следва да се изкупува също по преференциална цена от 188.29 лв., т. е. по т. 8 от решение Ц-10, а за последващите количества –до достигане НСП от 2 139 kWh цената е по т. 9 от същото решение, което становище ищецът е обосновавал с чл. 16 от сключения договор за изкупуване. Според въззивния съд дори и да се приеме, че първоначално по сключения договор страните по спора са договорили заплащане на изкупуваната ел. енергия от ищцовата ВяЕЦ по двете преференциални цени, то след влизането в сила на изменената редакция на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ от 25.07.2015 г. сочените договорни уговорки следва да се считат отменени, тъй като противоречат на въведеното с изменението на закона ограничение за изкупуване по преференциална цена до определено НСП за отделните категории централи. Разпоредбата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, в сила от 24.07.2015 г., на общо основание намира приложение както към бъдещи производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори, доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му от определени заварени правоотношения. В мотивите към законопроекта за изменение на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ изрично е разписано, че замяната на понятието „средногодишна продължителност на работата“ с „нетно специфично производство на електрическа енергия“ цели да създаде условия по преференциални цени да бъдат изкупувани само онези количества електрическа енергия, „които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР“. Целта на изменението на закона е да постигне баланс между разходите на обществения доставчик и нормата на възвръщаемост на производителите, заложена в определените преференциални цени по начин, който изключва възможността от неоснователно обогатяване на последните. С оглед на горното, становището на дружеството-производител за едновременно приложение на две преференциални ценови категории за календарната година, съответно при работа на електрическата централа до и над 2 250 ефективни часове, е неоснователно. Същото не кореспондира с горепосочената цел на ЗЕВИ. Този извод е съобразен освен с посочените мотиви към законопроекта за изменение на ЗЕВИ и със самата разпоредба на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ, според която общественият доставчик изкупува произведената електрическа енергия от ВЕИ по: 1. по преференциална цена за количествата ел. енергия до размера на нетното специфично производство на ел. енергия; 2. по цена за излишък на балансиращия пазар за количествата, надхвърлящи производството по т. 1. Разпоредбата е ясна – съобразно т. 2.7 от СП-1/2015 г. е установено нетното специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в т. 7 от Решение № Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР от 188.29 лв./МWh за централи, работещи до 2 250 часа, като със СП-1/2015 г. за всеки вид производител на енергия от ВЕИ е определен конкретен размер на НСП, т. е. – не може производител на ел. енергия да има повече от един определен размер на НСП. Следователно, нетното специфично производство за процесната ВяЕЦ като ценообразуващ елемент е 1 907 kWh. Предвид това въззивната инстанция е извела извод, че по преференциални цени от 188.29 лв. подлежи на изкупуване тази произведена ел. енергия от централата на ищеца, до достигане НСП от 1 907 kWh. Не е спорно, че централата е достигнала НСП през м. 08.2017 г., поради което и произведената ел. енергия до достигане на НСП следва да се изкупи по преференциална цена от 188.29 лв./kWh. Няма спор, че цялата произведена до достигане на НСП ел. енергия е заплатена от ответника по посочената преференциална цена, а за произведеното количество ел. енергия след това – т. е. за месец септември и м. октомври, подлежи на изкупуване по цени за излишък на балансиращия пазар, съобразно чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ, което е сторено от ответника. Този извод е в съответствие с разпоредбата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, както и с новоприетите Решения №№ СП-1 и СП-2/15.10.2020 г. на КЕВР относно прилагането на посочената разпоредба към централата на ищеца. На следващо място, оплакването за неупражнен от съда инцидентен съдебен контрол по реда на чл. 17 ГПК относно валидността на решения СП-1 и СП-2/15.10.2020 г. съставът на Апелативен съд – Варна е намерил за ирелевантно за спора по съображения, че признаването на Решение СП-1 за незаконосъобразно и следващото от това незачитане на правните му последици не би дало отговор на основния според по делото въпрос. Действието на Решение № СП-1 и СП-2 от 15.10.2020 г. на КЕВР е установено, считано от 31.07.2015 г., т. е, то обхваща и процесните периодии тези решения са произвели своето действие между страните, респ. – имат обвързващ характер между страните и определеното с решението НСП от 1907 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена за ВяЕЦ, работещи до 2 250 часа по т. 7 от Решение № Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР за централата на ищеца. Следователно, с решението е определено и преференциалното количество ел. енергия, която следва да бъде изкупена от централата на ответника на цената, определена в т. 7 от Решение № Ц-18/2011 г. С други думи, произведената ел. енергия до достигане на НСП следва да се изкупи по преференциална цена от 188.29 лв./МWh, а останалото произведено количество ел. енергия след достигане на НСП подлежи на изкупуване по цени за излишък на балансиращия пазар, съобразно чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ. Между страните няма спор, че до достигане на НСП ответникът е заплатил количествата ел. енергия по преференциални цени, а останалите – по цена за излишък, нито е налице спор относно произведеното количество ел. енергия, както и относно размера на дължимата цена за излишък. С оглед на горното, въззивният съдебен състав е счел, че произведената от ищцовото дружество електрическа енергия за процесния период е надлежно заплатена. С тези мотиви въззивният състав е приел, че предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, ведно с акцесорните претенции за обезщетение за забава за периодите по исковата молба, както и за присъждане на законна лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задълженията, т. е., че първоинстанционното решение се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено, като е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение в потвърдената част на основание чл. 272 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, които уточнени се свеждат до следното: „1.) Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт (ИАА), който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?“; „2.) При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?“; „3.) Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ex lege) правомощие на съда?“; „4.) Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт или да спре търговския спор на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на административното дело по проверка законосъобразността на административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение, и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?“ и „5.) Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор?“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (по въпрос № 1), като твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в определение № 410/27.09.2019 г. по ч. т. д. № 1813/2019 г. на I т. о., определение № 40/18.01.2018 г. по ч. т. д. № 2586/2017 г. на I т. о., определение № 25/10.01.2013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г. на IV г. о. и др.; и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на въпроси от № 2 до № 5, вкл., като поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и няма основание за допускане до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият от поставените от касатора въпроси е относим към поддържаното в касационната жалба оплакване за недопустимост на обжалваното решение. Този въпрос съдържа в себе си твърдение за наличие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото поради висящността на преюдициален административен спор, поради което е от значение за произнасянето по допустимостта на обжалваното решение предвид възприетото в ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо и подлежи на обезсилване. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице сочената допълнителна предпоставка за допускане до касационен контрол по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е в пълно съответствие с постановената съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 60073 от 16.11.2021 г. по т. д. № 1184/2020 г. на І т. о., решение № 60130 от 31.01.2022 г. по т. д. № 1681/2020 г. на ІІ т. о., определенията по ч. т. д. № 1628/2019 г., ч. т. д. № 985/2021 г., ч. т. д. № 429/2021 г. на II т. о. на ВКС, както и определенията по ч. т. д. № 926/2021 г., ч. т. д. № 595/2021 г. на I т. о. на ВКС и др. В посочената практика на ВКС, с която въззивното решение е в съответствие, е прието, че съгласно изменението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ (ДВ, бр. 56 от 24.07.2015 г.) общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници – до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство – по цена на излишък на балансиращия пазар. С § 17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на Комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл. 13, ал. 9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл. 166, ал. 1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Такива са и издадените на основание § 17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ (ДВ, бр. 56/2015 г.) Решение № СП-1/31.07.2015 г. и Решение № СП-5/28.03.2019 г. (след отмяна на Решение № СП-1/31.07.2015 г. в частта относно т. 1.7., касаеща вятърни централи, работещи до 2 250 часа). С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила Решение № Ц-010/30.03.2011 г. на ДКЕВР във вр. с Решение № Ц-013/28.06.2006 г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен. Цитираната от касатора практика не води до различен извод, тъй като определенията, с които не е допуснато касационно обжалване, нямат правната характеристика на съдебен акт, с който състав на ВКС се произнася по съществото на жалбата. Останалите, поставени от касатора въпроси – относно приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК, не отговарят на общото изискване за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е излагал мотиви относно приложението на чл.17, ал.2 ГПК, а е обсъдил законовата регламентация на процесните отношения, респ. нормативно установеното ограничение за изкупуване на произведената енергия; законодателното разрешение в чл. 13, ал. 9 ЗЕ – решенията на КЕВР да подлежат на изпълнение, което не подлежи на спиране с обжалването им; обстоятелството, че решенията са породили действие в отношенията между страните и за процесния период следва да се зачетат правните им последици. Предвид изложеното поставените въпроси не са обусловили крайния изход на спора. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 и ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да плати на ответната страна разноските за касационното производство в размер на 6 864 лв. – договорено и платено адвокатско възнаграждение с ДДС, съобразно представените с отговора на касационната жалба списък по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие, фактура и нареждане за кредитен превод. Водим от изложеното, съдът