Определение № 3013 от 27.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1039/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ш. Агро“ ЕООД, [населено място] и Б. П. Ш., [населено място] срещу решение № 20/23.01.2025 г., постановено по в. т. д. № 432/2024 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено изцяло решение № 246/29.05.2024 г. по т. д. № 623/2023 г. на Окръжен съд Пловдив за уважаване на иска по чл.422 ГПК за признаване за установено, че „Ш. Агро“ ЕООД и Б. П. Ш. дължат при условията на солидарна отговорност на „Агрозащита“ ООД, [населено място] сума в размер на 125382,80 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 24.06.2023 г. с падеж на 30.06.2023 г., за което вземане в полза на „Агрозащита“ ООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 04.07.2023 г. по ч.гр.д. 9789/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост, а допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Ответникът „Агрозащита“ ООД оспорва касационната жалба. Претендира разноските по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ответникът по установителния иск за съществуване на вземането, предявен по реда на чл.422 ГПК, и настоящ касатор „Ш. Агро“ ЕООД се е задължил да заплати на поемателя „Агрозащита“ ООД по редовен от външна страна запис на заповед, издаден на 24.06.2023 г., сумата от 125382,80 лв. с падеж на 30.06.2023 г. Прието е, че плащането по записа на заповед е обезпечено с менителнично поръчителство (авал) от Б. П. Ш., както че ценната книга е издадена с обезпечителна функция по каузално правоотношение, за възникването на което страните не спорят. Въззивния съд е изложил съображения, че първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест в съответствие с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК с оглед предмета на доказване, а именно: съществуването на вземането, основано на записа на заповед като редовен от външна страна документ; посочил е, че ищецът – кредитор следва да докаже вземането си - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, а ответникът – длъжник - своите възражения, които биват абсолютни (обективни), произтичащи от самия запис на заповед, и релативни (относителни), например свързани с каузално правоотношение. Решаващият състав на апелативния съд е счел за неоснователно възражението на издателя на записа на заповед за нищожност на същия на основание чл.537 ТЗ във вр. с чл.486, ал.2 ТЗ. Посочил е, че в текста фигурира падеж на три места, но и на трите места е посочена една и съща дата - 30.06.2023 г., което според решаващия състав само по себе си не води до нищожност на ценната книга. Отбелязал е, че изписаният израз в записа на заповед „срещу представянето му“ е свързан с легитимацията на кредитора, доколкото записът на заповед е ценна книга, правата по която могат да бъдат прехвърлени чрез джиро, както и че този израз не е равнозначен на израза „на предявяване“, чрез който се определя падежът в хипотезата на чл.486 ТЗ, поради което не може да се приеме, че използването му води до неясен и неопределен падеж. Въззивния съд е изложил мотиви, че изписването на трите дати за падеж в записа на заповед от трето лице, а не от издателя на документа, не води до нищожност на ценната книга поради липсата на нормативно изискване за саморъчното им изписване, тъй като е допустимо използването и на техническо средство. С оглед на дадените указания от окръжния съд доказателствената тежест, че датите са поставени против волята на издателя, се носи от ответниците и поради неангажирането на доказателства във връзка с това твърдение въззивната инстанция е приела за недоказано защитното възражение за липса на воля на издателя относно посочения падеж в ценната книга. Съображенията са основани на направеното оспорване на изявлението в записа на заповед, поради което страната, която иска да опровергае верността на документа, носи доказателствената тежест на основание чл.154, ал.1 ГПК да установи какво е действителното положение относно падежната дата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относимите за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, в случаите, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада?“ и 2. „Възможно ли е пълно и главно доказване с косвени доказателства?“ По първия от двата въпроса твърди противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 130/28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3423/2017 г. на І г.о. и Решение № 131/09.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6193/2013 г., а по втория въпрос - с Решение № 223/16.11.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1626/2016 г на І г.о. Поддържа, че произнасянето на ВКС и по двата въпроса ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. На първия въпрос е даден отговор в ТР № 1/09.12.13 г. по т. д. № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС, според който въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивното решение не е постановено в противоречие с разясненията в тълкувателното решение и посочената от касатора практика. Апелативният съд е изпълнил задължението си по чл.269, изр.2 ГПК да извърши съответна проверка на действията на първоинстанционния съд по доклада с оглед наведените от издателя на ценната книга възражения. В мотивите на въззивното решение съдът е приел, че първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест на страните в съответствие с чл.154, ал.1 ГПК и практиката на ВКС, както и че в доклада си е посочил конкретно кои факти и доказателства следва да установи ищецът, съответно ответниците - за нищожност на записа на заповед на твърдяното основание и за погасяване на вземанията по каузалните правоотношения. Според апелативния състав първоинстанционният съд е допуснал доказателствените искания, направени от страните, поради което не е установил въззивниците да са пропуснали да извършат процесуални действия по посочването на относими за делото доказателства поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Наличието на задължителна практика по поставения процесуалноправен въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По отношение на втория въпрос искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК също е неоснователно. Въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Според служебно известна на съда практика: решение № 226/12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г. на IV г.о., решение № 31/09.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г. на III г. о., решение № 841/19.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3530/2008 г. на IV г. о., решение № 61/01.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г. на IV г. о. и посочената от касатора законът не поставя ограничение пълното доказване на релевантния за спора факт да е възможно само чрез преки доказателства. Пълно доказване може да се проведе и чрез косвени доказателства и за да е успешно, предполага установяване на верига от косвени доказателства. Именно поради спецификата си на косвени доказателства (дават указания за основния факт само косвено, установяват странични обстоятелства, непосредствено свързани с основния факт, отделното косвено доказателство не е от естество само да установи основния факт пряко), за да може да се изгради единен и безпротиворечив извод за проведено пълно доказване, е необходимо преди всичко съобразяването им в тяхната съвкупност. Освен, че трябва да са установени по безспорен начин, те следва да се намират в такава връзка едно с друго, че да доказват без съмнение главния факт. В случая касаторът поддържа, че апелативният съд неправилно, необосновано и в противоречие с процесуалния закон е направил извод, че не са ангажирани доказателства, че датите са изписани против волята на издателя. Посочва още, че въпреки липсата на преки доказателсва по делото е установена верига от достоверни косвени такива, без да ги конкретириза. Въззивният съд не се е отклонил от гореизложеното разрешение като е аргументирал окончателния си извод за недоказаност на твърдението, че датите са изписани против волята на издателя и след полагането на подписите, въз основа на обсъждане поотделно и в съвкупност на всички доказателства по делото. Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява твърдението на ответниците, че датите на падежа на записа на заповед са изписани против волята на издателя, но не е отрекъл принципната възможност това доказване да бъде осъществено и с косвени доказателства. Следователно не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а съществуването на практика на ВКС, на която произнасянето от въззивния съд не противоречи, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. На основание чл.81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. съгласно договор от 16.05.2025 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,